Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Майкъл Снайдер

Представям на вниманието ви основно икономическата част от изключително актуалния коментар на американския анализатор Майкъл Снайдер за последствията от евентуална сирийска авантюра на Вашингтон. (В. Ф.)

Може ли САЩ реално да си позволи здравата да ядоса останалия свят като другите страни са онези, които ни плащат сметките.
Какво ще се случи, ако Китай, Русия и много от големите нации спрат да изкупуват нашия дълг и започнат бързо да обезценяват американските ценните книжа, които те притежават?

Ако Съединените щати не са много внимателни, ще платим чудовищна икономическа цена за провеждането на военна акция в Сирия. До този момент сондаж след сондаж показват, че американският народ е в огромното си мнозинство срещу атака върху Сирия, народите по планетата са в огромното си мнозинство срещу атаката върху Сирия и дори изглежда, че даже американският конгрес ще я забрани. Барак Обама обаче не отстъпва. Нещо повече. АВС News съобщава, че плановете сега се преправят за значително по-голяма атака срещу Сирия, отколкото повечето експерти очакваха.
Ако Обама настоява да се продължи в същия дух, това ще е най-голямата външно-политическа катастрофа в модерната американска история.

В момента и Русия, и Китай много сериозно предупреждават Обама да не атакува Сирия. А Русия не само предупреждава американския президент с думи. Позовавайки се на Блумбърг, Русия е изпратила впечатляваща армада от военни кораби в региона. Руснаците изпращат дори още три кораба към Източното Средиземноморие, за да подсили флота си там, докато Сенатът обсъждаше искането на президента Обама за разрешение да извърши военно нападение срещу Сирия.

Русия изпраща два разрушителя, включително „Настойчиви” – флагмана на Балтийския флот и ракетоносача „Москва”, съобщи „Интерфакс”. Китай също така иска да се знае, че те абсолютно не желаят Обама да удари Сирия. В петък Китай излъчи предупреждение за това какво може да се случи на глобалната икономика следствие на военен конфликт в Близкия Изток. Военна акция ще има негативно влияние върху глобалната икономика и по-специално върху цените на петрола – това ще предизвика техния скок. Според съобщение на близкия до Мосад интернет портал „Депка” Китай също е изпратил военни кораби в региона. Западни военноморски източници съобщиха в петък, че китайски десантен кораб „Джингангшан” с един батальон морска пехота е достигнал Червено море и се насочва към Сирия. Според „Депка” Пекин вече е разположил военни кораби край брега на Сирия в пълна секретност. Ако последното съобщение се потвърди, това ще бъде най-голямото китайско навлизане в Близкия Изток в цялата негова военноморска история.

Ако САЩ нападнат Сирия, Русия и Китай вероятно няма да предприемат незабавна военна акция срещу нас. Но те могат да изберат да ни ударят там, където наистина боли. Според американската държавна съкровищница в момента чужденци държат приблизително 5,6 трилиона долара от нашия дълг. През последните няколко десетилетия пропорцията на нашия дълг, притежават от чужденци нарасна чудовищно и днес ние сме в много тежка зависимост от нации като Китай, които трябва да купуват нашия дълг. В този момент Китай притежава приблизително 1,275 трилиона долара от този дълг, а Русия – 138 милиарда долара от него. Така че какво ще се случи, ако Китай, Русия и други чуждестранни купувачи на дълга ни внезапно се откажат да купуват и вместо това реализират дъмпинг на дълга ни като го хвърлят обратно на пазара? С една дума – това ще бъде катастрофа.

Както вече писах, американската държава ще бъде принудена да вземе назаем около 4 трилиона долара тази година. Близо 1 трилион от тази сума е нов заем и около 3 трилиона са за обслужване на съществуващия дълг. Ако Китай и другите големи чуждестранни кредитори спрат да купуват и започнат дъмпинг с това, което вече държат, приходите в държавната хазна на САЩ ще са плачевни. А ние вече видяхме, че доходността на облигациите драматично расте през последните седмици. На практика в четвъртък доходността по 10-годишните американски съкровищни бонове вече проби бариерата от 3 %. Какво ще се случи, ако доходността продължи да расте? Ето няколко от последствията:
• това ще принуди федералното правителство да търси нови заеми;
• това ще принуди щатските и локални управи да търсят нови заеми;
• при положение, че доходността се покачва, стойността на облигациите пада. В край на краищата, нарастващата доходност на облигациите ще приключи със загуби на облигационните инвеститори от трилиони долари.
• нарастването на доходността на облигациите ще причини на ипотечните лихви скок до небесата. Ние вече практически го виждаме това да се случва. Тази седмица средният лихвен процент по 30-годишните ипотеки удари 4,57 %.
• по-високите лихвени проценти ще означават забавяне в икономическата активност във времена, в които ние категорично не можем да си го позволим.
• след като икономическата активност върви надолу, това ще бъде много лошо за акциите. Когато настъпи следващия голям крах на стоковия пазар, а той вече се задава, инвеститорите ще инкасират трилиони долари загуба.
• разбира се, най-голямата заплаха пред всичко е бомбата със закъснител от 441 трилиона долара лихвени деривати, която е заложена под нас. Рязкото покачване на лихвените нива е в състояние потенциално да банкрутира няколко от нашите „твърде големи, за да фалират”, банки в бясна последователност и да ни хвърли в най-чудовищната финансова криза, която нацията ни някога е преживявала.

Започвате ли да сглобявате картинката?

Публикувано във в.“Десант“, 19 април 2013

Валентин ФЪРТУНОВ

Двамата върли политически опоненти си продават взаимно залози на живот

Вече цял месец в Турция се веят знамена(главно кюрдски) и наляво-надясно хвърчат приказки за нова ера и какво ли не още, по света се цитират цитати за „замлъкващите оръжия”, а в България туркофилските медии се правят, че не забелязват една карта на „Нова Турция”, която популярното в южната ни съседка издание „Милиет” публикува.

