Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Майкъл Снайдер

Представям на вниманието ви основно икономическата част от изключително актуалния коментар на американския анализатор Майкъл Снайдер за последствията от евентуална сирийска авантюра на Вашингтон. (В. Ф.)

Може ли САЩ реално да си позволи здравата да ядоса останалия свят като другите страни са онези, които ни плащат сметките.
Какво ще се случи, ако Китай, Русия и много от големите нации спрат да изкупуват нашия дълг и започнат бързо да обезценяват американските ценните книжа, които те притежават?

Ако Съединените щати не са много внимателни, ще платим чудовищна икономическа цена за провеждането на военна акция в Сирия. До този момент сондаж след сондаж показват, че американският народ е в огромното си мнозинство срещу атака върху Сирия, народите по планетата са в огромното си мнозинство срещу атаката върху Сирия и дори изглежда, че даже американският конгрес ще я забрани. Барак Обама обаче не отстъпва. Нещо повече. АВС News съобщава, че плановете сега се преправят за значително по-голяма атака срещу Сирия, отколкото повечето експерти очакваха.
Ако Обама настоява да се продължи в същия дух, това ще е най-голямата външно-политическа катастрофа в модерната американска история.

В момента и Русия, и Китай много сериозно предупреждават Обама да не атакува Сирия. А Русия не само предупреждава американския президент с думи. Позовавайки се на Блумбърг, Русия е изпратила впечатляваща армада от военни кораби в региона. Руснаците изпращат дори още три кораба към Източното Средиземноморие, за да подсили флота си там, докато Сенатът обсъждаше искането на президента Обама за разрешение да извърши военно нападение срещу Сирия.

Русия изпраща два разрушителя, включително „Настойчиви” – флагмана на Балтийския флот и ракетоносача „Москва”, съобщи „Интерфакс”. Китай също така иска да се знае, че те абсолютно не желаят Обама да удари Сирия. В петък Китай излъчи предупреждение за това какво може да се случи на глобалната икономика следствие на военен конфликт в Близкия Изток. Военна акция ще има негативно влияние върху глобалната икономика и по-специално върху цените на петрола – това ще предизвика техния скок. Според съобщение на близкия до Мосад интернет портал „Депка” Китай също е изпратил военни кораби в региона. Западни военноморски източници съобщиха в петък, че китайски десантен кораб „Джингангшан” с един батальон морска пехота е достигнал Червено море и се насочва към Сирия. Според „Депка” Пекин вече е разположил военни кораби край брега на Сирия в пълна секретност. Ако последното съобщение се потвърди, това ще бъде най-голямото китайско навлизане в Близкия Изток в цялата негова военноморска история.

Ако САЩ нападнат Сирия, Русия и Китай вероятно няма да предприемат незабавна военна акция срещу нас. Но те могат да изберат да ни ударят там, където наистина боли. Според американската държавна съкровищница в момента чужденци държат приблизително 5,6 трилиона долара от нашия дълг. През последните няколко десетилетия пропорцията на нашия дълг, притежават от чужденци нарасна чудовищно и днес ние сме в много тежка зависимост от нации като Китай, които трябва да купуват нашия дълг. В този момент Китай притежава приблизително 1,275 трилиона долара от този дълг, а Русия – 138 милиарда долара от него. Така че какво ще се случи, ако Китай, Русия и други чуждестранни купувачи на дълга ни внезапно се откажат да купуват и вместо това реализират дъмпинг на дълга ни като го хвърлят обратно на пазара? С една дума – това ще бъде катастрофа.

Както вече писах, американската държава ще бъде принудена да вземе назаем около 4 трилиона долара тази година. Близо 1 трилион от тази сума е нов заем и около 3 трилиона са за обслужване на съществуващия дълг. Ако Китай и другите големи чуждестранни кредитори спрат да купуват и започнат дъмпинг с това, което вече държат, приходите в държавната хазна на САЩ ще са плачевни. А ние вече видяхме, че доходността на облигациите драматично расте през последните седмици. На практика в четвъртък доходността по 10-годишните американски съкровищни бонове вече проби бариерата от 3 %. Какво ще се случи, ако доходността продължи да расте? Ето няколко от последствията:
• това ще принуди федералното правителство да търси нови заеми;
• това ще принуди щатските и локални управи да търсят нови заеми;
• при положение, че доходността се покачва, стойността на облигациите пада. В край на краищата, нарастващата доходност на облигациите ще приключи със загуби на облигационните инвеститори от трилиони долари.
• нарастването на доходността на облигациите ще причини на ипотечните лихви скок до небесата. Ние вече практически го виждаме това да се случва. Тази седмица средният лихвен процент по 30-годишните ипотеки удари 4,57 %.
• по-високите лихвени проценти ще означават забавяне в икономическата активност във времена, в които ние категорично не можем да си го позволим.
• след като икономическата активност върви надолу, това ще бъде много лошо за акциите. Когато настъпи следващия голям крах на стоковия пазар, а той вече се задава, инвеститорите ще инкасират трилиони долари загуба.
• разбира се, най-голямата заплаха пред всичко е бомбата със закъснител от 441 трилиона долара лихвени деривати, която е заложена под нас. Рязкото покачване на лихвените нива е в състояние потенциално да банкрутира няколко от нашите „твърде големи, за да фалират”, банки в бясна последователност и да ни хвърли в най-чудовищната финансова криза, която нацията ни някога е преживявала.

Започвате ли да сглобявате картинката?

