Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

• Австралийският кибер-хулиган Джулиан Асанж и хилядите доброволци на изобличителния интернет сайт ще сринат до основи лицемерните двойни стандарти на западната демокрация

САЩ очакват в близките дни масово изтичане на секретни документи в сайта „Уикилийкс“ (Wikileaks.org) и се готвят за най-лошия сценарий, заяви говорителят на Държавния департамент Филип Кроули.. „Изтичането на тези информации вреди на САЩ и на интересите ни. Това създава напрежение в отношенията между нашите дипломати и приятелите ни по целия свят“. Той допълни, че американските посолства по света са започнали да информират съответните правителства за това, че документите може да бъдат разпространени в близките дни. „Не знаем какво ще бъде публикувано. Знаем, че „Уикилийкс“ разполага с грами на Държавния департамент – вътрешни писма за наши разговори с правителствени представители и частни лица” . (Асошиейтид прес).

Повод за новите американски притеснения бе съобщението на „УикиЛийкс“ в социалната мрежа Туитър от 22-ри ноември т.г., че следващите документи, които ще публикува, ще бъдат седем пъти повече по обем от документите, които бяха разпространени за Ирак. А тогава те бяха общо около 400 000 секретни документа.

Какво е „УикиЛийкс”?

„УикиЛийкс” е международна организация, която публикува поверителни и секретни документи от анонимни източници в световната мрежа. Едноименният сайт е изграден и функционира от 2006-та година и се управлява от Съншайн прес. Точно една година след старта си, сайтът декларира, че разполага с база-данни, която е нарастнала до 1,200,000 документа, които разобличават правителствени и корпоративни злоупотреби т.е., така наречената класифицирана информация. Целият този чудовищен обем документи с гриф „Строго секретно” се осигурява с безкористното съдействие на хиляди анонимни изобличители (от англ. термин whistleblower). Експертите по журналистика наричат това „краудсорсинг“ – да използваш мрежа от хора, които се ровят в документи, вместо да разчиташ на самотен разследващ репортер, който се среща с „Дълбокото гърло“ на някой паркинг.
Основната фигура, наложила се особено категорично, като двигател на организацията, в последната година – Джулиан Асанж заяви за „Шпигел“: „Изпитвам удоволствие да помагам на уязвимите и да мачкам негодниците!”
„Искаме три неща: да осигурим свобода на печата, да разкрием злоупотребите и да съхраним документите, които правят Историята“, това заявление пък Асанж направи пред представител на агенция Франс прес в Стокхолм. И допълни: „Изправяме се срещу организации, които не се подчиняват на правилата. Изправяме се срещу разузнавателни агенции“.
А ето какво пояснява по отношение на източниците на информация на „УикиЛийкс”, нейният лидер: „Често ни питат: проверявате ли източниците си? Всъщност ние проверяваме документи. Обаждаме се и питаме: тези документи ваши ли са? Да, не или може би? Мисля, че това е доста по-високо изискване“.
Самата технология на обнародването на секретните документи от страна на „Уикилийкс” обаче, също е революционна и поради това изключително ефективна. В тази връзка коментаторите Макмилън и Грифитс от Ройтерс пишат: „Организацията „УикиЛийкс“ публикува над 90 хил. документа на своя сайт, но за да си гарантира, че те ще привлекат внимание и ще получат широк отзвук, ги сподели първо с американския в. „Ню Йорк таймс“, лондонския в.“Гардиън“ и германското сп. „Шпигел“. В този случай „Уикилийкс“ ангажира мрежата си със сортиране на документите, но нае по същество трите световни медии като отдели за сверяване на фактите и гаранти на качеството на информацията – форма на сътрудничество, която не се бе случвала преди появата на интернет.”
А Едуард Васерман, професор по медийна етика в университета „Вашингтон и Лий“ в Лексингтън, щата Вирджиния допълва в същата посока: „Ако „Уикилийкс“ беше поместила сама целия материал, до който се беше добрала, щяха да я обвинят в пълна безотговорност. Тогава организацията в никакъв случай нямаше да придобие такава известност и да получи сегашната публичност.“

Кой е Джулиан Асанж?

