Валентин ФЪРТУНОВ

Нобеловият лауреат по икономика не каза нищо ново, но го повтори, твърдейки, че неравноправието е лошо нещо, а богатите трябва да станат добри

„Американците наблюдаваха протести срещу подтиснически режими, които концентрират огромни богатства в ръцете на малоброен елит. В същото време, в условията на собствената ни демокрация, 1% от хората прибира почти една четвърт от националния доход – неравенство, за което дори и богатите скоро ще съжаляват.”

Това е уводът, с който самият Щиглиц започва статията си в новия брой на сп. „Ванити феър”, която, кой знае защо, разбуни духовете, включително и в България. Но сега нека нахвърлим с няколко щриха портрета на тази противоречива личност – Джоузеф Щиглиц.

Кой е Щиглиц?

Джоузеф Юджийн Щиглиц е американски икономист, автор и професор в Колумбийския университет. Носител е на нобелова награда от 2001 и на Медал Джон Бейтс Кларк (1979). Бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната Банка. Той е може би най–известният съвременен икономист с леви убеждения с критични виждания за глобализацията и икономистите на свободния пазар, които нарича „фундаменталисти на свободния пазар“. Неговите идеи представлява отговор на тези на Милтън Фридман.
Към юни 2010 година, Щиглиц е на второ място по цитираност според класацията на IDEAS/RePEc сред икономистите в света.
Щиглиц е роден в Гери, щата Индиана, САЩ. От 1960 до 1963 учи в колежа Амхърст, след което продължава обучението си в Масачузетския технологичен институт. От 1965 до 1966 той учи и в Кеймбридж. В следващите години преподава в Масачузетския технологичен институт, Йейл, Принстън (1979-1988) и Станфорд (1988-2001). От 2001 г. преподава в Колумбийския университет.
Освен сериозния си принос в макроикономиката, Щиглиц играе важна роля и в политическата сфера. Той работи в администрацията на Бил Клинтън като председател на Комитетя на икономически съветници между 1995 и 1997. В Световната банка той е старши вицепрезидент и главен икономист в периода 1997–2000..

Да се върнем отново на прословутата статия във Ванити феър.
Към цитираните вече проценти Щиглиц добавя още:
1% от елита в САЩ прибира 22% от националния доход, но само преди 25 години съотношението е било доста по-различно –
1% от елита е прибирал само 12% от националния доход. И още
1% от елита на САЩ днес контролират 40% от националното богатство, но преди 25 години
1% от елита е контролирал само 33% от богатството на САЩ.
Изводът е повече от ясен – неравноправието в американското общество се задълбочава и то с големи темпове. Това принуждава Щиглиц да заяви:
„Малко вероятно е икономика, в която финансовото състояние на хората се влошава с всяка изминала година, да се представи добре в дългосрочен план.“
Според него има няколко причини за това.
Първо, растящото неравенство намалява възможностите за развитие. По този начин според икономиста Америка губи най-ценния си актив – хората.
Вторият проблем според него е толерансът на държавата към монополите, които ограничават ефективността на икономиката.
Третият и най-сериозен проблем според Щиглиц е липсата на колективни действия в икономиката. Той е на мнение, че правителството трябва да инвестира в инфраструктура, образование и технологии, което се прави все по-малко.
Глобализацията също е важен фактор, тъй като създава световен пазар на труда, който противопоставя нискоквалифицирани, но високоплатени американци на нискоквалифицирани и нископлатени жители на развиващи се държави.
Но една от най-съществените причини според Щиглиц е самото нежелание на елитният 1% да се промени статуквото. И най-добрият пример за това са ниските корпоративни данъци върху печалбата – основният източник за забогатяването им.
В последните седмици, отбелязва Шиглиц, ние наблюдаваме как милиони хора излизат на улицата за да протестират срещу политическите, икономически и социални условия в деспотичните общества, които населяват. Държавите бяха катурнати в Египет и Тунис. Протести подкопават Либия, Йемен и Бахрейн. Управляващите фамилии в региона нервно се оглеждат … кой ще е следващият? Те са прави да се тревожат. Това са общества, където …по-малко от 1% контролират лъвския пай от богатството….
Докато наблюдаваме този процес, продължава Щиглиц, си задаваме следния въпрос: Кога всичко това ще достигне Америка? По някакъв начин, нашата собствена страна стана като една от тези далечни, размирни страни.
И завършва с един многозначителен параграф, който ще ви цитирам изцяло:
„Елитният 1% има най-хубавите къщи, най-доброто образование, най-добрите лекари и най-добрия начин на живот, но има едно нещо, което изглежда парите не могат да им купят: разбирането, че тяхната съдба е неразривно свързана със начина по който останалите 99% от хората живеят. През цялата история на човечеството, това е нещото, което елитният 1% рано или късно научава. Обикновено късно.”

Какво не казва Щиглиц?

Въпреки, че в сравнение с предишните си радикални критики на американския икономически модел, този път нобелистът отива доста по-далеч, той все пак не излиза от рамките на послания в стил притчи и верни, но в крайна сметка безпредметни разсъждения от гледна точка на социалната психология. Всички ние обаче, очакваме от страна на нобелов лауреат по икономика, бивш главен спец на световната банка всичко друго но не и социална психология плюс притчи, колкото и да са верни или най-малкото логични разсъжденията му.
Все пак, от цялото това словесно упражнение, се развиват две важни последствия.
Първото е, че един безспорен познавач и капацитет по имперските проблеми на САЩ като Джоузеф Щиглиц, макар и повече с намеци и недомлъвки напълно потвърждава прогнозата за неминуемия колапс към който САЩ се приближават (според проф. Галтунг това ще се случи към 2020 г.), колапс, който анализирах преди повече от година в поредицата от 4 статии „Империята на залеза” и
Второ, че всяка критика изотвътре на една система е палеативна и в крайна сметка несъстоятелна, поради натиска на системните фактори. Единствената обективна критика на системата е възможна „отвън”, от „птичи поглед”, но пък последната се квалифицира от участниците, потопени вътре в системата като „конспиративна” поради липса на обвързаност с йерархичните авторитети на самата система. С други думи казано – очакванията на обществото да получи честни отговори на фундаменталните въпроси за бъдещето си от авторитети, заемащи високи нива в социалната йерархия е нелепо, поради обвързаността на тези авторитети с управлението на социума. В крайна сметка, самият Джоузеф Щиглиц е част от проблема, който самият той критикува, при това значителна брънка в този проблем, защото както бе посочено в био-то му той е участвал активно в образоването, възпитанието и израстването на същия този елитарен 1% като негов професор в Йейл, Принстън, Станфорд и прочее елитни университети от бръшляновата лига. Не друг, а той е бил главен съветник на президента Бил Клинтън, главен икономист на Световната банка и т.н. С две думи – той е част от този 1% и по никакъв начин не може да се освободи от задушаващите прегръдки на загиващата система.
В този смисъл, не мога да приема откровенията му по друг начин освен като утопичен опит за убеждаване на богатите да станат добри и да се погрижат за бедните, една друга визия на просветения капитализъм на Бил Гейтс и приятели, в който опит и самият Щиглиц е достатъчно умен за да не вярва.
А другото го знаят и децата – Не, богатите не са добри, и няма био-социален механизъм който да ги направи такива, така че системата на елитният 1% рано или късно ще рухне. По-скоро рано.