Мина година време от зашеметяващия за българската общественост атентат на летището в бургаския квартал Сарафово. Седяхме, дивихме се, разисквахме, после започнахме да се стряскаме, осъзнавайки че става дума за кръв и за смърт, и че всичко това се е случило до нас. Осъзнахме, че онова което не минава седмица да не видим по екраните на телевизорите е почукало и на нашата врата. Оказа се, че бомбата може да гръмне и тук, че и български автобус може да бъде взривен, че разкъсани крайници и тела могат да отнемат и нашата невинност. Всъщност, трябваше ни много малко време, за да осъзнаем, че при тая разградена държава е цяло чудо, че подобна касапница не се е случила по-рано. Трябваше ни много малко време, за да осъзнаем, че сме изправени голи и беззащитни срещу смъртоностно поразяване.

Разбира се, времето се търкаляше, дни, седмица, месеци, а времето както е известно и лекува, и трие спомените или най-малкото ги размътва до поносима за съжителстване с тях степен. Отново сме „невинни” в безгрижието си, доколкото въобще човек може да бъде безгрижен в България.

Казват ни, да си гледаме работата и да не се тревожим, когато попитаме за резултати от следствието. Обясняват ни, че това са международни работи, които ние, простосмъртните, не ги чактисваме. Ето така ставаме отново невинни.

Докога ли? До следващата бомба?

Кой ни го причини? Кому сме толкова противни, че да ни приготви бомба за да усмърти невинността ни?

Дрънкаме на маса, неграмотничим по форумите, пишем по медиите, но всичко това са „конспиративни теории”, както се изразяват сведущите. А официален отговор няма. Ще рече – отговор от институциите, от сведущите, за който никой няма да каже, че е конспиративна теория. Да, ама институциите мълчат. Нашенските институции са много специални. Те и да знаят нещо и да не знаят нищо, за разлика от задокеанските си мълчат. Не бързат на петата минута да кажат примерно, марсианците го направиха. Като едни други, задсредиземноморски институции.

И така, търкаляха се, търкаляха се дните, 365 се навъртяха вече, а отговори няма. Не много, един дори няма. Дали защото много специалното ни разузнаване, дето боравеше с чадъри за смайване на целия свят, вече не борави с чадъри? Или защото щатните доносници на N-то РПУ са се запили жестоко в кварталната бирария?

Казва ли ти някой!

Па и да ти казва вярваш ли му?

А и смееш ли да попиташ…

Така, че ще си вдигнем мемориал на жертвите, официален израелски представител няма да дойде за помена, щото профсъюзите в еврейската държава не давали на държавните чиновници да пътуват в чужбина и пак ще заседнем лице в лице с конспиративните теории, ще ги подмятаме насам-натам, може и да се позамеряме с тях…

Нали сме си невинни, почти като младенци и поне до следващата бомба, която геополитическите атове ще ни търкулнат като му дойде времето, какво да се набутваме помежду им.

Най-много да ни сритат…

Валентин Фъртунов

Дали иззад океана не му спретнаха на Ердоган една хубавичка арабска пролет

Вече две седмици, откак започнаха протестите в Истанбул, тихичко ме гложде едно съмнение. Миналата седмица писах, че случващото се не е неочаквано – фронталният сблъсък между ислямистите на Ердоган и светските кемалисти, които в никакъв случай не са малцинство в Турция, трябваше много отдавна да се състои. Още в края на първия, та дори и през втория мандат на Ердоган, вече беше ясно накъде водят Турция ислямистите. И точно тук изскача първата голяма питанка –

? – Защо чак сега?

Защо не по време на няколкото вълни арести на стожера и гаранта на светското начало в Турция – генералитета, командването на армията, когато стотици генерали и висши офицери бяха хвърлени в затворите без присъда? И като споменах армията, през тези две седмици напрегнато се ослушвах да чуя някаква реакция от тази посока, но всуе. Нищо, пълна глушина. И това поставя втората голяма питанка –

?? – Защо армията не се намеси, дори не гъква?

Да, вярно, че в значителна степен бе обезглавена и все пак – за да я обезпечи изцяло със свои хора на всички нива, на Ердоган му трябва време, нужна е смяна на поколенията, а това не може да се случи за пет-десет години. Значи е възможно да има друга причина все още преданата на кемалистките идеи турска армия да подкрепи, макар и мълчаливо нелицеприятното й ислямистко правителство?

??? – Защо турските медии, които за разлика от българските, без да им липсва гласовитост, са доста по-принципни и национално-отговорни в позиците си, не подкрепиха протестите?

Това е много голям въпрос. Огромен. И домораслите обвинения срещу тотално всички турски журналисти, взели, че вкупом „предали народа си“ на цялата кохорта посредствени „анализатори“, които в тия дни се опитват да яхнат турския информационен повод, са както винаги повече от смехотворни. И като заговорихме за медии –

???? – Защо западните медии ��е си строшат краката да ги подкрепят? Какво се крие зад това подозрително единогласие?

Не си спомням в последните двайсетина години западните комерсиални и тотално контролирани медии да са изпадали в истерични кампании, зад които да не се крие някаква зловреда кауза. Случаят с турските протести едва ли е някакво изключение.

Особено ме впечатлиха обаче, няколко думи от текущото изявление на башбакана. В речта си онзи ден, Ердоган заяви, че е невъзможно да се обяснят станалите събития с  екологична чувствителност. Той призова протестиращите в парка „Гези“ да видят „голямата картина“ и да проумеят „играта, която се играе“. В тези няколко думи има много, много редове и тези редове трябва внимателно да се четат.