Джулиан Асанж, 39-годишният австралиец, който със своя сайт „УикиЛийкс“ насочва медийните прожектори към скритите скандали на планетата, е загадъчна личност, която обгрижва сенчестите си територии с умението на експерт по съхраняване на тайни. Основател и емблема на специализирания сайт за поверителни документи,
Асанж трупа разкрития за събития от Ирак през Исландия до Кения, а напоследък направи най-големия си удар с документите за войната в Афганистан.
С публикуването на 77 000 поверителни документи на 23 юли, той предизвика медийна буря и залп от критики от Пентагона, който го обвини в безотговорност.
Той накара ЦРУ да потръпне, спечели си славата на ловец на злоупотреби и апостол на прозрачността. Но остава загадъчен и отказва – може би от предпазливост – да оповести
рождената си дата.
Марк Прел от Франс прес, проучващ от доста време загадъчната личност на Асанж, разказва за него, че е роден през 1971 г. на остров Магнетик, в североизточна Австралия, прекарва детството си в номадски живот и учи в 37 училища. Като тийнейджър в Мелбърн открива, че има дарба за компютърно пиратство. Но полицията го зал��вя и той успява да се измъкне с глоба, като признава вината си и дава клетва за примерно поведение.
Полицията така и не успява да установи дали е замесен в случая през октомври 1989 г., когато на мониторите в НАСА се появява надписът WANK (чикиджия) малко преди изстрелването на совалката „Атлантис“.
„След това бях съветник по сигурността, основах една от първите компании за информационно обслужване в Австралия, бях консултант по технологии, разследващ журналист и съавтор на книга“, изброява той.
Асанж основава „Уикилийкс“ през 2006 г. заедно с още десетина души – правозащитници и експерти по медии и технологии.
Висок, слаб, учтив, със заучено иронична усмивка, той мери всяка своя дума и прави малка пауза, преди да отговори.
Речта му е ясна и напълно овладяна. Уклончив е, не отговаря на въпроси откъде идва и къде отива, скача от столица в столица, живее у поддръжници или приятели на приятели.
След публикуването на поверителните документи за Афганистан е много дискретен. Подстригал е дългите си прошарени руси коси, заради които го сравнявали с ангел, не дава никакви телефонни номера, подозира, че Австралия е замразила една от банковите му сметки и смята, че го следят, откакто бил в Лондон в началото на август.
Исландия и Швеция, където се радва на подкрепа и на благоприятни закони – са страните, където обича да ходи, обикаляйки света – от Лондон до Найроби, от Холандия до Калифорния.
В Рейкявик в началото на март работил по „Проект Б“. Прекарал няколко седмици в къща с постоянно спуснати завеси. С няколко поддръжници на „УикиЛийкс“ подготвил първата сензация: видеозапис, заснет от камера на военен хеликоптер на грешно действие на американската армия в Багдад през 2007 г.
Според американското сп. „Ню Йоркър“ компютърният гений Асанж сам декриптирал видеозаписа, което според него било“умерено трудно“.
Той е високо ерудиран и се бори за нова журналистика.

Повече от информационна революция, но колко повече?

Много повече! Това е краткият отговор. Защото явлението „УикиЛийкс”, не е просто интернет феномен. Разобличавайки гръмогласно правителствените и корпоративни престъпления, доскоро прикрити удобно зад псевдозаконовата благовидна фасада на „класифицирана информация” на имперското високомерие, Асанж и съмишленици енергично и без всякакви излишни скрупули яко подкопават основите на лицемерната западна демокрация на двойни стандарти на всяко развнище, имперската демокрация в стил САЩ. И ще я съборят. Световната мрежа, породила феномена е и най-добрият гарант за неговия успех. Ако перифразираме Ленин за революционната ситуация, основният й признак е налице – управляващите елити не могат да я карат по старому, а хората от ХХІ-ви век, не искат да я карат по старому.
Какво ще дойде след това ли? Ами надявам се, нещо по-добро. Като например, прозрачност във всичко или… Но това е друга тема.

