Валентин ФЪРТУНОВ
Какво преживя поколението ни по „Дългият и криволичещ път”*, в частта му отсам желязната завеса…
Има един човек. Марлоу. Казва се Марлоу. Така му е името, малкото име, предполагам. Та този Марлоу иска да му напиша нещо. Нещо лично и нещо антологично. Нещо, което да включи от България в една световната антология, точно с това име – „Дългият и криволичещ път”. Но и нещо, специално, специфично за поколението. Хайде сега, помагайте. Какво е специфичното? Чакай, чакай малко! Всъщност, я вземи уточни за поколението. За кое поколение? Родените между 1950 и 1960-та, така каза Марлоу.
Мисля го вече доста време. Не че не знам, какво ще му напиша. Много добре знам. Отдавна го знам. Винаги съм го знаел. Сякаш винаги съм познавал и този човек. Марлоу. Една история, която винаги съм разказвал на маса. Сред приятели. И никога не съм описвал на хартия. Сякаш съм бил сигурен, че ще й дойде времето. Точното време. И съм я кътал досега, от някаква алчна боязън, че ако взема да я напиша, току виж някой ден, някой си Марлоу ще ме пита за моето поколение и аз, видите ли, няма да има какво да му разкажа!
Беше в началото на шейсетте. Имаше една свръхдържава СССР, сега вече я няма, но тогава я имаше, боже и още как я имаше. И в този Съюз на съветските социалистически републики, с кратка форма – Съветски съюз – имаше една партия. Съвсем буквално – една. И когато тази партия имаше конгрес, във вестниците печатаха с ей такива грамадни букви! Забравих да ви кажа, че единствената партия се казваше КПСС. Не се притесн��вайте, много е просто – ще рече – комунистическа партия на съветския съюз. Та, както казах, тая партия имаше конгреси и първият, който си спомням, трябва да е бил съвсем в началото на шейсетте. Бил съм пет-шест годишен, там някъде. Татко ми, вечна му памет, беше голям политикан, също като чичо, свако, вуйчо, комшиите и всите българи, които познавах по онуй време. Четеше ги ония големите букви в смърдящия на мастило вестник и даже като го подпитвах ми обясняваше пространно за тая КПСС и за конгреса. Беше комунист и напълно вярваше на вестника с големите букви.
Та в този вестник видях и снимката на другаря Хрущов, татко така му викаше – „другарят” Хрущов. Впрочем, ние тогава, всички така си викахме – другарю, другарке, даже и аз на учителката ми и виках „другарко Георгиева”. Само че на мене, никой не ми викаше „другарю”, щото бях малък още и явно не съм ставал за другаруване. Тоя другар Хрущов беше ниско, набито човече, с дебел червен врат, изскочил от някой от руските царевични щати, груб и много хитър селяк, който много пъргаво се бе изкатерил по трупа на Сталин до върха на СССР – беше станал първи секретар на тая четирибуквената партия КПСС. И в това си качество, на въпросния конгрес, другарят Хрущов, Никита Сергеевич изнасяше доклад, за който всички казваха, че е „световно-исторически”. Много ме кефеш това длъжко двудумие, особено когато го казваха по онова пращящото радивце, не му помня вече марката, но със сигурност помня, че бе произведено във Воршиловския завод и имаше само средни вълни, а станциите си бяха изписани – Тирана, Варшава, Букурещ, София естествено, Стара Загора, Прага, Варна. Трябваше само да въртиш копчето и да наместиш стрелката върху някоя станция, за да чуеш сред зловещото бучене на ефира някакъв непознат език. Което естествено беше и сред основните ми занимания, когато бях сам вкъщи. То си беше цяло пътешествие по широкия свят-Вавилон с многото неразбираеми езици.
Пак се отклоних… Бях почнал да ви разправям за оня световно-исторически доклад на Никита Сергеевич, в който според всички политикани около татко ми, най-важното беше, че другарят Хрущов рекнал, че комунизмът ще настъпи през 1980-та година!
В годините, в които се носим в момента по тъмната река на времето, след последния завой тази думичка се оцапа и стана мръсна, ругателна. Натоварена е със значения като някаква папска йезуитщина, вероятно за мнозина и съзнателно и подсъзнателно е много удобна, нещо като индулгенция за всеобщото партийно минало, включително и на моето поколение. Слушам си поколението, как се мъчи да я произнесе взривно като африкат, че и съскаво, за да се получи злобност, ругателност. Да, ама не става. За жалост на индулгиращите се, в нея нито африкати има, па и със съскавите съгласни е в дефицит. Ама карай, тука няма да вземем да се тревожим и за тия с партийното минало, дето бяха най-кресливи след последния завой.