Да, става дума за прословутото писмо на опандизения до живот кюрдски лидер Абдулла Йоджалан, което на 21 март бе прочетено публично на турски и кюрдски език от съпредседателя на прокюрдската партия „Мир и демокрация“ Селяхаттин Демирташ. Това стана на многолюден митинг, който се проведе в населения основно с кюрди град Диарбекир по случай празника Невруз – кюрдската Нова година. Над 250 хиляди кюрди от всички краища на страната се стекоха на митинга, за да чуят това послание.

Писмото, което дойде от зандана на остров Имрала, където е затворен Йоджалан е от цели 5 страници, но основно цитирания от него пасаж гласи: „Дойде времето, когато оръжията трябва да замлъкнат, въоръжените бойци да се изтеглят от Турция, сега е време за предприемане на политически действия”.

Това е, което се чу, това е което се обсъжда в световните медии.

Онова, което не се чу, но което в „Милиет” мълниеносно схванаха, се намира в публикуваната от изданието само два дни по-късно, на 23 март, карта на „Нова Турция”. Тази карта (която предлагаме на вниманието ви) не прилича на нищо, което се случи в последните години, след като проф. Ахмет Давутоглу, външният министър на Ердоган, формулира новата турска стратегическа доктрина, известна като „Неоосманизъм”. Тъй като нееднократно съм писал за това творение на мустакатия професор, ще припомня само две-три неща, особено характерни за доктрината.

Първо, министър Давутоглу винаги скромно, но настоятелно е отричал, че има такава доктрина, тоест неосманизмът не получи официален държавен статус именно като термин „неоосманизъм”, въпреки, че бе деклариран подробно на всякакви политически нива, което си е чисто политическо лицемерие.

Второ, официално министърът обяви, че турската външна политика се гради върху доктринерския принцип за „Нулеви проблеми със съседите”.

Трето, на пръв поглед нито Първо, нито Второ се състояха в последното десетилетие.

С последните глобални издихания на американската свръхсила, еднополюсният атлантически колос започна да се прибира в бърлогата си и регионализмът като нов принцип на световен ред започна макар и едва забележимо да проявява живот. В това отношение Турция като основен кандидат за регионален лидер е добър пример. Но при нея темпото отчаяно изостана. За зла участ на проф. Давутоглу фанфарният марш на турската външна политика, обагрен от благата усмивка на турския външен министър, на няколко пъти се препъна яко. Последната спънка дойде от разпаления в Сирия пожар, в чието подпалване активно участва и Турция. Нещо обаче в Анкара не си бяха направили добре сметката и изведнъж бъдещата новоосманска империя почна да се дави сама със залъка, който сама си бе натикала в устата.

Политическите модели в една държава никога не се забравят, политически грешки, тъпо и упорито се повтарят. Ситуацията в Турция с чудовищния брой сирийски бежанци, които на практика турците щедро поканиха, в момента доведе турската държава до ступор. Това много остро ми напомня за историята с „голямата екскурзия” на българските мюсюлмани от 80-те години на миналия век, когато турците подкокоросаха турскоговорящите ни сънародници да тръгнат да се изселват и настъпи бежанска катастрофа, след което турските власти паникьосани от прииждащата вълна, хлопнаха портата и седнаха да преговарят с Тодор Живков.

Но да не се връщаме толкова назад.

Очевидно, неоосманизмът се оказа твърде голяма хапка и анадолският ислямски елит, който управлява в момента ще се види принуден да премащабира средносрочната си стратегия и в този смисъл публикуваната от „Милиет” карта, на която между другото, никой в Турция не обърна сериозно внимание ще се окаже от ключово значение от тук нататък, или поне такова е намерението в започналата голяма игра между Ердоган и Йоджалан, за която ще стане дума по-долу.

От друга страна, като цяло фиаското на политиката за „нулеви проблеми със съседите” при по-внимателно вглеждане, някак си твърде удобно се разпада на вектори с противоположни резултати. Война със Сирия, ледников период с Израел, но „приказни” отношения с доминирана от туркофили България, лицемерно съчувствие към Гърция и т.н.

Всички тези процеси изискват разбира се сериозен анализ, но още отсега мога да кажа, че имам усещането, че ориенталската мудност на турците се промъква и във външната им политика. И не е само усещане. Всички факти сочат, че Турция следва събитията, а не ги предвижда, още по-малко предизвиква. С много малко изключения – например, преднамереното блокиране на отношенията с Израел в полза на лидерство в м��сюлманския свят.

И в тази доста блокирана позиция, с изглед за липса на полезен ход, нещо се случва.

В този момент, лично башбаканът Ердоган пое нещата в свои ръце и спретна много хитроумна сделка, която аз ще нарека „Планът Йоджалан”.  След многомесечни преговори със затворения кюрдски лидер, които турското разузнаване МИТ проведе, без всякакво съмнение по поръчка лично на Ердоган, се стигна до въпросното писмо и „новата ера” – на братство и любов с кюрдите…

2 част

Някои наблюдатели в Турция се изхвърлиха, че със заиграването си с Йоджалан и кюрдите, Реджеп Тайип Ердоган е поставил на карта политическата си кариера. Струва ми се, че подобно твърдение е малко пресилено. Башбаканът не е такъв човек и с цялото си политическо развитие досега го е доказал. Неговата „умереност” във всичко, призната му от всички, не предполага хазартни рискове и игра ва банк.