????? – За каква игра говори турският премиер? И какво има в „голямата картина“, фраза, която в такива случаи означава „геополитическата картина“, което протестиращите трябва да видят и проумеят?

А изтъкването на социалните медии като координационни щабове на бунта, което и у нас дърдорковците за демокрация с радост в очите изтъкват, е нещо от което тръпки ме побиват. Спомняте ли си кой координираше бунтовете в Арабия, финансирани от Сорос и американския Национален фонд за демокрация, вследствие на което на власт в Египет дойдоха ислямистките ултраси „Мюсюлмански братя“, готови да въведат шариата. Да, правилно си спомняте – така наречените „социални медии“, които тези дни са в центъра на световния скандал, защото се оказаха изцяло подвластни на ЦРУ и компания.

Много въпросителни, много нещо и се страхувам, уважаеми читатели, че зад тях надничат отвратително познати физиономии. Дано не съм прав, защото Истанбул е само на 300 км от дома ми…

Публикувано във в. Десант

ПП.  На няколко пъти от вчера срещам критики по повод на този текст, които общо взето звучат така:

Ислямистите са с Ердоган ,протестиращите са про-западно настроени и … ИЗВОДА ОТ СТАТИЯТА Е ГРЕШЕН : ЕРДОГАН Е ИДЕАЛЕН ,ПРОТЕСТИРАЩИТЕ СА МАН��ПУЛИРАНИ ЛУМПЕНИ…

Не бих влизал в полемика, ако това не е огромният проблем не само за България, но и за много други напълно разбити общества като нашето. Изхожда се от фалшивата презумпция, че Западът – това е добре, всичко останало – ислям, източни цивилизации, латиноси, Русия е много зле, грешно е, реакционно едва ли не и трябва да се …изтрие. В един послепис не е мястото за изясняване на кардиналните проблеми на човечеството, но с няколко думи – Западът е колониална метрополия и до ден днешен, която гледа на целия останал свят, включително и на България и на българите като на неоколониален придатък. „Хубавото“ на Запада е могъщата му пропагандна машина, както казваше големия френски рекламист Жак Сегела „Холивуд пере най-добре“. Именно от това огромно „пране“ на мозъци в колониите, включително в България, вече цели 24 години, огромно число, иначе интелигентни и образовани наши сънародници, безпомощно са вперили очи в лъскавия Запад с надеждата, че един ден, някой ден, ще станат част от това фалшиво лустро. Тези хора, каквото и да им говориш, каквито и аргументи да им излагаш, не могат да предадат „кристалната“ си мечта и винаги всичко мерят с аршина „ние, Западът“… Не, вие не сме Западът и никога няма да станем част от него, освен като скотобойна. В миналата неделя в предаването ми 10-та по Рихтер показах отвратителната действителност в страните от северна и централна Европа – тотална педерастия, и вече официални проекти в парламентите им за узаконяване на педофилията и моля ви се, кръвосмешението… Е не, не искам да бъда в тоя Запад, не искам този Запад да идва тук. Убеден съм, че вече много хора мислят като мен, затова не можем да се разберем с другата половина българи, които копнеят по „кристалната“ си мечта…
Да, Ердоган е ислямист, да неговото правителство се заиграва с неоосманизма, но от гледна точка на турските национални интереси, той в момента е стожер на турската държавност и не иска да допусне родината му да се превърне в разграден двор, в каквото се превърна България.
Помислете върху това, уважаеми западофили.

Тиери Мейсан

Вашингтон направи ново раздаване на картите

Военната ситуация в Сирия се измени кардинално, може да се счита, че в стратегически план войната вече е завършена. Свободната сирийска армия (ССА) загуби народната поддръжка, контрасите продължават да пристигат, но доставките на пари и оръжия се прекратяват – значителна част от международната подкрепа е прекратена. Съединените щати решиха да обърнат страницата и да поднесат ССА в жертва.

Обратното броене вече започна. След като новата администрация на Обама бъде утвърдена в конгреса, тя ще представи нов план за поддръжка на мира в Сирия пред Съвета за сигурност на ООН. Макар, че юридически президентът Обама приема мандата от самия себе си, неговата предишна администрация е упълномощена да решава само текущи въпроси и не може да взема значими решения. В разгара на кампанията за президентските избори, когато Барак Обама не вземаше политически решения, неговите сътрудници провалиха Женевския договор. След своето преизбиране обаче, той проведе голяма чистка в органите на властта. Както и е било замислено, генерал Дейвид Петреъс, архитекта на войната срещу Сирия, падна в капана, който му бяха заложили и бе принуден да подаде оставка. Както е било също замислено, ръководителите от НАТО и ПРО, изказващи се против споразумение с Русия, бяха подложени на разследвания по деля, свързани с корупция, и бяха принудени да замълчат. Както е било замислено, държавният секретар Хилари Клинтън бе елиминирана от играта. Изненадва само начинът на отстраняването й: в резултат на сериозно нарушение на здравето й, тя изпада в кома.

Що се отнася до ООН, тук  също има развитие на събитията. През септември Отделът за операции по поддържане на мира подписа протокол с Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС). През октомври в Казахстан под контрола на въпросния отдел на ООН бяха проведени маневри на ОДКС по разгръщането на „сини каски” в Сирия. През декември се състоя среща на военни представители на постоянните членове на Съвета за сигурност на която беше представен план за разгръщането на тези сили. И макар, че французите и англичаните бяха против това решение, те бяха принудени да се подчинят на американската воля.