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

● Само списъкът с прокудените от родината си наши учени може да сложи черен креп на България ● Спасението на познанието е последният рубеж на оцеляване – не го ли опазим – с нас като нация е свършено!

Ще започна темата за баташкото клане на българската наука с напосоки взет кратък откъс от списъка на елитни български учени, вече наброяващ 400 мъже и жени (списъкът продължава да расте всеки ден), прогонени в чужбина, които не се поколебаха и за миг да подпишат Отворено писмо до Народното събрание и Правителството на България в което заявяват: „Ние, работещите в чужбина български учени, сме дълбоко обезпокоени от недалновидните действия на някои наши министри, които могат да бъдат катастрофални за бъдещето на българската нация”. И разбира се, това е нищожна част от изгонените от България учени. Прегледах списъка и не открих имената на нито един от десетината ми съученици, които започнаха научна карира на запад, като поне петима от тях са професори в САЩ и Германия. Това са хора, горящи в работата си, и информацията от България по-бавно стига до тях. Отделно от това, няма съмнение, че мнозина от тези суперинтелекти са вече напълно отчаяни от и за България. Поради липса на място, тук ви представям случайна извадка.

Бих публикувал целият списък, защото след като го прочетеш и най-коравият ти оптимизъм изпада в агония. Защото, тези имена, титли, световни западни университети, авангардни специалности за които дори не си чувал, отведнъж ти позволяват да си представяш съвършено ясно, това, което всякакви зловещи коментари за надвисналата трета, окончателна и фатална национална катастрофа не са в състояние да ти обяснят.
Елита на нацията?
Ето го, четете!
…………
29. Николай Бобев, физика, асистент-изследовател, Университета Стони Брук, Ню Йорк, САЩ
30. Михаил Йорданов, д-р, професор по биология, Университет Конкордия, Портланд, САЩ
31. Максим Боянов, физика, Национална Лаборатория Аргон, САЩ
32. Михаил И. Митов, физиология, Колеж по медицина, Университет Кентъки, САЩ
33. Лъчезар Костов Карагьозов, молекулярна биология, Университет Фридрих-Шилер, Йена, Германия
34. Николай Тодоров, химия, Швейцарския федерален технологичен институт, Цюрих, Швейцария
35. Антония Кухтина, физика, Институт по теоретична физика, Университет Гьотинген, Германия
36. инж. Васил Бъчваров, информационна и комуникационна техника, Технически университет-Дармщад, Германия
37. Пламен Добрев, молекулярна биология, Институт Макс Планк, Гьотинген, Германия
38. Любомир Гаврилов, математика, професор, Университет на Тулуза, Франция
39. Петър Денчев, физика, Национален институт по здравето, Бетезда, САЩ
40. Александър Кандиларов, геофизика, Бергенски университет, Норвегия
41. Любомира Владимирова Чакалова, молекулярна и клетъчна биология, Изследователски център за генно инженерство и биотехнология, Македонска академия на науките и изкуствата
42. Бойка Маркова, биохимия, Западнонемски раков център, Университетска клиника, Есен, Германия
43. Петър Янакиев, д-р, молекулярна биология, Набсис инк., Провидънс, САЩ
44. Андрей Тодоров, математика, Китайски университет Хонг Конг
45. Михаил Минчев, физика, Национален институт по ядрена физика, Пиза, Италия
46. Мирослав Йотов, математика, Международен университет Флорида, САЩ
47. Веселин Георгиев, физика, Калифорнийски университет, САЩ
48. Гергана Златева, д-р, икономикс, Пфицер инк.
49. Кирил Мишев, растителна молекулярна биология, Институт по биотехнологии на Фландрия, Гент, Белгия
50. Стоян Р. Мишев, физика, Обединен институт по ядрени изследвания, Дубна, Русия
51. Димитър Бориславов Кънев, професор по молекулярна биология, Институт по раковите заболявания Росуел Парк, Бъфало щата Ню Йорк, САЩ
…….
И това, да повторя, е само малък фрагмент от списъка на подписалите Отвореното писмо и нищожно грахово зърно от хилядите, а вероятно и десетки хиляди аристократи на българския изследователски и новаторски дух.
Сега разбирате ли, какво ни причиниха неоколониалистите, предрешени и речевити за свобода, демокрация и общи ценности? Схващате ли, къде се намираме след всичкия тоя мармалад, който ни забъркаха за двайсетте години преход към клинична смърт?