Истината е, че е точно обратното. Единственият път към продължаване на върхова политическа кариера на лидера на турските ислямисти е президентския пост, след като сам Ердоган ограничи премиерските си възможности само до три мандата, последният от които изтича. Това предпоставя ясен план, който се подготвя от години. Промяна на конституцията, прехвърляне на огромни пълномощия за президентската власт в Турция, която в момента е повече представителна и подготовка за спечелване на последващите президентски избори. Разбира се, за тази цел на Ердоган му трябват сериозни козове пред избирателите, козове, които рязко да освежат образа му на политик, още повече, че поне в два аспекта башбаканът се „натовари” със сериозни провали – приемането на Турция в ЕС буксува вече сякаш за постоянно; във външната политика, особено регионалната (която за Турция е от първостепенно значение), негативите на правителството му като че ли надхвърлят позитивите.

Втората причина за активирането на планът „Йоджалан” е буксуването и на стратегическата турска външно-политическа доктрина „Неоосманизма”. Световните развития се ускоряват и не оставят време на Анкара за ориенталско темпо в „усвояването” на целевите райони на неоосманизма. Западът и най-вече американците, към които Ердоган и екипът му систематично се отнасят с огромно ��одозрение, продължават да подхранват турските опасения. Атаката им срещу Сирия, буквално взриви всички планове на Ердоган за мека инвазия по арабския вектор. Накратко казано, западните му партньори чрез сирийския сценарий го насадиха на пачи яйца и силно ограничиха маневреността му. И го настъпиха по мазола.

Атаката срещу Сирия е де факто план за фундаментално прекрояване на енергийната карта в региона, при което естествено, никой на Запад не си и прави труда, нито има желание да предвиди парче от баницата за Турция. Катарски, иракски и т.н. въглеводороди трябва да бъдат „усвоени” и прекарани към Средиземноморски терминали и роля в този лаком обяд е предвидена само за транснационалните концерни, чиито интереси на практика брани Западът.

И в цялата тая геополитическа суетня за Турция кюрдската карта се превърна в първокласен коз. Само, че първо трябва да го получат при раздаването. Защото освен самите турски кюрди, които непрекъснато заплашват да подпалят в Турция гражданска война съществува още един никак не маловажен кюрдски азимут и това е автономния Иракски Кюрдистан на Барзани, около който напоследък се завихриха твърде много интереси. И с който Турция е вече много сериозно обвързана.

Само за миналата година от целия турски експорт в Ирак в обем на около 11 милиарда долара, над 70% бе насочен към северната кюрдска автономия. А тъкмо там са едни от най-големите находища на въглеводороди в Ирак.

Добре е да се знае, че съществува тайна договореност на Ердоган с Барзани, Турция да получи концесия за разработване на нови нефтени и газови находища в Северен Ирак, а също привилигеровани цени за внос на електричество от кюрдската автономия към Турция. Срещу това, Анкара се задължава да осигури благоприятни условия на иракските курди да развият инфраструктура от тръбопроводи за експорт на нефт и газ от Северен Ирак към турските пристанища, за да може правителството на североиракската кюрдска автономия да е независимо от централното правителство в Багдат. Залозите са наистина огромни както за Барзани, така и за Еродоган. Да не забравяме и че подобна сделка ще помогне на Турция да преодолее хроническия дефицит по текущата си сметка, защото 70% от над 80-милиардния външно-търговски дефицит на страната се пада на вноса на енергоносители.

Смятам, че сега разбирате, колко широкомащабен и жизнено важен за бъдещето на както на самия Ердоган, така и на Турция като кандидат за регионален лидер е спечелването на кюрдския коз.

Ето това е същността на плана „Йоджалан”, който Реджеп Тайип Ердоган активира през март и чиято цялостна структура все още не сме и зърнали. Едва ли пречупването на волята на кюрдския лидер е единствения и дори главен елемент от този план. Но какво има в торбата на Ердоган тепърва предстои да видим.

Отделен е въпросът дали башбаканът е преценил достатъчно критично вътрешните процеси и настроения сред кюрдските партии, военните им формирования и въобще сред кюрдите в Турция и дали думата на Йоджалан ще е достатъчна, за да си осигури Ердоган здрав тил в разгорялата се битка за регионално лидерство, където отново решаващи ще бъдат тяхно величество въглеводородите. Защото единствено при спечелване на тези многобройни битки, управляващите в Анкара могат да разчитат картата на „Нова Турция” публикувана „случайно” в „Милиет” да стане реалност.

Тиери Мейсан

Вашингтон направи ново раздаване на картите

Военната ситуация в Сирия се измени кардинално, може да се счита, че в стратегически план войната вече е завършена. Свободната сирийска армия (ССА) загуби народната поддръжка, контрасите продължават да пристигат, но доставките на пари и оръжия се прекратяват – значителна част от международната подкрепа е прекратена. Съединените щати решиха да обърнат страницата и да поднесат ССА в жертва.

Обратното броене вече започна. След като новата администрация на Обама бъде утвърдена в конгреса, тя ще представи нов план за поддръжка на мира в Сирия пред Съвета за сигурност на ООН. Макар, че юридически президентът Обама приема мандата от самия себе си, неговата предишна администрация е упълномощена да решава само текущи въпроси и не може да взема значими решения. В разгара на кампанията за президентските избори, когато Барак Обама не вземаше политически решения, неговите сътрудници провалиха Женевския договор. След своето преизбиране обаче, той проведе голяма чистка в органите на властта. Както и е било замислено, генерал Дейвид Петреъс, архитекта на войната срещу Сирия, падна в капана, който му бяха заложили и бе принуден да подаде оставка. Както е било също замислено, ръководителите от НАТО и ПРО, изказващи се против споразумение с Русия, бяха подложени на разследвания по деля, свързани с корупция, и бяха принудени да замълчат. Както е било замислено, държавният секретар Хилари Клинтън бе елиминирана от играта. Изненадва само начинът на отстраняването й: в резултат на сериозно нарушение на здравето й, тя изпада в кома.