Да си се върнем на комунизма и как, тоя комунизъм щеше да се установи по света през 1980-та година, според Никита Хрушчов. Тогава, това бе ужасно треволнение, уверявам ви! Много дълго се обсъждаше, кое, какво и как. На облакътените маси – идеи немислими! Българинът – философ и футурист. Променяше всичко що не му се нрави, правеше го да му е по тертип и тропваше по масата, нали го чу, чу ли го, а, Хрушчов го каза!
И светът изведнъж ужасно добре се подреди. Само едно не се уточни – понеже вече се знаеше, че и ракийката и винцето ще са безплатни като всичко останало през 1980-та, не можеха да се спогодят сваковците ми, дали поркането ще го раздават в гюмчета или ще се пусне по тръбопровод до всяка къща и кооперация. По-идейните обаче се мръщеха: „А бе, другари, при комунизма всички ще сме трезвеници…”
Както и да е, техните футуризми, хич биля, не ме задоволяваха, защото на мойте си малки годинки, ни винце, ни ракийка ме вълнуваха, а това що ме вълнуваше, за него сваковците ми ставаха твърде абстрактни, а и лаконични: „Всичко ще го правят машините – пулеха се те и размахваха ръце за да покажат – ей, такива големи машини!”… Толкоз. Напълно достатъчно. Другото си беше чакане, както казваха сваковците ми: „Чакането му е майката!” Просто трябваше да дочакаме 1980-та и комунизмът щеше да дойде…
Сега всичко се е сляло ведно в паметта и светоусещането ми единно, цялостно като някой паметник. Но тогава всичко е било отделно в пазвите на един месец, на втори, на една или друга година, като оранжавееща пътека, прокарана от някой що е белил портокал докато върви. И съм продължавал да обмислям с огромната сериозност и конструктивност на моите си малки годинки – кое, как и защо – и за ония машини, естествено, ейййййй такива, дето всичко ще правят!
И не щеш ли, взе че се заговори. Изпървом мълва тръгна. После излезе по-самоуверена клюка. Накрая гръмна! Ще се строи! Няма майтап. Тука, край Бургас. Сваковците ми наостриха уши, баща ми пак четеш големите букви!
Чакайте, какво ще се строи!? Комунизма ли?
Не, точно, отговаряха ми. Ама нещо подобно. Комбинат ще се строи. Огромен, като комунизма и нефтохимически на всичкото отгоре. Даже кооперация вече се строи. За съветските специалисти, които ще работят на комбината. Да, да, съветски другари пристигат тука.
Беше трескаво време.
Пощръклелите ми сваковци обсъждаха какви заплати давали на строежа на комбината, че щяло да раздават и квартири на безимотните бъдещи работници в НХК-то. Че всички били там на столова храна, кажи-речи безплатно. И че бурканчета с мляко им давали да сърбат на корем и без пари, какви чудни големи вредни щели били да им плащат…
Това, обаче минаваше край ушите ми, докато не се случи немислимото. Новата кооперация за съветските специалисти бе предсрочно готова и тя имаше… познайте какво!!!
Тя имаше АСАНСЬОР!
Мдаааа, знам, че ви е трудно, че ви е ужасно трудно да си го представите… Неее, естествено, не това, че е имала асансьор, нито, че кооперацията е била готова, още по-малко, че това е станало предсрочно – какво говорите!
Трудно ви е да си представите, защо съм написал АСАНСЬОР с главни букви!
И аз веднага ще ви обясня. Защото, дръжте се да не паднете, това беше първият и едничък-единствен асансьор в цял Бургас!
Нямах търпение да се съберем апапите от махалата и да хукнем към края на града. Защото по онова време в началото на шейсетте, там, малко след механотехникума си беше краят на града и почваха кимонгеоргиевите лозя.
Хуквахме притеснени, алчни и почти похотливи към непознатата машинария на която можеше да се вози човек и да умре от кеф. Беше невероят��о. Имаше дървена решетка, която докато не я затвориш махината не потегляше. Имаше за наше огромно нещастие и някаква гадна касичка в която трябваше да пуснеш стотинка – иначе няма возия! Обикаляхме наоколо и като гаврошчовци просехме стотинки и после цвилехме от удоволствие – нагоре, после надолу, после пак нагоре… Докато не ни изгонеха. Изчаквахме да се разкарат, всичко да утихне и пак в асансьора – нагоре-надолу-нагоре-надолу…
И когато вечерта се прибрах дрипав от вълнения и си лягах с ококорени и назатварящи се очи, вече бях колкото възторжен, толкова и успокоен. Вече знаех. Знаех какво ще е това чудо комунизма. То си беше ясно!
Навсякъде щеше да има асансьори….
–––––––––––-
* По песента на Пол Макартни „The Long and Winding Road”, написана за погребението на Бийтълс и техен последен сингъл от албума Let It Be