И това е, защото превъзходството сега е на страната на сирийското правителство. Военната ситуация се измени кардинално. Французите даже престанаха да си спомнят за „освободени зони”, които те се готвеха да управляват под мандата на ООН. Тези зони непрестанно се топят, а там където все още съществуват, се намират в ръцете на салафитите, с които не е много лесно да се контактува. Подразделенията на ССА получиха заповед да напуснат местата на дислокацията си и да се групират около столицата, за да се пристъпи към последен щурм. Метежниците се надяваха да поведат палестинските въстаници, основно сунити, срещу мултиконфесиалния режим в Дамаск, аналогично, както поддръжниците на Харири в Ливан се опитаха да вдигнат палестинските сунити в лагера Нахр ел Баред срещу шиитите от Хизбула. Както и в Ливан, този план не успя, защото палестинците добре знаят кои са им приятелите и кой на практика се бори за освобождаването на тяхната територия. В частност, в неотдавнашната 8-дневна война против Газа, най-добрата помощ беше иранското и сирийско оръжие, докато монархиите от залива не си мръднаха и пръста.

Няколко човека от Хамас, верни на Халед Мешаал и финансирани от Катар, отвориха вратите на лагера Ярмук на бойци от Фронта за подкрепа на войните от Изтока (сирийско-ливански клон на Ал Кайда), също свързан с Катар. Те воюваха главно срещу Народния фронт за освобождение на Палестина. Сирийското правителство поиска от 180-те хиляди човека живеещи в лагера да напуснат колкото може по-бързо тези места и им предложи временно убежище в хотели, училища и лицеи в Дамаск. Някои предпочетоха да се изселят в Ливан. На следващия ден Свободната сирийска армия (ССА) обстреля лагера с тежка артилерия и установи там свой контрол. 14 палестински организации подписаха впоследствие съглашение с което обявиха лагера за „неутрална зона”. Метежниците от ССА набързо се изтеглиха и възобновиха военните действия против Сирия в съседното село, а гражданските лица се върнаха в своите домове или по-скоро в руини, които останаха от тях.

Но в стратегически план войната е завършена: ССА загуби народната поддръжка и тя няма никакви шансове да я получи отново. Европейците все още си мислят, че могат да сменят режима, като подкупят висши офицери и провокират държавен преврат, но те знаят, че ССА няма да им помогне в това. Метежници все още продължават да пристигат, но доставката на пари и оръжие са прекратени. Значителна част от международната поддръжка е с��ряна, тъй като на бойното поле не се виждат никакви резултати. Същото се случва със звездите: някоя от тях отдавна вече е угаснала, но светлината от нея още пътува към нас.

Съединените щати решиха да обърнат страницата и да принесат ССА в жертва. Те й дават нелепи инструкции, които водят метежниците на сигурна смърт. Само пред последния месец техните жертви надхвърлиха 10000 човека. Едновременно с това във Вашингтон Националния съвет по разузнаване цинично заявява, че в близко бъдеще с „международния джихадизъм ще бъде приключено”. Така че и пред другите съюзници на САЩ е на дневен ред въпросът, а не предполага ли новото раздаване на картите и тяхното принасяне в жертва?

Материалът е публикуван във в. „Десант“

Валентин ФЪРТУНОВ

Големите тайно се договориха за Сирия

Новината, която не е новина:
САЩ се безпокоят, че все по-отчаяният сирийски президент Башар Асад може да прибегне до употребата на химически оръжия или да загуби контрола си над тях, заяви в Брюксел американският държавен секретар Хилари Клинтън.
След среща на външните министри на държавите от НАТО, на която алиансът се съгласи да изпрати на Турция зенитни комплекси „Пейтриът“, Клинтън заяви, че Вашингтон е дал на Сирия ясно да разбере, че употребата на химически оръжия ще е „червена линия“ за САЩ.
„Безпокоим се, че все по-отчаяният режим на Асад може да използва химически оръжия или контролът му над тях да бъде отнет от някоя от многото групи, които сега действат в Сирия“, каза Клинтън на пресконференция.

Интересното е, не това, че американците от безпардонност започнаха да стават скучни в търсенето на поводи за военна намеса в една или друга страна, а фактът, че манипулативните медии, разпространяващи американската позиция, в устрема си за правоверност директно режат половината от тази позиция и я оставят някъде дълбоко забита в ситния текст. Да поясня – тъй като е известно и доказано, че Сирия има химическо оръжие (за разлика от иракските атомни бомби!), американските стратези не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално и заявиха, че употребата му ще е повод за военна намеса на САЩ в Сирия. Но както казах по-горе, това е половината от американската позиция. Другата половина е, че ако правителството в Дамаск загуби контрола над химическите си оръжия…
САЩ ще нападнат Сирия!

Ами то е едно и също, ще кажете вие. Да, така е. И като изчистим излишните подробности от двете половини ще останат не две алтернативи, а само една… тоест, няма да има алтернативи, и казано по-друг начин –
Във всички случаи
САЩ ще нападнат Сирия!
Още по-интересното е, че едновременно с американското изявление, че
САЩ ще нападнат Сирия
прозвуча и едно друго изявление, този път от другия геополитически полюс – Русия – чийто президент Владимир Путин по време на посещението си в Турция заяви:
„Не сме закостенели защитници на сегашния сирийски режим. Казвал съм много пъти – не сме адвокати на сирийския режим. Тревожат ни други неща, например какво ще стане в бъдеще в тази страна“, каза Путин на съвместната пресконференция с Ердоган.