Що се отнася до ООН, тук  също има развитие на събитията. През септември Отделът за операции по поддържане на мира подписа протокол с Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС). През октомври в Казахстан под контрола на въпросния отдел на ООН бяха проведени маневри на ОДКС по разгръщането на „сини каски” в Сирия. През декември се състоя среща на военни представители на постоянните членове на Съвета за сигурност на която беше представен план за разгръщането на тези сили. И макар, че французите и англичаните бяха против това решение, те бяха принудени да се подчинят на американската воля.

И това е, защото превъзходството сега е на страната на сирийското правителство. Военната ситуация се измени кардинално. Французите даже престанаха да си спомнят за „освободени зони”, които те се готвеха да управляват под мандата на ООН. Тези зони непрестанно се топят, а там където все още съществуват, се намират в ръцете на салафитите, с които не е много лесно да се контактува. Подразделенията на ССА получиха заповед да напуснат местата на дислокацията си и да се групират около столицата, за да се пристъпи към последен щурм. Метежниците се надяваха да поведат палестинските въстаници, основно сунити, срещу мултиконфесиалния режим в Дамаск, аналогично, както поддръжниците на Харири в Ливан се опитаха да вдигнат палестинските сунити в лагера Нахр ел Баред срещу шиитите от Хизбула. Както и в Ливан, този план не успя, защото палестинците добре знаят кои са им приятелите и кой на практика се бори за освобождаването на тяхната територия. В частност, в неотдавнашната 8-дневна война против Газа, най-добрата помощ беше иранското и сирийско оръжие, докато монархиите от залива не си мръднаха и пръста.

Няколко човека от Хамас, верни на Халед Мешаал и финансирани от Катар, отвориха вратите на лагера Ярмук на бойци от Фронта за подкрепа на войните от Изтока (сирийско-ливански клон на Ал Кайда), също свързан с Катар. Те воюваха главно срещу Народния фронт за освобождение на Палестина. Сирийското правителство поиска от 180-те хиляди човека живеещи в лагера да напуснат колкото може по-бързо тези места и им предложи временно убежище в хотели, училища и лицеи в Дамаск. Някои предпочетоха да се изселят в Ливан. На следващия ден Свободната сирийска армия (ССА) обстреля лагера с тежка артилерия и установи там свой контрол. 14 палестински организации подписаха впоследствие съглашение с което обявиха лагера за „неутрална зона”. Метежниците от ССА набързо се изтеглиха и възобновиха военните действия против Сирия в съседното село, а гражданските лица се върнаха в своите домове или по-скоро в руини, които останаха от тях.

Но в стратегически план войната е завършена: ССА загуби народната поддръжка и тя няма никакви шансове да я получи отново. Европейците все още си мислят, че могат да сменят режима, като подкупят висши офицери и провокират държавен преврат, но те знаят, че ССА няма да им помогне в това. Метежници все още продължават да пристигат, но доставката на пари и оръжие са прекратени. Значителна част от международната поддръжка е с��ряна, тъй като на бойното поле не се виждат никакви резултати. Същото се случва със звездите: някоя от тях отдавна вече е угаснала, но светлината от нея още пътува към нас.

Съединените щати решиха да обърнат страницата и да принесат ССА в жертва. Те й дават нелепи инструкции, които водят метежниците на сигурна смърт. Само пред последния месец техните жертви надхвърлиха 10000 човека. Едновременно с това във Вашингтон Националния съвет по разузнаване цинично заявява, че в близко бъдеще с „международния джихадизъм ще бъде приключено”. Така че и пред другите съюзници на САЩ е на дневен ред въпросът, а не предполага ли новото раздаване на картите и тяхното принасяне в жертва?

Материалът е публикуван във в. „Десант“

Валентин ФЪРТУНОВ

Големите тайно се договориха за Сирия

Новината, която не е новина:
САЩ се безпокоят, че все по-отчаяният сирийски президент Башар Асад може да прибегне до употребата на химически оръжия или да загуби контрола си над тях, заяви в Брюксел американският държавен секретар Хилари Клинтън.
След среща на външните министри на държавите от НАТО, на която алиансът се съгласи да изпрати на Турция зенитни комплекси „Пейтриът“, Клинтън заяви, че Вашингтон е дал на Сирия ясно да разбере, че употребата на химически оръжия ще е „червена линия“ за САЩ.
„Безпокоим се, че все по-отчаяният режим на Асад може да използва химически оръжия или контролът му над тях да бъде отнет от някоя от многото групи, които сега действат в Сирия“, каза Клинтън на пресконференция.

Интересното е, не това, че американците от безпардонност започнаха да стават скучни в търсенето на поводи за военна намеса в една или друга страна, а фактът, че манипулативните медии, разпространяващи американската позиция, в устрема си за правоверност директно режат половината от тази позиция и я оставят някъде дълбоко забита в ситния текст. Да поясня – тъй като е известно и доказано, че Сирия има химическо оръжие (за разлика от иракските атомни бомби!), американските стратези не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално и заявиха, че употребата му ще е повод за военна намеса на САЩ в Сирия. Но както казах по-горе, това е половината от американската позиция. Другата половина е, че ако правителството в Дамаск загуби контрола над химическите си оръжия…
САЩ ще нападнат Сирия!

Ами то е едно и също, ще кажете вие. Да, така е. И като изчистим излишните подробности от двете половини ще останат не две алтернативи, а само една… тоест, няма да има алтернативи, и казано по-друг начин –
Във всички случаи
САЩ ще нападнат Сирия!
Още по-интересното е, че едновременно с американското изявление, че
САЩ ще нападнат Сирия
прозвуча и едно друго изявление, този път от другия геополитически полюс – Русия – чийто президент Владимир Путин по време на посещението си в Турция заяви:
„Не сме закостенели защитници на сегашния сирийски режим. Казвал съм много пъти – не сме адвокати на сирийския режим. Тревожат ни други неща, например какво ще стане в бъдеще в тази страна“, каза Путин на съвместната пресконференция с Ердоган.