Дано да схващате, особено онези, които продължават да дават над 30% одобрение на едно правителство, което окончателно ни отведе в риалити шоуто „Полицейска държава” под звуците и видеото на чалга, турски сериали и нашенски маймуняци, които всяка вечер ни умиляват с грижата да вземат и последната стотинка от джоба ни за фанфарна благотворителност.
Дано да схващате, че министъра на това дето го няма вече Сергей Игнатов е ректор на основания от Джордж Сорос – Нов Български университет, и в това си качество е тръгнал на кръстоносен смъртоносен поход срещу святата българска Алма Матер, Софийския университет „Св. Климент Охридски”, основан през далечната 1888 г. с щедрите дарения на българолюбците Христо и Евлоги Георгиеви, университет в който учат 25000 студенти, университет, на който имам изключителната чест да бъда възпитаник.
Соросиадата продължава и тъкмо в тази сфера нещата са до оголен кокъл, безпощадно ясни. Искаш ли да загробиш една нация, лиши я от просвета, лиши я от наука, залей й културата и традициите с вносна помия, изстреляй лумпени и игноранти във властта и тази нация е свършена – веднъж и завинаги.
Но понеже много пъти съм ви повтарял, че когато става дума за нещо друго, всъщност става дума за икономика, нека погледнем на кървавото баташко клане над науката ни и от този ъгъл. И ми позволете, ако обичате, да се самоопровергая, като се отрека от използаните на няколко пъти дотук определения „прокудени”, „прогонени”, „изгонени”, съотнасящи се към българските учени в чужбина.
Не! Не прогонени/изгонени/прокудени, те са просто засмукани от мощната и много ефикасна мозъкосмукачка на западните метрополии, по сценарий добре познат и отдавна шлайфан в неоколониалното им битие.
Хайде сега, да направим една проста сметка. Имате ли си някаква идея, колко точно струва един роден, отгледан и ерудиран учен на българския народ? Дори едва в началото на научната си кариера? Много, ужасно много. Не разполагам с точни цифри и не искам да спекулирам, но само ако нахвърляме издръжката за университетско следване, аспирантура, преди това трябва да включим и целия училищен цикъл, със сигурност ще се получи шестцифрена сума. Към нея трябва да добавим и част от разходите за масово образование, защото за да получиш един качествен учен трябва да подготвиш стотици други до стартово ниво, за да избереш най-добр��я…
И каква стана тя? Огромната част от тези отгледани чрез лишаване от залъците на народа мозъци вече са на запад. При това, напълно безплатно за тях. Другите, които са още тук, простаците и соросоидите им подготвят същата участ. С две думи, бедна, погиваща България финансира богатите проспериращи западни метрополии.
Има и друга страна медалът и това са имотите на БАН. Далеч преди да бъде официално изпратен за финансов министър в новото соросово правителство на Бойко Борисов, дори преди да се е запознал със самия Борисов, Симеон Дянков в една своя статия посочва, че в областта на науката трябва да се предприеме голямо прочистване, а това което остане, да се финансира от продажбата на имотите на БАН, които той оценява незнайно на каква база за около 250 милиона долара. Пазарната оценка на тези имоти обаче надхвърля 2 милиарда!
Иначе казано – дойдохме си на думата. И тук ще отворя една огромна скоба, като казаното в нея се отнася за цялостното финансиране не само в този случай ,но и за всички пети колони(предателите) от страна на задграничните им ментори. Истината е, че те рядко получават чужбински плащания директно отвън, освен в началото на „операцията”. На тях просто им се дава възможност алчно да се награбят от активите на атакуваната нация-държава. В конкретния случай с атаката срещу българската наука, сметката е проста – Дянков е оповестил някаква негова си цифра. След разбиването на БАН, той си прави сметката да осчетоводи точно такава сума от разпродажбите на безкрайно занижени цени, самите разпродажби ще се адресират към познатите обръчи от приятелски фирми и оттам част от разликата ще се появи в офшорни сметки на извършителите на клането.
Перфектна схема. Поръчаната от кукловода атака се осъществява напълно безплатно, България понася окончателния, фатален удар след който изправяне няма, а палачите си получават своето открадвайки народни активи. Коментарът по-нататък е излишен.
(Специално темата за имотите на БАН е в детайли осветлена в публикацията на Таня Киркова в е-вестник http://e-vestnik.bg/6947)