В контекста или извън него, тази позиция звучи еднакво и тя е коренно розлична от всичко което Русия вършеше и говореше в последните две години.
Това, което все още не знаем е каква е китайската половинка в този геополитически пъзел. Ако питате мен, не ще да е много по-различна от руската или … американската. Просто няма никакво съмнение, че
Големите тайно са се договорили, че
САЩ ще нападнат Сирия
За финал няма как да пропусна да цитирам литературния цитат на Путин отпреди десетина дена:
„Ако в началото на пиесата на стената виси пушка, в края на пиесата тя задължително ще гръмне.”

Коментарът е публикуван във в.“Десант“

От Тиери Мейсан

Глоубъл Рисърч, 9 октомври 2012

Тиери Мейсан е изключително популярен френски разследващ журналист и писател, спечелил си забрана да стъпва в САЩ след като публикува книгата си за 11 септември и тя бе преведена в 28 страни по цял свят, но забранена в щатите. Публикацията му за Сирия използвахме в предаването „Геополитическа Коледа`2012“ на авторската ми програма „10-та по Рихтер“ по СКАТ ТВ с участието на Боян Чуков. Тук ви предлагам пълният текста на статията на Мейсан.

Валентин Фъртунов

Сирийската война се проточи. Стана твърде скъпо и опасно за съседите й да бъде продължена. Русия, която цели да възстанови позициите си в Близкия изток, се опитва да покаже на Съединените щати, че е в техен най-голям интерес да позволят на Москва да приключи конфликта.

Военната ситуация в Сирия се обръща срещу онези във Вашингтон и Брюксел, които се надяваха да сменят режима чрез сила. Два последователни опита да се превземе Дамаск се провалиха и стана ясно, че тази цел не може да бъде постигната.

Там където НАТО се провали да постигне война, ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност) се подготвя да постигне мир. Генералният секретар на организацията Николай Бордюжа обяви, че организацията разполага с мироопазващи сили в състав от 50000 души, готови да бъдат разположени в Сирия.

На 18 юли, експлозия изби ръководството на сирийския Съвет за национална сигурност, давайки с това сигнал за началото на мащабна офанзива на десетки хиляди наемници, изсипали се срещу сирийската столица от Йордания, Ливан, Турция и Ирак. След няколко дни на решаващи битки, Дамаск бе спасен, когато слоевете от населението, враждебни на управляващия режим, решиха да изберат от патриотизъм да подпомогнат националната армия, наместо да приветстват с добре дошли силите на Свободната сирийска армия.

На 26 септември джихадистите на Ал Кайда успяха да се промъкнат в Министерството на отбраната, дегизирани като сирийски войници и представящи фалшиви документи. Те възнамеряваха да детонират жилетките си с експлозиви в офисите на Генералния щаб, но не успяха да се промъкнат достатъчно близо до целта си и бяха застреляни. Втора група направи опит да завладее Националната телевизия за да излъчи ултиматум до президента, но не можа да достигне до сградата, тъй като достъпът до нея бе блокиран секунди след първата атака. Трета група се бе прицелила в сградите на правителството, а четвърта – в летището.

И в двата случая НАТО координираше операциите от турската си база в Инджирлик, търсейки възможност да провокира разцепление в ядрото на Сирийската арабска армия (сухопътните сили на Сирия), осланяйки се на определени генерали, за да свали режима. Въпросните генерали обаче, отдавна са били разкрити като предатели и преместени на маргинални позиции без достъп до ефективно командване. В резултат на двете провалени атаки сирийските сили укрепнаха, получавайки необходимата им вътрешна легитимност, за да продължат офанзивата и да разбият Свободната сирийска армия.

Тези провали обезсърчиха онези, които злорадстваха в аванс, че дните на режима на Башар Асад са преброени. Във Вашингтон, логично, онези, които предлагаха оттегляне са героите на деня. Въпросът не е вече колко време ще се задържи режимът на Асад, а дали повече си струва САЩ да продължат войната, отколкото да я спрат. Продължаването ще повлече колапс на йорданската икономика, загуба на съюзници в Ливан, риск от гражданска война в Турция, в допълнение към необходимостта да се пази Израел от хаоса. Спирането на войната ще означава да се допуснат руснаците отново да възстановят стабилното си присъствие в Близкия изток и засилване на оста на съпротива срещу експанзионистичните мечти на Ликуд.

Докато отговорът на Вашингтон взема изпредвид израелските аспекти, той спря да обръща внимание на съветите от правителството на Нетаняху. Израелският премиер успя да среже клона на който седи чрез манипулациите зад убийството на посланик Крис Стивънс и шокиращата си намеса в американската президентска кампания. Ако дългосрочната защита на Израел е по-скоро стратегическа цел, отколкото огъване пред безочливите искания на Нетаняху, то продължаването на руското присъствие в региона  е най-доброто р��шение. С един милион руско-говорящи израелци, Москва никога няма да допусне оцеляването на колонията да бъде застрашено.

Тук е необходимо да хвърлим един поглед назад. Войната срещу Сирия бе предрешена от администрацията на Буш на 15 септември 2001 г. по време на среща в Кемп Дейвид, както категорично бе потвърдено от генерал Уесли Кларк. След като претърпя няколко поражения, действията на НАТО трябваше да бъдат окончателно спрени след наложеното от Русия и Китай вето.