В контекста или извън него, тази позиция звучи еднакво и тя е коренно розлична от всичко което Русия вършеше и говореше в последните две години.
Това, което все още не знаем е каква е китайската половинка в този геополитически пъзел. Ако питате мен, не ще да е много по-различна от руската или … американската. Просто няма никакво съмнение, че
Големите тайно са се договорили, че
САЩ ще нападнат Сирия
За финал няма как да пропусна да цитирам литературния цитат на Путин отпреди десетина дена:
„Ако в началото на пиесата на стената виси пушка, в края на пиесата тя задължително ще гръмне.”

Коментарът е публикуван във в.“Десант“

От Тиери Мейсан

Глоубъл Рисърч, 9 октомври 2012

Тиери Мейсан е изключително популярен френски разследващ журналист и писател, спечелил си забрана да стъпва в САЩ след като публикува книгата си за 11 септември и тя бе преведена в 28 страни по цял свят, но забранена в щатите. Публикацията му за Сирия използвахме в предаването „Геополитическа Коледа`2012“ на авторската ми програма „10-та по Рихтер“ по СКАТ ТВ с участието на Боян Чуков. Тук ви предлагам пълният текста на статията на Мейсан.

Валентин Фъртунов

Сирийската война се проточи. Стана твърде скъпо и опасно за съседите й да бъде продължена. Русия, която цели да възстанови позициите си в Близкия изток, се опитва да покаже на Съединените щати, че е в техен най-голям интерес да позволят на Москва да приключи конфликта.

Военната ситуация в Сирия се обръща срещу онези във Вашингтон и Брюксел, които се надяваха да сменят режима чрез сила. Два последователни опита да се превземе Дамаск се провалиха и стана ясно, че тази цел не може да бъде постигната.

Там където НАТО се провали да постигне война, ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност) се подготвя да постигне мир. Генералният секретар на организацията Николай Бордюжа обяви, че организацията разполага с мироопазващи сили в състав от 50000 души, готови да бъдат разположени в Сирия.

На 18 юли, експлозия изби ръководството на сирийския Съвет за национална сигурност, давайки с това сигнал за началото на мащабна офанзива на десетки хиляди наемници, изсипали се срещу сирийската столица от Йордания, Ливан, Турция и Ирак. След няколко дни на решаващи битки, Дамаск бе спасен, когато слоевете от населението, враждебни на управляващия режим, решиха да изберат от патриотизъм да подпомогнат националната армия, наместо да приветстват с добре дошли силите на Свободната сирийска армия.

На 26 септември джихадистите на Ал Кайда успяха да се промъкнат в Министерството на отбраната, дегизирани като сирийски войници и представящи фалшиви документи. Те възнамеряваха да детонират жилетките си с експлозиви в офисите на Генералния щаб, но не успяха да се промъкнат достатъчно близо до целта си и бяха застреляни. Втора група направи опит да завладее Националната телевизия за да излъчи ултиматум до президента, но не можа да достигне до сградата, тъй като достъпът до нея бе блокиран секунди след първата атака. Трета група се бе прицелила в сградите на правителството, а четвърта – в летището.

И в двата случая НАТО координираше операциите от турската си база в Инджирлик, търсейки възможност да провокира разцепление в ядрото на Сирийската арабска армия (сухопътните сили на Сирия), осланяйки се на определени генерали, за да свали режима. Въпросните генерали обаче, отдавна са били разкрити като предатели и преместени на маргинални позиции без достъп до ефективно командване. В резултат на двете провалени атаки сирийските сили укрепнаха, получавайки необходимата им вътрешна легитимност, за да продължат офанзивата и да разбият Свободната сирийска армия.

Тези провали обезсърчиха онези, които злорадстваха в аванс, че дните на режима на Башар Асад са преброени. Във Вашингтон, логично, онези, които предлагаха оттегляне са героите на деня. Въпросът не е вече колко време ще се задържи режимът на Асад, а дали повече си струва САЩ да продължат войната, отколкото да я спрат. Продължаването ще повлече колапс на йорданската икономика, загуба на съюзници в Ливан, риск от гражданска война в Турция, в допълнение към необходимостта да се пази Израел от хаоса. Спирането на войната ще означава да се допуснат руснаците отново да възстановят стабилното си присъствие в Близкия изток и засилване на оста на съпротива срещу експанзионистичните мечти на Ликуд.

Докато отговорът на Вашингтон взема изпредвид израелските аспекти, той спря да обръща внимание на съветите от правителството на Нетаняху. Израелският премиер успя да среже клона на който седи чрез манипулациите зад убийството на посланик Крис Стивънс и шокиращата си намеса в американската президентска кампания. Ако дългосрочната защита на Израел е по-скоро стратегическа цел, отколкото огъване пред безочливите искания на Нетаняху, то продължаването на руското присъствие в региона  е най-доброто р��шение. С един милион руско-говорящи израелци, Москва никога няма да допусне оцеляването на колонията да бъде застрашено.

Тук е необходимо да хвърлим един поглед назад. Войната срещу Сирия бе предрешена от администрацията на Буш на 15 септември 2001 г. по време на среща в Кемп Дейвид, както категорично бе потвърдено от генерал Уесли Кларк. След като претърпя няколко поражения, действията на НАТО трябваше да бъдат окончателно спрени след наложеното от Русия и Китай вето.

