Начало > Убий българина! > ДИЛМА РУСЕВ(А) – Новият български президент
ДИЛМА РУСЕВ(А) – Новият български президент
8 ноември, 2010

Валентин ФЪРТУНОВ


Българска връзка в петата по територия и население, и деветата по икономика страна в света

Тези дни се размечтах. И поводът на мечтанията ми за първи път от много, много години стана едно чисто политическо събитие, при това международно, при това случило се на другия край на света – в страната на Амазонка. А там се случи това, че 62-годишната Дилма Русеф, дъщеря на българският емигрант Петър Русев от Габрово, роднина на великият ни разказвач Ран Босилек и повече от близък приятел с поетесата Елисавета Багряна в продължение на 30 години, бе избрана за президент на Бразилия.

Историята е достойна за роман, който бих определил повече като епична модерна класика, разпънала се в продължение на повече от 100 години. В нея има и политически борби, семейни драми, приключения от континент на континент, партизански подвизи, изтезания, затвори и разбира се, любов. А такава епопея е невероятно трудно да се побере в една вестникарска страница.
Всичко започва в Габрово през 1900 година, когато се ражда Петър Русев, за чиито ранни години малко се знае. През размирното трето десетилетие на двайсти век, той попада в левицата и е свързан с комунистите и техните борби. Мнозина от близките му приятели са хвърлени по затворите. В същото време силният му предприемачески дух не спи и той развива търговски предприятия. Сключва първия си брак с Евдокия Янкова, но идва усилната 1929-та година и политически преследван в България, със съсипан от световния икономически колапс бизнес, Петър напуска родината в търсене на по-достоен живот.
Оказва се, че жена му междувременно е забременяла и през 1930 г. ражда сина им Любен, когато Петър е вече във Франция. Без съмнение, Русев с предприемчивостта и енергичността си се е справял добре, защото се е задържал там цели 15 години и е имал добри контакти и сред елита, което обяснява запознанството му с Елисавета Багряна, която през трийсетте години редовно пътува до Париж. Тогава възниква много близко приятелство между двамата, вероятно доста повече от близко, защото устоява на времето близо трийсет години, чак до неговата смърт.
В края на Втората световна война, през 1944 година Петър Русев напуска Франция и за пореден път емигрира – този път в Аржентина. Не се задържа дълго там и заминава за Бразилия, където се установява за постоянно. Там се жени втори път за двайсет години по-младата от него бразилка Дилма Коимбра Силва от която има три деца – Игор и Дилма Ваня, родени през 1947 г и Жана (Яна), родена през 1951-която, която е починала само на 26 години. В Бразилия Петър Русев се натурализира като Педру Русеф, започва от нулата и постепенно се замогва, главно от строително предприемачество. За имението му, което посещава през 1960 година Елисавета Багряна споделя, че е толкова огромно, че са нужни три дена да го обиколиш.. Новата им среща след толкова години се състои при посещението на Багряна в Бразилия по покана на ПЕН-клуба през 1960 г. Петър-Педру я кани да му гостува и поетесата остава повече от месец на гости при стария си приятел. Вероятно това е лебедовата песен на връзката му с родината, защото през 1962 г. Петър Русев умира след инфаркт.
На срещата им Багряна посвещава стихотворението „Уиски с лед и сълзи“::
„В това бразилско бисерно предпладне
седим сами, от срещата смутени,
на тихата тераса,
над Рио де Жанейро извисена
(…)
Как там, у нас? -
най-после се откъртва
на твоя български, полузабравен,
от тридесет години неговорен.”