Тогава се появи „план Б”, включващ използването на наемници и операции под прикритие, при положение, че разполагането на униформени войници стана невъзможно. При положение, че Свободната сирийска армия не е отбелязала дори една-единствена победа срещу редовната армия на Сирия, последваха няколко прогнози, че конфликтът ще стане безкраен и с нарастваща сила ще подкопава стабилността на държавите от региона, включително Израел.

В този контекст, САЩ подписаха Женевското споразумение при посредничеството на Кофи Анан. Впоследствие, войнолюбците торпилираха това споразумение чрез организирането на изтичане на информация към пресата, осветляваща западното тайно участие в конфликта, информация, която доведе до незабавното подаване на оставка от страна на Кофи Анан. Те също така изиграха и двата си коза чрез атаките на 18 юли и 26 септември и загубиха и в двата случая. Като резултат, Лакдар Брахими, наследникът на Анан, бе повикан да съживи и осъществи Женевското споразумение.

Междувременно, Русия не бездействаше: тя успя на наложи създаването на сирийско Министерство на националното помирение; контролираше и пазеше срещата в Дамаск на националните опозиционни партии, организира контакти между американския и сирийския генерални щабове и подготви разполагането на мироопазващи сили. Първите две мерки бяха бегло отбелязани в западната преса, докато последните две бяха напълно игнорирани.

Въпреки всичко, както бе разкрито от Сергей Лавров, руският външен министър, Русия се зае с опасенията на американското Обединено командване на началник-щабовете, отнасящи се до сирийските химически оръжия. Русия увери американците, че въпросните оръжия за складирани на места с достатъчна степен на сигурност, за да не попаднат в ръцете на Свободната сирийска армия или пък да бъдат завладени от джихадистите и използвани от тях безоогледно. В последна сметка, Русия даде заслужаващи доверие гаранции на Пентагона, че оставането на власт на такъв утвърден лидер като Башар Асад, създава много по-управляема ситуация, включително за Израел, отколкото да се допусне хаосът в Сирия да се разпространи в целия регион.

Освен всичко друго, Владимир Путин ускори проектите за ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност), антинатовския отбранителен съюз, който включва Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Русия. Външните министри на ОДКС приеха обща позиция за Сирия и логистичен план за евентуалното разполагане на 50000 миротворци в страната. Беше подписано споразумение между ОДКС и мироподдържащия отдел на ООН, че тези „сини шапки” ще бъдат използвани в зоните на конфликт с мандат на Съвета за сигурност. Общи учения с участието на двете организации се провеждат в момента в Казахстан от 8 до 17 октомври под названието „Нерушимо братство`2012”, с цел постигане на координация между двете международни организации. Червеният кръст и Международната организация за миграция също ще вземат участие.

Докато траят президентските избори в САЩ не може да се очаква някакво официално решение. След като изборите приключат мирът може да се окаже възможен.

Преведено, монтирано и излъчено в:

10-та по Рихтер, 14 октомври 2012

Валентин Фъртунов

Това вероятно е най-завоюваната страна в света и вероятно тъкмо по тази причина е и най-непокорната и непревземаема страна в света – в последните два века, три от великите сили се орезилиха в тази пустиня-блато, затъвайки до шия

Афганското блато в което всеки нашественик е затъвал неспасяемо е всъщност пустиня, която всяко лято засмуква в бездънната си паст бурните реки идващи от топящите се ледници и снежни шапки на 2000 – 3000 м високите афгански планини, докато не пресуши и почти всички потоци и рекички до следващата пролет.

И няколко долинни оазиса.

И 31 милиона непокорни люде от близо 20 народности, говорещи на цял куп езици свързани само от две неща – всички са страшно бедни и ужасно мразят някой да ги завладява.

Хроника на нашествията:

v     1000 г. пр. Хр. – територията е в състава на Бактрия;

v     VI в. пр. Хр. – завладяна от персите;

v     330-329 г. пр. Хр. – завладяна от Александър Македонски;

v     250 г. пр. Хр. – в състава на Гръко-Бактрийското царство;

v     VII в. арабско нашествие – ислямизация;

v     900 г. – в състава на Бухарското емирство;

v     ХIII в. – монголски нашествия;

v     ХVI в. – завоювана от династията на Великите Моголи;

v     1709 г. – образувано независимо княжество Кандахар;

v     1838-1880 г. – две англо-афгански войни. Установява се британски контрол над Афганистан;

v     1919 г. – трета англо-афганска война. Англия признава независимостта на Афганистан;

v     1973 г. – военен преврат и провъзгласяване на република;

v     1979 г. – съветски войски навлизат в Афган��стан и чак през 1989 г. го напускат;

v     1992 г. – талибаните превземат Кабул, гражданската война продължава.

v     2001 г- – САЩ нахлуват в Афганистан и окупацията ще продължи като минимум до 2014 г. с участието на НАТО и приятели

Проф. д-р Йохан Галтунг:

Трите мотива на афганците

(част от тв интервю пред „Демокраси нау”, Вашингтон)