Тогава се появи „план Б”, включващ използването на наемници и операции под прикритие, при положение, че разполагането на униформени войници стана невъзможно. При положение, че Свободната сирийска армия не е отбелязала дори една-единствена победа срещу редовната армия на Сирия, последваха няколко прогнози, че конфликтът ще стане безкраен и с нарастваща сила ще подкопава стабилността на държавите от региона, включително Израел.

В този контекст, САЩ подписаха Женевското споразумение при посредничеството на Кофи Анан. Впоследствие, войнолюбците торпилираха това споразумение чрез организирането на изтичане на информация към пресата, осветляваща западното тайно участие в конфликта, информация, която доведе до незабавното подаване на оставка от страна на Кофи Анан. Те също така изиграха и двата си коза чрез атаките на 18 юли и 26 септември и загубиха и в двата случая. Като резултат, Лакдар Брахими, наследникът на Анан, бе повикан да съживи и осъществи Женевското споразумение.

Междувременно, Русия не бездействаше: тя успя на наложи създаването на сирийско Министерство на националното помирение; контролираше и пазеше срещата в Дамаск на националните опозиционни партии, организира контакти между американския и сирийския генерални щабове и подготви разполагането на мироопазващи сили. Първите две мерки бяха бегло отбелязани в западната преса, докато последните две бяха напълно игнорирани.

Въпреки всичко, както бе разкрито от Сергей Лавров, руският външен министър, Русия се зае с опасенията на американското Обединено командване на началник-щабовете, отнасящи се до сирийските химически оръжия. Русия увери американците, че въпросните оръжия за складирани на места с достатъчна степен на сигурност, за да не попаднат в ръцете на Свободната сирийска армия или пък да бъдат завладени от джихадистите и използвани от тях безоогледно. В последна сметка, Русия даде заслужаващи доверие гаранции на Пентагона, че оставането на власт на такъв утвърден лидер като Башар Асад, създава много по-управляема ситуация, включително за Израел, отколкото да се допусне хаосът в Сирия да се разпространи в целия регион.

Освен всичко друго, Владимир Путин ускори проектите за ОДКС (Организация на договора за колективна сигурност), антинатовския отбранителен съюз, който включва Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Русия. Външните министри на ОДКС приеха обща позиция за Сирия и логистичен план за евентуалното разполагане на 50000 миротворци в страната. Беше подписано споразумение между ОДКС и мироподдържащия отдел на ООН, че тези „сини шапки” ще бъдат използвани в зоните на конфликт с мандат на Съвета за сигурност. Общи учения с участието на двете организации се провеждат в момента в Казахстан от 8 до 17 октомври под названието „Нерушимо братство`2012”, с цел постигане на координация между двете международни организации. Червеният кръст и Международната организация за миграция също ще вземат участие.

Докато траят президентските избори в САЩ не може да се очаква някакво официално решение. След като изборите приключат мирът може да се окаже възможен.

Преведено, монтирано и излъчено в:

10-та по Рихтер, 14 октомври 2012

Валентин Фъртунов

От месец между кюрдските партизани и силите за сигурност се разгаря истинска война