Когато научава за смъртта му, поетесата дълбоко скърби за загубата и му посвещава още едно стихотворение:
„Помниш ли как вечерта под кулата
ти разказвах за Бояна пак?
(…)
Промълви ти
смътно доловимото:
Как за шепа сняг съм закопнял…
А да бъда с тебе,
там,
сред зимата -
половината живот бих дал…”

Екваторът минава през Амазонка, а на екватора не вали сняг…
Междувременно, Петър Русев успява да установи писмовна връзка със сина от първия си брак Любен през 1948 г. и уверявайки се, че Любен живее зле материално, започва да му праща колети, в които са скрити и пари. Това продължава до смъртта на Петър-Педру, а впоследствие тази връзка е продължена от съпругата му Дилма Силва.
Така приключва животът на този забележителен българин, но бразилската сага на българския ген не свършва. Тя тепърва ще се развихря.
Дилма Ваня Русеф е едва 15-годишна, когато загубва баща си. Но габровецът е заложил вече в нея балканджийската си кръв, любовта към книгите, левите убеждения и стоманения си характер.
Родена в Белу Оризонте, след завършване на училище Дилма се премества в Рио де Жанейро, а по-късно в Сао Паоло. Размирните 60-те години в Бразилия, отбелязани с идването на власт на военната хунта през 1964 година, хвърлят младата Дилма в революционно настроените левичарски младежки движения. Силният характер и лидерските й качества проличават още тогава. Тя основава и ръководи партизанската групировка „Палмарес”, чието дело е и нашумелия през 1969 г. обир на 2,5 милиона долара от дома на приближения до хунтата губернатора на щата. Не след дълго младежите са заловени. За този период от живота си Дилма Русеф разказва пред журналиста Момчил Инджов следното:
„- Заловиха ме при една от многото полицейски хайки. Първо ме откараха в една казарма. Измъчваха ме жестоко. Най-много обичаха да пускат ток. И до днес имам белези от тези изтезания. Военен трибунал ме осъди на три години затвор. Излязох през 1973 г. Вече други хора се включиха в нелегалните организации.
Аз започнах да следвам. Преселих се в Порту Алегре, столицата на щата Риу Гранде ду Сул. Омъжих се, родих дъщеря ми Паула. Сега съм разведена.
Същевременно режимът постепенно се демократизира. Почти всички бивши партизани влязоха в лявото Бразилско демократично движение. Военните окончателно си отидоха през 1985 г. Сега съм член на Работническата партия. От нея е и президентът Инасиу Лула.”
Политическата й кариера е тясно свързана с досегашния бразилски президент Инасио Лула да Силва. Той я оценя изключително високо. По мнението на журналистката Къдринка Къдринова, която многократно се е срещала и вземала интервюта от Дилма Русеф, Лула цени високо нейните интелект, максимализъм, всеотдайност и след идването си на власт като президент през 2003 г. първо я прави енергиен министър, после шеф на правителството си, а накрая я номинира за кандидат-президент в следващите избори.
Работохоличка, крайно взискателна към стриктното изпълнение на ангажиментите, безкомпромисна срещу корупцията, Дилма не е най-симпатичната фигура за склонната към по-лежерни регламенти бразилска държавна администрация. Суровият й нрав и острият език са й спестили харизмата, която помогна на Лула да спечели с лекота два последователни президентски мандата.
Невероятният й успех на изборите е предопределен от едно трагично за Дилма събитие, което разкрива на бразилците истинската й сила и характер. По време на предизборната кампания й откриват рак. Веднага се подлага на операция, последвана и от химиотерапия и … преборва рака, и печели изборите!
Както се казва, коментарът е излишен.
По-наблюдателните читатели вероятно вече нетърпеливо премятат въпроса – защо „български” президент, сигурно е печатна грешка! И за какви мечтания ставаше дума в началото?
Грешка няма, драги читатели, едното обяснява другото, но мисля, че и вие чувствате същото! Можем ли, да сравним дори за миг софийските ни политически измекяри с тази исполинска личност, еманация на българския дух? Можем ли! Но сигурно можем поне да помечтаем след като си приключи бразилския мандат, тази изключителна жена да се заеме и с поне един „български”! Звучи ви налудно? Ех, аз затова го казах още в началото – поне да помечтаем…

Анализът е публикуван във в. Десант

РЕКЛАМА
Коментарите са затворени