Вижте нека бъдем реалисти, човек трябва да разбира, че почти всички афганистанци след като са изтърпяли 5 нахлувания в новата си история – 3 от англичаните, един път от Съветите (Съветския съюз, б.р.), един път от американците, чак им се повдига от това да бъдат нападани… Идеята че талибаните ще си предадат оръжието преди американското оттегляне е извън реалността! Идеята за партньорство в една страна фундаментално и във някаква степен фундаменталистки мюсюлманска, че може да имаш партньорство, което се изразява във проекти за подпомагане, проекти за развитие … да ама тия проекти

не са били благословени от Аллах…

Това е невероятно неразбиране (от страна на Обама, б.р.) Вие се обръщате към малка група прозападно настроени хора в Кабул и на няколко други места и това е всичко което можете да постигнете… А къде е планът на Обама за връщане на нефтопровода на хората на които принадлежи и това не е Юнокал (американска петролна компания с огромни интереси в Афганистан, б.р.)… Не чух нищо подобно… Вижте това е просто част от имперската политика. Това което те правят със съчувствие е идеята за паритет(равнопоставеност), но къде е равнопоставеността, ако страната ти е пълна чужди войници, а на американска територия няма техни войници? Това не е паритет… У афганците аз откривам точно три мотива,

първият – антисекуларизация(против светската държава, б.р.),

второ – антикабул, т.е. желание за много по-децентрализирана държава,

трето – много важен мотив – антиокупация, против завладяването им от когото и да било…

Ето имате толкова милиони афганистанци със само три мотива, техни си, как ще им засееш друга мотивация? Обама просто няма връзка с реалността…

Кой, какъв го дири в Афганистан?

След като приберем в шкафа глазурите на пропагандистката торта, с които вашингтонските спецове по връзки с обществеността вече 10 години обилно гарнират американската агресия срещу Афганистан, се оголват пластовете от алчни интереси. Това не го казвам аз, а флагманът на американската преса –

В. „Ню Йорк таймс”:

Юни, 2010 г.

Неразработени залежи от полезни изкопаеми на стойност близо един трилион долара са открили САЩ в Афганистан.

Става въпрос за залежи на желязо, мед, кобалт, злато и метали от основно значение за индустрията като например литий. Те са открити от екип на Пентагона и американски геолози.

Залежите са разположени предимно в южната и източната част на страната, по продължение на границата с Пакистан. В района присъствието на талибаните е най-силно, което крие сериозни рискове за разработването на залежите. Ако подобни богатства попаднат в ръцете на бунтовниците, възможността те да подсилят сериозно въоръжението си е налице.

Откриването на подобни ресурси Афганистан може да се превърне в един от главните минни центрове в света. Така, според данните на Пентагона, страната може да стане „Саудитска Арабия на лития“.

Въпреки големите залежи, всички са единодушни, че един от основните проблеми пред Афганистан в момента е фактът, че не разполага с никаква минна индустрия или инфраструктура за нея. Десетилетия ще се необходими, докато страната започне да експлоатира залежите си пълноценно.

Като оставим настрана въпроса за това, кой всъщност е открил тези залежи, защото руснаците по време на окупацията си на Афганистан през осемдесетте години на 20-ти век направиха пълна геоложка карта на страната и този архив след разпадането на СССР, не остана само руско достояние, а и безценна стока за продан, изключителния характер на залежите от подземни богатства са без съмнение още една прекалено основателна причина, за американското военно присъствие, а и не са��о тяхното. Не по-малко интересен е фактът, че тази информация се появи само веднъж и след това бе заметена под килима и обградена с тотално мълчание. За сметка на това, миналия месец се случи следното:

На 2 май 2012 г. президентът Обама подписа заедно с афганистанския си колега Хамид Карзай стратегическо споразумение между двете страни за срок от 10 г. след изтеглянето на войските на НАТО в края на 2014 г. от Афганистан.

Нали се сещате, за какво ще да става дума в в тая стратегия! В глобалната война за изчерпващите се ресурси на планетата, САЩ както винаги са първенец, отличник ще рече…

А сега да се попитаме –

Какъв го дирим ние там?

Хроника на българското участие:

• 16 февруари 2002 г. 32-ма бойци от химическото поделение в Мусачево , банно-санитарен комплекс и чистачи на тоалетни заминават за Афганистан
• Сега имаме контингент от над 620 души в 2 бази
• Изхарчили сме до момента над 300 млн. лв. за тази военна мисия
• В началото на 2013 г. ще изтеглим ротата, охраняваща външния периметър на летището в столицата Кабул, където служат около 200 души.
• До края на 2014 г. ще приберем рейнджърите ни от Кандахар – общо 336.
• В Афганистан ще останат само инструкторите, които помагат на местната армия. В момента в групите за обучение в Кабул и Кандахар имаме 76 военни, от които 51 армейски инструктори.
• Нито НАТО ни е искало повече армия за Афганистан, нито ние сме поемали конкретни обещания.
• Обещахме да даваме и по $ 500 000 в следващите 10 г. за афганистанската армия.

Като прескочим изследванията и хипотезите на групата около Петър Добрев, която твърди, че най-голямата етническа група в Афганистан – пущуните – имат пряка родствена връзка със старите памирски българи и отхвърлим идеята, че с батальона си освобождаваме някаква българска прародина, остава да видим какви прагматични интереси преследва България с участието си във военната интервенция в тази суверенна държава?

Аз лично не мога да ги видя тези интереси.

Виждам единствено дупедавска позиция на американската пета колона в София, която безсрамно предоставя пушечно месо и безогледна политическа подкрепа за пиар позицията на САЩ пред света.

Виждам още една причина да имаме много бойци зад граница в примамливите специални обществени поръчки. Много пари – много комисиони за оядените търбуси в МО и по-нагоре.