От средата на август в южната ни съседка не минава седмица без тежки престрелки и взривове, особено в югоизточната й част. Стълкновенията между армията и ПКК рязко се увеличиха и Турция обвини Сирия и Иран, че подкрепят кюрдските сепаратисти. Над 40 000 души са загинали в конфликта между Турция и ПКК откакто бунтовниците започнаха своята офанзива преди 28 години с цел да създадат отделна държава в населения предимно с кюрди югоизточен район на Турция.
Някои турски представители твърдят, че ПКК получава пряка подкрепа от сирийския президент Башар Асад и кюрдски групи в Сирия. Асад твърди, че Сирия не е позволявала на ПКК да действа от нейна територия в близост до турската граница.
От юни 2011 г. насам близо 800 души са загинали в конфликта, включително около 500 бунтовници, над 200 членове на силите за сигурност и около 85 цивилни, сочат данни на Международната кризисна група.
Сраженията се водят предимно в планинските райони по границата с Ирак и Иран, но ПКК извършва и нападения в градове.
Ето го и черният списък от информационния поток, само от последните няколко седмици:
14 август 2012
Осем са загиналите, а близо 60 са ранените при взрив на кола бомба в турския окръг Газиантеп. Натовареният с експлозиви автомобил е бил взривен пред полицейски участък към 19:45 ч.с дистанционно управление. Колата била паркирана близо до автобусна спирка. При взрива са се възпламенили автобус, който е качвал пътници на спирката, и още четири автомобили. 57 души са били откарани в болница с наранявания, като състоянието на шестима от тях е тежко.
Нанесени са щети и на други автомобили и са изпочупени стъклата на прозорци на околните сгради.
Граждани масово пристигат в болниците, за да даряват кръв. Лекарите, освободени заради мюсюлманския празник Рамазан байрам, са повикани обратно на работа.
Полицията щателно проучва записите на охранителните камери и издирва лице, което малко преди взрива се отдалечило бягайки от района.
НТВ посочва, че силите за сигурност са разполагали предварително с информация за подготвяния атентат в Газиантеп.
Кметът на Газиантеп Асъм Гюзелбей отбеляза, че мястото на експлозията е едно от най-натоварените в града.
„В часа на експлозията на булеварда е имало относително малка навалица. Ако взривът беше станал в навечерието на празника, можеше да загинат 60 души,“ коментира Гюзелбей.
Засега никой не е поел отговорност за нападението. В района са активни бунтовниците на Кюрдската работническа партия (ПКК), които се борят за автономия в населената предимно с кюрди югоизточна част на страната от 1984 г.
3 септември 2012
Десет войници бяха убити в сражения на турската армия с кюрдски бунтовници в югоизточната турска провинция Шърнак. Двадесет бойци от поставената извън закона Кюрдска работническа партия също загинаха при сблъсъците. Стълкновенията избухнаха, след като бойци от ПКК атакуваха полицейски участък и казарма в град Бейтюшебап.
Най-малко седем турски войници са ранени.
Около 100 бойци от ПКК открили огън едновременно по четири обекта. Под обстрел попаднали сграда на районната администрация, полицейски участък, сграда на командването на дивизия и военно общежитие.
По време на престрелката била изведена от строя инфраструктурата на електроснабдяването в община Бейтюшебап. Правителствените сили открили ответен огън. За залавяне на успелите да се укрият, силите за сигурност провеждоха операция в близките райони.
Бунтовниците започнаха често да отвличат турски официални лица.
Източници от силите за сигурност съобщиха, че ПКК е отвлякла ръководителя на централата на управляващата Партия за справедливост и развитие в окръг Хаккяри.
Турската армия отговори веднага, като уби 21 бунтовници при операция, в която се включиха и хеликоптери.
Турски представители обвиняват ПКК за атентат с кола бомба, при който загинаха девет души в град Газиантеп, близо до границата със Сирия, припомня Ройтерс.
11 септември 2012
Ат��нтатор самоубиец се взриви пред полицейски участък в Истанбул.
Един полицай е загинал, а най-малко осем души са ранени при взрива, избухнал в двора на участъка в предградието Султангази.
При експлозията, станала около 11 ч., са нанесени и щети на входа на сградата на полицейския участък в работническото предградие Султангази в северната част на Истанбул.
Въоръжената нелегална лявоекстремистка групировка Партия на революционния народен фронт за освобождение (DHKP-C) пое отговорността за самоубийствения атентат.
Камикадзето е 39-годишен мъж, член на DHKP-C, съобщава вестник „Хюриет“.
18 септември 2012
10 турски войници бяха убити, а други 63-ма бяха ранени при ракетно нападение на бунтовници от Кюрдската работническа партия срещу военен конвой.
Инцидентът е станал около 12,30 ч. на около 16 км от Бингьол, Източна Турция, съобщава валията на Бингьол – Мустафа Гювенчер.
Валията е уточнил, че конвоят е включвал 15 военни коли, от които пет автобуса и десет бронирани коли. В тях са пътували общо 200 невъоръжени войници, които са се връщали от отпуска.
Един от снарядите попаднал върху автобус, който се е запалил.
След нападението турските сили за сигурност са предприели операция по въздух и суша в района.
Очевидец съобщи, че два бойни самолета Ф-16 са излетели в неизвестна посока от авиобаза в Диарбекир в Югоизточна Турция.
Според свидетели нападението срещу конвоя е било извършено от гориста местност край пътя, като са използвани гранатомети.
След престрелката бунтовниците успели да избягат. По информация на властите колата с терористи се отправила в посока към окръг Диарбекир. Според някои данни в колата е имало трима екстремисти, голямо количество оръжие и експлозиви.
25 септември 2012
Най-малко седем души загинаха при силна експлозия на бомба, взривена от кюрдски терористи при преминаването на микробус с цивилен номер, превозващ военни, в центъра на град Тунджели, Източна Турция.
При терористичното нападение има и много ранени.
Сред жертвите при експлозията, станала около 18 ч., са шестима войници и една жена, която се разхождала със съпруга си в района, в който станал терористичният атентат.
Терористи от Кюрдската работническа партия са поставили взривното устройство на път в центъра ��а Тунджели.
Бомбата била взривена с дистанционно управление при преминаването на микробуса с военни служители, който бил охраняван от бронетранспортьор.
Вследствие на експлозията са се възпламенили микробусът и бронетранспортьорът.
Силите за сигурност са предприели операция с подкрепата на военна авиация за ликвидирането на извършителите на терористичния атентат. Отцепен е и пътят Тунджели – Елязъг.

Правителството на Тайип Реджеп Ердоган с действията си от последните две години започва да ни кара да мислим, че или е изгубило стратегическото си мислене от самодоволство, вследствие на отличните резултати от първите години на управлението си, или, че всъщност, никога не е имало такова. Кара ни да мислим, че относителният комфорт на който се радваше във външната и вътрешната си политика е вследствие на сравнително многото думи и политически заклинания особено на външния министър, многоученият професор Давутоглу и почти никаквите действия, особено във външната политика. В момента в който тези действия станаха факт, в опит да се развие неоосманската доктрина на професора, започна един външнополитически провал на Турция, който заплашва като снежна топка да я срине в пропаст от която излизане няма. Това се отнася, както за целенасочения разрив на отношенията с Израел, целящ да легитимира Анкара като лидер на мюсюлманския свят, така й особено много за изключително недалновидното остро противопоставяне на Сирия, докарало двете страни на крачка от войната. В това, последното действие разбира се, не се размина без американска мерудия, но Ердоган и Двутоглу нито за миг не биваше да забравят, че за разлика от САЩ, Турция е седнала от десетилетия върху едно буре с барут, с надпис „Кюрдистан”, чийто фитил, за ловък политик като Башар Асад, поставен в ъгъла на неизбежната самоотбрана, няма да е никакъв проблем да подпали, и това ще е краят на великотурските илюзии. Не можеш да се биеш със съседите, ако собствената ти земя гори под краката. Просто няма начин.

Райнер Херман

Кореспондентът на влиятелния Франкфуртер Алгемайне Цайтунг прави на пух и прах официалните западни манипулации

Членове на сирийската опозиция от района на Хула през последните дни успяха на реконструират най-вероятната последователност на събитията на основата на показания на автентични свидетели. Резултатът от това разследване е пълна противоположност на претенциите на бунтовниците, които обвиниха проправителствената сирийска милиция Шабиха, набеждавайки я, че е действала под закрилата на сирийската армия. Цитираните сирийски опозиционери, които отхвърлят използването на смъртоносна сила, извършили разследването, [в разговор с мен, РХ] поискаха имената им да не бъдат публикувани от съображения за сигулност.