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

● София пак проспа раждането на геополитическия слон Русия – Германия (- Франция) върху руините на ЕС ● Евразийската многоглава ламя ще катурне САЩ от световния трон

Малко на шега ще започна с това, че винаги ми е правило впечатление, че основните арийски белези за чистата германска раса, които хитлеристите изреждаха бяха: нордически тип, светлокоси, сметлооки… и разбира се, напълно съвпадаха с основните белези на руснаците. Тогава, по време на Втората световна война, някой с пълно право би изкоментирал – сбиха се арийците! Шейсет години по-късно, нещата са се извъртяли на 180 градуса и в съвсем обозримото бъдеще на нашата цивилизация вече ясно се вижда смяната на караула – започва да се изправя колос, какъвто светът не помни и пред който залязващата американска империя скоро ще козирува…

Тия дни, Джордж Фрийдман, шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас, чийто аналитичен капацитет особено много ценя, публикува статия в която отчаянието от мрачното бъдеще на Америка, дори не е прикрито. Нещо повече, развивайки глобалната си геополитическа хипотеза, Джордж, който не държи обезателн�� да посещава на място страни за които пише, този път е тръгнал да овършее Балтийско-черноморската дъга, „санитарен кордон”, известен като Интермарум, в това число Полша и Румъния.

Какво накара Фрийдман да напише може би една от най-острите си критики срещу политиката на Вашингтон, че и да се грабне за да прекоси половината планета за да провери на място катастрофичната си хипотеза? Като здравомислещ човек, разполагащ с огромна база-данни от същинска информация, занимаващ се с задълбочени анализи, а не с манипулация и про-имперска пропаганда, остинският аналитик, не е заслепен от собственото си красноречие, подобно на вашингтонските политици. Няма съмнение, че за него възможността от сгромолясването на империята САЩ е съвършено реална. Това разбира се, не е новина за онези, които следят геополитическата ми страница, но за да не съм голословен ще цитирам самия Фрийдман:
„Най-големият ужас за американците не трябва да е Китай или АлКайда. А амалгамизацията на технологиите от европейския полуостров с природните ресурси на Русия. Това ще породи сила, която е в състояние да заплаши американското превъзходство. Това е което се случи през ХХ век. Германо-руският съюз, колкото и на ранен и неафиширан етап да е, трябва да развълнува Съединените щати.”

Впрочем, нека оставим Джордж Фрийдман при напълно основателните му страхове и неприязън към Европа, превърнала се набързо в статията му в „европейски полуостров”(вероятно на суперконтинента Евразия) и да видим за какво точно става дума.