Иначе колкото си взехме огромните кредити от Ирак, въобще не говоря за бизнес участие във възстановяването на Ирак, а за наши пари, които иракчаните ни дължат, но американците не ни дадоха да си ги поискаме (или софийските дупедавци не посмяха да ги поискат, все тая), въпреки учестието ни, въпреки жертвите които дадохме за чужда кауза; колкото си взехме нещо от Либия, същата история, толкова ще участваме и в деленето на афганската баница. С други думи, отново ни направиха на глупаци.

Проф. д-р Николай Слатински:

НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан.

(Фрагмент от статия в блога на Слатински)

Ситуацията там постепенно започва да излиза от контрол и не малко са тези анализатори, които са на мнение, че усилията на НАТО да направи нещо са основно жалки. В никакъв случай България не трябва да разширява военното си участие в тази псевдодържава. Достатъчно е да си припомним печалния опит на СССР там, за да си дадем сметка за мащаба на чудовищните рискове, които дебнат чуждите войски в една сриваща се към анархия ситуация.

Все пак става дума за държава, където одират “неверниците” живи.

Талибаните не са ликвидирани. Нещо повече – те започват бавно, но сигурно да възвръщат позиции. За тях и срещу САЩ и НАТО работи практически всичко, което се случва в Афганистан –

• огромна корупция в правителството и край президента Хамид Карзай;
• бедност и мизерия, пълна невъзможност за контролиране на териториите по-далеч от Кабул,
• престъпност, насилие. А да добавим и
• огромния проблем с наркотиците.

Талибаните бяха наложили мораториум върху продукцията (ала не и на износа на опиум). Това доведе до съкращаване на производството и до колосални цени на опиума и хероина в световен мащаб. За много анализатори вече не е кощунствена дори мисълта, че с политиката си по отношение на маковите полета талибаните всъщност си подписаха смъртната присъда. Защото разстроиха един сериозен глобален пазар – на опиум, хероин и др. нарко-производни, генериращ колосални печалби.

В защита на подобна теза е и констатацията, че след като маковите полета и продукцията от тях се бяха свили при религиозните радикали-талибани, сега в “демократичен” Афганистан всичко идва на местата си: и полетата се множат, и продукцията се увеличава, и печалбите растат.

В сериозни анализи се подхвърлят идеи, които вече не звучат никак несериозно – че НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан.

Службата на ООН по наркотиците и престъпността (СНПООН) алармира:

Производството на опиум тази година в Афганистан се е увеличило с 61% в сравнение с предходната година. Площта на незаконните посеви с опиумен мак също се е увеличила – със 7%.

Афганистан е на първо място в света по производство на опиати и марихуана. По време на управлението на режима на талибаните то бе сведено почти до нула, но след нахлуването на американските войски в Афганистан през 2001 г. и идването на власт на представители на Северния алианс, производството на наркотици е получило безпрецедентен размах.

Очаква се, че приходите от незаконното производството на опиум, като се вземат предвид изкупните цени, ще достигнат през тази година 1,4 милиарда щатски долара или 9% от брутния вътрешен продукт.

Освен това в Афганистан бързо нараства броят на лицата посягащи към наркотиците. „Близо един милион афганистански семейства са засегнати от пристрастяването към наркотиците. Но освен това, в света има около сто хиляди млади мъже и жени, които буквално умират от злоупотреба с опиати с произход от Афганистан”, заяви ръководителят на мисията на ООН в Афганистан, Стеф��н де Мистура.

Според данни на ООН, Афганистан произвежда около 80% от опиума в света, голяма част от който расте в размирните южните провинции Хелманд и Кандахар.

Годишният оборот на хероин в стойностно изражение е около 65 милиарда долара, от които в Афганистан остават само 4 милиарда щатски долара. През последните 10 години от афганистански хероин са починали около 1 млн. души в света.

Афганистанските фермери нямат изгода да сеят зърно. Опиумът „изяжда” цялата пшеница. Според Службата на ООН по наркотиците и престъпността, приходите от един хектар опиумен мак са почти 4 000 долара. На този фон приходите от един хектар пшеница, възлизащи на 1 200 долара не са привлекателни за афганистанските фермери и това обяснява предпочитанията им за отглеждане на опиумен мак. Селско семейство, заето в отглеждането на опиумен мак в Афганистан, печели повече от 1 000 долара годишно.

Вашингтон потвърждава, че САЩ не участва в унищожаването на насажденията с наркотични растения в Афганистан, защото… властите на страната не са поискали това.

Това са основните щрихи в интересите и мотивацията за възникване на афганското блато. Някои имат наистина впечатляващи интереси, други като нас играят ролята на класическите глупаци, които се въртят около тарторите с единствената крахка надежда да получат потупване по рамото и трийсетина сребърника за лоялност към задокеанските господари, сиреч за предателството срещу собствения си народ.

С това трябва да приключим веднъж и завинаги.

Валентин ФЪРТУНОВ

Странното животно „Ислямски неолиберализъм” се легитимира в стратегията за управляемия хаос

Прогнозата ми отпреди година, че
 „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
интегрирайки се в
 „Неоосманската доктрина” на Турция
и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
 „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се о��итва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те б��ха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

Валентин ФЪРТУНОВ

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фридман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

*

*

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е по��итическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Изр��ел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

*

*

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взри��ена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в тоз�� конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Т��ва, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg