Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Американският долар виси на примката със страшна сила – ако светът реши да ритне барела – с империята е свършено!

В предишната публикация направихме кратък преглед на актуалното състояние на чудовищния федерален дълг на САЩ – дълг, показващ как янките си изградиха благоденствие и свръхвисок стандарт на гърба на другите нации. Тук ще прегледаме основния инструмент за трупане на дълг и богатства, т.е. имперски позиции – доларът.

През зимата на 2006 година иранският президент Ахмадинеджад обяви създаването на Иранска нефтена борса. Само по себе си начинанието не би предизвикало особен интерес извън средите на икономистите и нефтените брокери, ако не бе една малка подробност. Иранците обявиха предизвикателно, че борсата ще продава петрола за евро! Нестихващият американски натиск върху непокорната ислямска държава достигна истерични размери. Плашилото на иранската ядрена програма бе отново високо размахано, а от „достоверни източници” започна обилно да изтича информация за предстоящ всеки момент американски удар върху Иран.

Двама от бунтарите срещу империята – президентите на Венецуела Хуго Чавес и на Иран Махмуд Ахмадинеджад не само, че не се стреснаха, но създадоха и обща банка.

За коя опашка дръпнаха дявола иранците?

„…Доларът има „петролно” обезпечение. В светлината на подобно развитие, светът трябва да акумулира нарастващи масиви от долари, тъй като тези авоари са му нужни да си купува нефт. След като доларът се е превърнал в единствено разплащателно средство за нефта, то доминацията му в света е осигурена и Американската империя може да продължи да събира данъци от останалата част на планетата. Ако по някаква причина доларът загуби петролното си покритие, Американската империя ще престане да съществува.
Ето защо, имперското оцеляване диктува безапелационно, че нефтът трябва да се продава единствено срещу долари…” – писа по повод тази криза проф. Красимир Петров, д-р по икономикс от Университета в Охайо в скандалната си статия „Предлаганата Иранска нефтена борса”. Анализът му предизвика толкова силен отзвук, че се зае да го опровергава маститият макроикономист Джеймс Д. Хамилтън от Калифорнийски университет в Сан Диего, впрочем и много доверен човек на Борда на Федералния резерв на САЩ.

„…Идеята, че американският долар понастоящем „има нефтено обезпечение” е толкова безсмислена, че е затруднително дори да се проумее какво тази фраза следва да ни съобщи. Когато казваме, че при златен стандарт, доларът е със златно покритие, аз знам какво точно означава това – това означава, че по всяко време можете да се откажете от притежаваните долари, за да придобиете срещу тях количеството злато, фиксирано с гаранция от правителството. Но ако вие решите да се освободите от доларите си в кой да е ден, примерно на януари, колко нефт ще получите срещу тях? Количеството варира буквално всяка минута и нивата, на които доларът ще бъде обменен за нефт, нямат нищо общо с правителствените гаранции и имат много общо с пазарните флуктуации на търсенето и предлагането…” – заяви Хамилтън с аргументи, действително толкова безсмислени, че е затруднително дори да се проумее какво точно иска да ни съобщи. Трябва наистина да си порядъчно безочлив и по имперски арогантен, за да си позволиш да говориш за златен стандарт и златно покритие, когато става дума тъкмо за долара, за който от 1971 г. с едикт на президента Никсън бе официално отказано изплащането на златно обезпечение!? А и само ще припомним, че в предния брой цитирахме проф. Антал Факете, който отбелязва, че през 2008 г. доларът е обезпечен на по-малко от 4 цента!

Междувременно, въпросната борса не се състоя. Какви геополитически съображения са надделели, какви дълбоко потайни ходове са били предприети, е друга тема, но иранците отложиха старта на борсата.

Всичко започва с Бретън Уудс

през 1944-та, или може би още по-рано с акта за Федералния резерв от 1913-та.

Засега обаче оставаме в средата на двайсети век. Бретънуудското споразумение, постигнато в края на Втората световна война, създава Международния валутен фонд, Световната банка и урежда новия финансов ред в света, при който освен златото и донякъде стерлинга, доларът става новата международна резервна валута, а американското правителство официално се ангажира да обменя предявените му от страните-членки на Фонда долари срещу злато. Истината е обаче, че Бретън Уудс поражда икономически американската империя. И след нарастващия и постоянен американски търговски дефицит с останалия свят (и натрупването на съответния федерален дълг) и особено след имперските авантюри на САЩ от 60-те, най-вече виетнамската, закономерно се стига до 15 август 1971 г., когато Никсън официално обявява американския отказ за обмяна на долара срещу злато.

САЩ банкрутират. Американците в продължение на десетилетия са купували огромни количества стоки от другите държави, плащайки ги с кухите си долари, които никога не са възнамерявали да изкупят обратно. Светът е тъпкан с долари, а Америка не може и, което е по-съществено, не иска да ги изкупи.

Точно тогава на дневен ред идва споразумението със Саудитска Арабия, срещу американска подкрепа за режима, целият саудитски петрол да се продава само срещу долари и ето ти го новоизмисленото „обезпечение” на долара – черното мазно злато – нефтът. Търсенето на нефт нараства и ще нараства, а това означава, че ще нараства и търсенето на долари. Къде с политически натиск, къде с военно сплашване, САЩ принудиха и останалите страни от ОПЕК да преминат на доларови позиции. Това бе началото на доларовите войни. Империята намери свръхефективен начин да продължи да облага с данъци останалия свят и да благоденства за негова сметка. Така се стигна до новото хилядолетие и съвсем истинските

Заради посегателството му върху доларовата хегемония американците обесиха президента на Ирак Саддам Хюсеин.

Горещи войни

Заради посегателството му върху доларовата хегемония американците обесиха президента на Ирак Саддам Хюсеин. Това се случи на Ирак, когато през 2000-та година Саддам Хюсеин заяви, че ще продава нефта си срещу евро. Същите намерения се чуха и от Иран, Венецуела и се започна… Красимир Петров дефинира събитията така: „Войната на Буш в Ирак не бе нито заради Саддамовия ядрен потенциал, нито в защита на човешките права, нито за разпространяване на демокрацията или дори за заграбване на нефтените полета. Тя бе в защита на долара, ерго на Американската империя. Тя бе ясен знак за всеки, който поиска плащане в друга валута, различна от американския долар, че ще бъде наказан по същия начин”.

В последното десетилетие, политическите дърдорковци у нас се сдобиха с още едно досадно американско клише, което ентусиазирано потребяват по повод и без повод – светът вече не е същият. Естествено, че не е същият, всяка отминала минута, ден, година светът се променя за добро или зло. И като всяка империя и американската имаше своите дни на възход, зенит и закономерно достига своя залез. На планетата се появиха нови играчи, които с всяка минута, ден, година набират икономическа мощ. С приключването на сегашната изключително тежка световна икономическа криза, предизвикана от финансовите пирамиди в САЩ, световният икономически ред ще бъде променен радикално.

За финал ще цитирам прогнозата на известния български стопански историк проф. Румен Аврамов: „Вероятно сегашната криза ще е тласък в изместването на центъра на тежестта в световната икономика. Смяната на глобалната икономическа хегемония винаги е болезнена и конфликтна. Как точно ще се развият процесите, засега не е ясно, ясна изглежда само посоката към Китай. Китай е вкопчен в мъртва хватка с Америка – държи огромни резерви в долари и съответно големи късове от държавния й дълг. А кредиторът е малко или много зависим от длъжника – не може нито да превалутира резервите си без голяма загуба, нито да се освободи ударно от книжата, които държи, защото ще срине основния пазар на експорта си, предизвиквайки опасен за самия него катаклизъм.

А и Китай все още няма институциите и финансовата дълбочина, които да му позволят да превърне юана в световна резервна валута. Но така или иначе, обикновено бъдещето е на по-динамичния и по-виталния”.

(Първа публикация на статията е в седмичника в.„Десант“, юни 2009)

Валентин ФЪРТУНОВ

Барак Обама често и с ентусиазъм говори, че трябва да се правят жертви, вероятно има предвид, че останалият свят трябва да прави жертви, за да се поддържа високия жизнен стандарт на янките

Ситуацията с все по-затъващата във финансовото тресавище Америка неочаквано, но логично се пренесе и върху символа на американския дълг – Часовника на дълга в Ню Йорк. През 2008 г., когато дългът прекрачи бариерата от 10 трилиона, се оказа, че на електронното табло няма място за още една цифра и светещият знак на долара отпред бе премахнат, за да застане там единицата…

А ето го и он-лайн часовника показващ чудовищния американски дълг към момента:

Главният ревизор на САЩ Дейвид Уокър, човек известен с независимостта си, направи интересен паралел между заника на Римската империя и ситуацията в Съединените американски щати в последните години. „Ние наблюдаваме смущаващи съвпадения… Все по-ниски морални стойности и политически комфорт в страната, свръхсамоувереност и свръхпредставена армия в чужди държави, както и финансова безотговорност на централното правителство. ” Ще ви призная откровено – зарадвах се, че в тази страна, в голяма степен лишена от собствена история, има поне един човек, който внимателно е чел световната история, което разбира се, му позволява да направи очевидните изводи. И да се замисли върху простата историческа диалектика – абсолютно всяка империя в развитието на земната цивилизация има своя възход, зенит и упадък. Тъжното за американската гордост е, че подобни гласове започват все по-отчетливо да се чуват в момент, в който, струва ми се, е вече доста късно. Щатите достигнаха до онова състояние на съществуване, при което никакви палеативни мерки не могат да закърпят положението. „Ясно е за всеки, който си е направил труда да помисли, че икономика, която харчи повече, отколкото произвежда, е в упадък…

Една нация купува неща, които не може да си позволи и от които няма нужда, с пари които няма” – това не го казвам аз, а Бил Бонър, автор на нашумялата книга „Империя на дълга”. Без да подценявам ни най-малко изключителните възможности на американската икономика и особено предприемчивостта и енергичността на предните поколения американци, ще си позволя да отбележа, че през последните 50-60 години, американците, при около 20% дял от световния брутен продукт, си позволяваха да харчат двойно повече. Откъде взимаха парите ли? Ами нали се сещате – назаем… От целия свят. Как ли? И това е близко до ума – като наложиха по имперски на света собствената си валута – долара. Но ако същият този долар в началото на петдесетте все още имаше пълно златно покритие, както отбелязва проф. Антал Фекете от San Francisco School of Economics, то през 1971 г. президентът Никсън се принуждава да откаже гаранциите и това е началото на края. Централната банка на САЩ, Федералният резерв, който всъщност е… частна банка, пусна печатарската машина и заля света с необезпечени зелени хартийки. Резултатът е безпрецедентен – през 2008 година 1 долар е обезпечен едва до 4 цента! В момента дори и с по-малко.
Като се има предвид, че американската икономика, респективно БВП на САЩ в разрез представлява основно 70% услуги, реалното покритие на дълга няма как да надхвърли 30%. Същият професор отбелязва умопомрачителния факт, че пределната производителност на американския дълг още преди няколко години пада под $1 (един), а понастоящем е вече отрицателна величина.

След грандиозното сриване на ипотечната пирамида в щатите през 2008 г. и приемането на „спасителния план”, съгласно който американския данъкоплатец ще налее в тази каца без дъно 700 млрд. долара, външният дълг главоломно подскочи и за няколко месеца достигна 11.2 трилиона долара, а до края на година със сигурност ще премине и границата от 12 трилиона. Потрошен е и рекорда от 1954 г., когато обаче нещата са логични и обясними – страната все още изплащаше задълженията си, натрупани през Втората световна война. Да се върнем обаче на изпуснатия по инерция шаблон „американския данъкоплатец”. А дали всъщност американският данъкоплатец е този, който в момента спасява оялите се от бонуси американски банки и нерентабилното производство на американските автомобилостроители? Едва ли, ще кажете вие и ще сте напълно прави. Цялата изложена дотук схема на благоденствието на Съединените американски щати в последните 5 – 6 десетилетия се гради, както вече установихме, като минимум наполовина на изсмуквания чрез долара и дълговите инструменти световен продукт, например на милионите работници от вътрешен Китай, които все още преживяват с по-малко от два долара на ден. Забележете какво е развитието на нещата с «Крайслер» – корпорация, фалирала отвсякъде, получава светкавична, но недостатъчна инжекция от федералното правителство, само и единствено да издържи още няколко дни, докато подпише спасителния договор с … «Фиат»!

Зная, че тук неволно и напълно справедливо ви се изтръгва възклицанието: „С чужда пита, помен правят! ”.
Така е, и ако не съм употребил популярната поговорка досега, то е, защото историята на САЩ във втората половина на двайсти век и до наши дни е текст, в който на всеки параграф ти иде да я пришиеш.
Питър Шиф, президент на „Euro Pacific Capital” заявява по този повод: „Барак Обама често говори пред амери��ански аудитории за жертви (включително и в речта по повод встъпването си като президент)… Само че това, за което говори той всъщност, е че другите страни, финансиращи голяма част от американския държавен дълг, преди всичко – Китай, Япони и Саудитска Арабия, са длъжни да бъдат готови „да се принесат в жертва”.

В обозримо бъдеще те са длъжни да финансират американския годишен дефицит в обеми от порядъка на няколко трилиона долара”.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант„, май 2009)