Клането в Хула се е случило след петъчната молитва. Битката започва, когато сунитските бунтовници атакуват три сирийски армейски контролни пункта, разположени в околностите на Хула. Тези армейски КПП-та са били разположени там за да защитават от нападения алевитските села около населената предимно със суните Хула.

Един от атакуваните контролно-пропусквателни пунктове вика на помощ части от сирийската армия, чиито казарми са само на 1500 м и получава веднага подкрепления. Дузини войници и бунтовници са убити по време на сражението около Хула, което е продължило 90 минути. По време на сраженията 3 села са откъснати от околния свят.

Според показанията на очевидците, клането е било извършено в рамките на това време. Били са избити почти изключително фамилии от алевитското и шиитското малцинства в Хула, чието население е над 90% сунитско. Няколко десетки членове на едно голямо семейство, което в последните години е преминало от сунитско към шиитско вероизповедание са били изклани. Убити са били членове на алевитската фамилия Шомолия и семейство от сунитски членове на сирийския парламент, които [според бунтовниците] били считани за колаборационисти със сирийския режим. Източници от правителството потвърдиха тази версия, но посочиха, че държавата предпочита да не се говори публично за сунити и алевити. Президентът Асад е алевит, докато опозицията е преимуществено от преобладаващото сунитско мнозинство.

Валентин Фъртунов

Демография и религиозни секти:

Както може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо дузина вери и секти  и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити  и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Черешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитите”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

Хюман Райтс Уотч:

„Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”

Междувременно, организацията Хюман Райтс Уотч (Наблюдение за човешките права, б.р. ) също публикува доклад със заглавието „Сирия: Въоръжени опозиционни групи извършват насилия”, документирайки в него очебийни случаи на насилие, упражнявани от сирийската опозиция, която е обвинена в отвличания, незаконни задържания, изтезания и убийства военни и цивилни поддръжници на сирийското правителство. ХРУ съобщава, че атаките на опозиционни групи се извършват основно на сектанска основа, мотивирани от анти-шиитски и анти-алевитски настроения, като са цитирани насилия извършени от военизирани салафистки групи и членове на опозиционната Свободна сирийска армия. Въпреки, че наблюдателите на ООН заявяват, че не са в състояние да идентифицират виновниците за неотдавнашното клане в Кюбайр и без твърди доказателства на инкриминират за него сирийското правителство, шефът на ООН Бан Ки-мун декларира, че режимът на Асад е загубил легитимността си, давайки повод на президента Барак Обама, държавният секретар Хилъри Клинтън и премиера Камерън да призововат Асад да си отиде.

Валентин ФЪРТУНОВ

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фридман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

*

*

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е по��итическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Изр��ел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

*

*

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взри��ена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в тоз�� конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Т��ва, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

Валентин ФЪРТУНОВ

Ситуацията структурно е аналогична на либийската, но противоречията са верски, а не племенни

И тъкмо в това е мъчнотията.. Както може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо половин дузина вери и секти и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Черешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитете”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

На фона на тази рамка е ясно, че една искрица отвън и може да лумне пожар! Да ви припомня какво изскочи от торбата с американски чудеса наскоро: „Вашингтон пост“ съобщи, позовавайки се на изтекли в УикиЛийкс класифицирани документи, че Америка тайно подкрепя сирийската опозиция. Държавният департамент финансира сирийски групи и телевизионни програми, които са против режима на Асад.

Американски дипломатически грами разкриват, че Държавният департамент е отпуснал най-малко 6 милиона долара на групировка с името Движение за справедливост и развитие – група сирийски изгнаници, които живеят в Лондон, пише „Вашингтон пост“.
Значението на този ход е очевидно: президентът Обама подкрепя, също като своя предшественик Джордж Буш, смяната на режима в Сирия. Смяна на режима може да бъде, но може и да не бъде в интерес за Америка….

На всичкото отгоре и тук здраво мъти водата една личност, която подобно на Барак Обама има сериозни проблеми с преизбирането си на президентския пост, а цената за предизборната му кампания плаща цял свят. Да, говоря за поредния френски наполеончо – Никола Саркози. И този факт е повече от отвратителен. Започвам да си мисля, че това е истинска епидемия сред западните т.нар. „лидери”, които са готови да пожертват живота на десетки хиляди души, да разрушат блага за милиарди, за да удовлетворят личните си егоистични интереси. Демокрация и гражданско общество в западните метрополии ли? Грънци!

Естествен�� под свиреп френски и английски натиск ЕС наложи санкции и оръжейно ембарго срещу Сирия, които вече влязоха в сила.

На този етап единствено Русия проявява мъдрост и провежда възпираща политика. Русия отхвърли призивите за специална среща на Съвета за сигурност на ООН за Сирия, за да бъдат осъдени гоненията срещу протестиращите в страната. Руската страна отбеляза, че опозицията също прибягва до насилствени методи. Русия помогна за блокирането миналия месец на опит на Съвета за сигурност да приеме изявление, осъждащо насилието. Както видяхме при Либия с това се почна…
Като се има предвид, че за разлика от Либия, Сирия седи върху бурето с барута – със съседи като Израел, Ливан и Турция, руската позиция заслужава повече от аплодисменти.

Анализът е публикуван във в.Десант

Тема: „Американците косовизират Турция и ако планът им за Кюрдистан се състои, на нас, българите, това ще ни излезе през носа“

[hana-flv-player
video=“http://valentinfortunov.com/wordpress/upload/rihter0707.flv“
width=“600″
height=“450″
description=“10та степен по Рихтер“
player=“4″
autoplay=“false“
loop=“false“
autorewind=“true“
more_2=“controlsOverVideo: ‘ease'“
/]

---

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…