Открай време отношенията между Германия и Русия са сменяли редовно полюсите си водейки не един и два пъти до грозни и трагични събития в общата им история. Не върхът, а най-огромното падение в този смисъл беше сблъсъкът им през Втората световна война. Но като споменах за обща история, дори и най-повърхностен поглед би показал на всеки наблюдател, че развитието на двете европейски суперсили в голяма степен е било паралелно и много сходно, дори когато са били в антагонистична опозиция. Същият преглед би показал, че взаимната подкрепа, която са си оказвали през столетията е била много съществена и стратегически определяща. Ако за миг си позволим романтичен прочит на историята не можем да не отбележим, невероятното привличане между двете нации-държави, ако и през целия двайсти век да не са били никога в една коалиция, а винаги във вражески такива. Времето след падането на Берлинската стена обаче е дълбоко белязано със изключителна геополитическа и стратегическа близост от която, който може да гледа е видял израстването на новата яка стоманена ос Берлин-Москва. Да ви припомня напосоки някои от събитията, тенденциите и фактите от последните години:
• Германия и Русия имат интензивен обмен на политическа, икономическа и културна основа. Русия гледа на Германия, като на своя основен европейски партньор, като самата е изключително важен търговски партньор на Германия.
• Германия и Русия се кооперираха за изграждането на газопровода „Северен поток”, независимо от огромните критики и обструкции на другите европейци срещу Германия.
• Много германци, особено източните имат отлични познания за Русия, а немският език е твърдо на второ място по изучаване в руските училища, конкурирайки английския. През 2005 г. бе подписана германо-руската декларация за „Стратегическо партньорство в образованието, изследванията и иновациите”.
• Германия има тежка индустрия с големината и капацитета, достатъчни за да модернизират инфраструктурата на Русия. Тази визия е в основата на програмата за модернизация, която стартира президента Медведев. Русия на свой ред има необятни природни ресурси които са от жизнен интерес за германската икономика.
• Именно Германия бе решаващият фактор за включването на Русия в групата Г-8.
• Германският банков гигант Дрезднер банк е тясно оплетен с най-голямата руска фирма Газпром.
• Германия, заедно с Франция от една страна и Русия от друга се противопоставиха на поканата за приемането на Украйна и Грузия в НАТО при срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като резултат двете бивши съветски републики не получиха очакваната покана от НАТО.

Буксуването на ЕС, заедно с безобразията на чиновниците от ЕК от доста време притесняват германците, но дълговата криза на Гърция, провокирала срива на еврото послужи като повод за безпрецедентни вълнения и протести срещу ЕС в Германия. За първи път след Втората световна война германците демонстрираха напълно оправданото си самочувствие на европейска суперсила ведно с нежеланието си да мъкнат Европа на гърба си. Емигрантският проблем изскочи като първа точка от германския дневен ред. И още веднъж за първи път, стана очевидно, че Германия не изпитва никакви сантименти към ЕС във вида в който съществува. Образно казано, германците загърбиха Европа и без да се притесняват се обърнаха публично на изток.

Къде е другият голям в Европа в тази картинка? В тази ситуация Франция няма особено голям избор от полезни ходове. Великобритания в Париж открай време е гледана като американски агент в Европа. Другите европейски икономики са или малки или разклатени. Основният френски ресурс и взаимодействие винаги е бил насочен към Германия. Въобще няма да коментирам жадния френски поглед към руските ресурси. При това положение петлите очевидно са решени да загърбят мегаломанските си сантименти и да играят стриктно прагматично – удължавайки оста Москва-Берлин и до Париж с което ще си спечелят статута на член-основател на новото хипер-гигантско евразийско образувание – и да станат една от главите на новата геополитическа ламя. Аз, например, бих допуснал без особен риск от грешка, развитието на този актуален сценарий и към Пекин, но това е вече друга история…

Какво правят в случая американците? Според Джордж Фрийдман – нищо не правят – поне нищо смислено. Но той и мнозина трезви наблюдатели оттатък океана трескаво търсят изход от смъртоносната за империята САЩ развръзка. Според тях изходът е в интензивна подкрепа за Интермарум – Балтийско-черномоската дъга предвождана от Полша. Отново ще цитирам Фрийдман:
„…Истината е в Интермарум – Полша, Словакия, Унгария, Румъния и може би България – който представлява алиансът на това поколение. Той ще блокира руснаците, ще ги отдели от германците и вежливо ще ограничи Турция в проникването й в югоизточна Европа… За мен, подкрепената от САЩ Полша, пазеща Северно-европейската равнина, Словакия, Унгария и Румъния, пазещи подстъпите към Карпатите, ще предотвратят, това от което Съединените щати трябва да се боят най-много – съюзът между Русия и Германия плюс Западна Европа. Ключът е … Интермарум.”

Казано е „Блажени са верующите!”, на български език – „Гладна кокошка – просо сънува”. Това, че интермарумът щял бил да спре инвазията на Турция към европейския югоизток е толкова смехотворно, че ще го оставя без всякакъв коментар. А това, че Полша ще се заеме да пречи на съюза Германия-Русия, па макар и с усилена американска помощ е повече от съмнително.

Ще се изненадам много ако поляците не са си научили урока по история. Да си между Германия и Русия в географията е зла, трагична участ. Но да си срещу Германия и Русия е признак на нелечимо суицидално разстройство.

Очевидно, Джордж има нужда да се поразходи между Прибалтика и Черноморието, за да научи, що е то Румъния, Словакия или пък Унгария и както сам се изразява, „и може би и България”….

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Българска връзка в петата по територия и население, и деветата по икономика страна в света

Тези дни се размечтах. И поводът на мечтанията ми за първи път от много, много години стана едно чисто политическо събитие, при това международно, при това случило се на другия край на света – в страната на Амазонка. А там се случи това, че 62-годишната Дилма Русеф, дъщеря на българският емигрант Петър Русев от Габрово, роднина на великият ни разказвач Ран Босилек и повече от близък приятел с поетесата Елисавета Багряна в продължение на 30 години, бе избрана за президент на Бразилия.

Историята е достойна за роман, който бих определил повече като епична модерна класика, разпънала се в продължение на повече от 100 години. В нея има и политически борби, семейни драми, приключения от континент на континент, партизански подвизи, изтезания, затвори и разбира се, любов. А такава епопея е невероятно трудно да се побере в една вестникарска страница.
Всичко започва в Габрово през 1900 година, когато се ражда Петър Русев, за чиито ранни години малко се знае. През размирното трето десетилетие на двайсти век, той попада в левицата и е свързан с комунистите и техните борби. Мнозина от близките му приятели са хвърлени по затворите. В същото време силният му предприемачески дух не спи и той развива търговски предприятия. Сключва първия си брак с Евдокия Янкова, но идва усилната 1929-та година и политически преследван в България, със съсипан от световния икономически колапс бизнес, Петър напуска родината в търсене на по-достоен живот.
Оказва се, че жена му междувременно е забременяла и през 1930 г. ражда сина им Любен, когато Петър е вече във Франция. Без съмнение, Русев с предприемчивостта и енергичността си се е справял добре, защото се е задържал там цели 15 години и е имал добри контакти и сред елита, което обяснява запознанството му с Елисавета Багряна, която през трийсетте години редовно пътува до Париж. Тогава възниква много близко приятелство между двамата, вероятно доста повече от близко, защото устоява на времето близо трийсет години, чак до неговата смърт.
В края на Втората световна война, през 1944 година Петър Русев напуска Франция и за пореден път емигрира – този път в Аржентина. Не се задържа дълго там и заминава за Бразилия, където се установява за постоянно. Там се жени втори път за двайсет години по-младата от него бразилка Дилма Коимбра Силва от която има три деца – Игор и Дилма Ваня, родени през 1947 г и Жана (Яна), родена през 1951-която, която е починала само на 26 години. В Бразилия Петър Русев се натурализира като Педру Русеф, започва от нулата и постепенно се замогва, главно от строително предприемачество. За имението му, което посещава през 1960 година Елисавета Багряна споделя, че е толкова огромно, че са нужни три дена да го обиколиш.. Новата им среща след толкова години се състои при посещението на Багряна в Бразилия по покана на ПЕН-клуба през 1960 г. Петър-Педру я кани да му гостува и поетесата остава повече от месец на гости при стария си приятел. Вероятно това е лебедовата песен на връзката му с родината, защото през 1962 г. Петър Русе�� умира след инфаркт.
На срещата им Багряна посвещава стихотворението „Уиски с лед и сълзи“::
„В това бразилско бисерно предпладне
седим сами, от срещата смутени,
на тихата тераса,
над Рио де Жанейро извисена
(…)
Как там, у нас? –
най-после се откъртва
на твоя български, полузабравен,
от тридесет години неговорен.”
Когато научава за смъртта му, поетесата дълбоко скърби за загубата и му посвещава още едно стихотворение:
„Помниш ли как вечерта под кулата
ти разказвах за Бояна пак?
(…)
Промълви ти
смътно доловимото:
Как за шепа сняг съм закопнял…
А да бъда с тебе,
там,
сред зимата –
половината живот бих дал…”
Екваторът минава през Амазонка, а на екватора не вали сняг…
Междувременно, Петър Русев успява да установи писмовна връзка със сина от първия си брак Любен през 1948 г. и уверявайки се, че Любен живее зле материално, започва да му праща колети, в които са скрити и пари. Това продължава до смъртта на Петър-Педру, а впоследствие тази връзка е продължена от съпругата му Дилма Силва.
Така приключва животът на този забележителен българин, но бразилската сага на българския ген не свършва. Тя тепърва ще се развихря.
Дилма Ваня Русеф е едва 15-годишна, когато загубва баща си. Но габровецът е заложил вече в нея балканджийската си кръв, любовта към книгите, левите убеждения и стоманения си характер.
Родена в Белу Оризонте, след завършване на училище Дилма се премества в Рио де Жанейро, а по-късно в Сао Паоло. Размирните 60-те години в Бразилия, отбелязани с идването на власт на военната хунта през 1964 година, хвърлят младата Дилма в революционно настроените левичарски младежки движения. Силният характер и лидерските й качества проличават още тогава. Тя основава и ръководи партизанската групировка „Палмарес”, чието дело е и нашумелия през 1969 г. обир на 2,5 милиона долара от дома на приближения до хунтата губернатора на щата. Не след дълго младежите са заловени. За този период от живота си Дилма Русеф разказва пред журналиста Момчил Инджов следното:
„- Заловиха ме при една от многото полицейски хайки. Първо ме откараха в една казарма. Измъчваха ме жестоко. Най-много обичаха да пускат ток. И до днес имам белези от тези изтезания. Военен трибунал ме осъди на три години затвор. Излязо�� през 1973 г. Вече други хора се включиха в нелегалните организации.
Аз започнах да следвам. Преселих се в Порту Алегре, столицата на щата Риу Гранде ду Сул. Омъжих се, родих дъщеря ми Паула. Сега съм разведена.
Същевременно режимът постепенно се демократизира. Почти всички бивши партизани влязоха в лявото Бразилско демократично движение. Военните окончателно си отидоха през 1985 г. Сега съм член на Работническата партия. От нея е и президентът Инасиу Лула.”
Политическата й кариера е тясно свързана с досегашния бразилски президент Инасио Лула да Силва. Той я оценя изключително високо. По мнението на журналистката Къдринка Къдринова, която многократно се е срещала и вземала интервюта от Дилма Русеф, Лула цени високо нейните интелект, максимализъм, всеотдайност и след идването си на власт като президент през 2003 г. първо я прави енергиен министър, после шеф на правителството си, а накрая я номинира за кандидат-президент в следващите избори.
Работохоличка, крайно взискателна към стриктното изпълнение на ангажиментите, безкомпромисна срещу корупцията, Дилма не е най-симпатичната фигура за склонната към по-лежерни регламенти бразилска държавна администрация. Суровият й нрав и острият език са й спестили харизмата, която помогна на Лула да спечели с лекота два последователни президентски мандата.
Невероятният й успех на изборите е предопределен от едно трагично за Дилма събитие, което разкрива на бразилците истинската й сила и характер. По време на предизборната кампания й откриват рак. Веднага се подлага на операция, последвана и от химиотерапия и … преборва рака, и печели изборите!
Както се казва, коментарът е излишен.
По-наблюдателните читатели вероятно вече нетърпеливо премятат въпроса – защо „български” президент, сигурно е печатна грешка! И за какви мечтания ставаше дума в началото?
Грешка няма, драги читатели, едното обяснява другото, но мисля, че и вие чувствате същото! Можем ли, да сравним дори за миг софийските ни политически измекяри с тази исполинска личност, еманация на българския дух? Можем ли! Но сигурно можем поне да помечтаем след като си приключи бразилския мандат, тази изключителна жена да се заеме и с поне един „български”! Звучи ви налудно? Ех, аз затова го казах още в началото – поне да помечтаем…

Анализът е публикуван във в. Десант