Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 2 : Турция изгражда евразийски геополитически център около себе си, очертавайки сфери на влияние, повтарящи средновековната Османска империя – Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток, Балканите

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. В предната публикация разгледахме сценария „Троянски кон”, според който САЩ натоварват Турция с ролята на свой таен таран за разбиване на ЕС, чрез разселване на турска диаспора в европейския югоизток след евентуалното й приемане за член на Евросъюза. Изводът от анализа на този сценарий № 1 бе, че възможностите му все по-бързо се изчерпват и с днешната дата той е вече практически част от историята на международните отношения.

Приемането на Кипър за член на ЕС през 2004 г. се яви повратна точка и своеобразен катарзис за Турция в плановете й да се присъедини към Европа. С европейското правило за консенсус при приемането на нови членове на съюза и един Кипър, чиято цяла северна част е окупирана от турските войски, а Кипър вече e член на ЕС, турската надежда за европейско бъдеще се стопи със скорост, която мнозина, включително водещи политици, просто не успяха да проследят. Това развитие закономерно даде силен тласък на неоосманската доктрина сред турските управляващи, която за целите на този анализ нарекохме Сценарий № 2.
Главното действащо лице и мотор на новата турска външна политика стана 51-годишният професор по международни отношения от университета Бейкент в Истанбул

Ахмет Давутоглу.

Той упражни много силно влияние както върху сегашния турски президент Абдула Гюл, така и върху министър-председателя Реджеп Ердоган, чийто главен съветник бе. От 1 май 2009 г. Давутоглу бе назначен за министър на външните работи. В битието си на виден интелектуалец и, както се твърди, много умерен характер, Ахмет Давутоглу, особено с капиталния си труд «Стратегически дълбини», е много популярен във всички среди в Турция, включително и сред генералитета. Давутоглу често е определян като неоосманист, въпреки че той не се вижда в такъв контекст. В тази връзка наскоро заяви пред турския ежедневник «Сабах», че «след като ние самите не използваме подобна концептуализация, фактът, че тя се използва по отношение на нас е резултат или от неразбиране, или от липса на добра воля». Той оспорва идеята, че Турция се опитва да установи неоосмански имперски ред: „Винаги съм казвал, че Турция като национална държава е равна с всяка друга национална държава в нашия регион без значение дали е малка като население или територия. Ние нямаме никаква хегемония върху когото и да било. Това, което по-скоро се опитваме да направим, е да допринесем за установяване на постоянен мир в нашия регион. Ако под ред имат предвид Pax Ottomana (Османски мир), мир в смисъл на ред, ние се опитваме да установим ред и не е погрешно да се каже такова нещо”.
Какво е все пак неоосманизма? Според повечето добронамерени към Давутоглу анализатори новата

«Неоосманска доктрина»

се базира на няколко основни принципа. Първо, Турция е важен компонент на регионалната безопасност, център на Евразия, надежден партньор на съседните държави, а не периферия и някакъв второстепенен партньор на НАТО и САЩ; Второ, неоосманизмът не се явява антизападен по своята природа и ценностни ориентири. Той призовава към равностоен диалог със САЩ и особено с ЕС. Акцентът върху вниманието на Турция към Близкия Изток в последните години съвсем не означава, че турците обръщат гръб на Запада. Според политическия анализатор Стив Лараби няма никакви доказателства за пълзяща ислямизация на турската външна политика; Трето, новата доктрина се базира предимно на мека сила, а не на остри схеми – максималната твърдост на този подход бяха примерно, затваряне на пристанищата за кипърски кораби, политическа поддръжка за босненските мюсюлмани, признаването на Косово, дипломатическо изглаждане на проблемите със Сирия. От този принцип се извежда и основния подход на турската външна политика при Давутоглу за «нулеви проблеми със съседите»; Четвърто, неоосманизмът не разглежда кемализма и републиканските идеали като загубено време, а се опитва да допълни републиканския дизайн с нови черти, адекватни на света след студената война. Много съществено е към изброеното да допълним един принцип, заявен лично от Давутоглу пред сп. Economist: „Турция може да бъде европейска в Европа и източна в Изтока”.
По-другояче обаче изглеждат нещата, ако се вслушаме в тезите, които проф. Давутоглу изложи през октомври миналата година при откриването на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общини на Балканите днес”, проведена в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Там министърът на външните работи на Турция заяви, че целта на турската външна политика е подемът на османските Балкани, като център на световната политика. Същото Давутоглу повтори, разширявайки периметъра и в интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani”: „Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем”.
Още по-любопитно звучи и мнението му, че османската история, това е и историята на балканския регион: „Ние искаме нов балкански регион, основан върху политическите ценности, икономическата взаимозависимост и сътрудничество, културната хармония. Такива са били османските Балкани. Ние ще възстановим тези Балкани…

Османските столетия

на Балканите са успешна история, и сега е необходимо да я възродим”.
Всеки обективен и незапознат с историята на региона наблюдател би възприел подходът на Неоосманската доктрина като прагматичен и комуникиращ с реалностите на ХХІ век. Даже при повечко ентусиазъм би могло да се приеме като привлекателна идеята Балканите да се превърнат в център на световната политика. Има обаче не едно, а няколко десетки „но”-та, които, ако се възползваме от терминологията на самия Давутоглу, „зануляват” изключително розовеещия колорит на представената от него визия. Първо, не става дума за Балканите въобще, а за някакви османски Балкани. Второ, абсолютно нелепо, да не кажа глупаво за един професор, звучи идеята, че османската история е историята на балканския регион. Ако за Давутоглу, цялата история се затваря в петстотинте години на Османската империя, то за другите балкански народи този период е отбелязан в учебниците по история с по няколко горчиви страници на гнет, робство и пълен упадък след столетия на държавен и културен възход. За разлика от 500-те години на Османската империя, Българската държава има 1300-годишна история, гръцката история започва далеч преди Христа, сродно е положението и при другите народи в региона. Колкото до османските столетия на Балканите като успешна история – да, но зависи за кого. За османската метрополия в Цариград, доминирана от турците, може и да е така. За останалите народи, поробени от същата тази османска империя, въпросните петстотин години са практически години на вакуум в социален, икономически, културен и всякакъв друг вид народностен план. За реалното робско положение на тези народи да не говорим; за кръвния данък ��а не говорим; за насилствената смяна на вярата, благодарение на която целият европейски югоизток е нацвъкан днес с мюсюлмански общини, да не говорим.
Да продължаваме във фактически план да предъвкваме тема, ясна и на децата, ще е чиста загуба на време. Далеч по-интересено и важно е да си отговорим на въпроса: Имперско лицемерие или политическия инфантилизъм

на една нация изразява неоосманската доктрина? Аз лично съм по-склонен да мисля, че е второто. И ще илюстрирам мнението си с няколко много интересни реплики, които се чуха около един турски филм, събрал пред екраните в южната ни съседка над милион и половина зрители още след премиерата си през 2008 г. Във филма „Османска република” съвременна Турция никога не е съществувала, а вместо нея е показана страна, над която властва измисления и безпомощен султан Осман VІІ, който е марионетка в ръцете на САЩ. Но това, което е показано в едър план, е не толкова упадъкът на империята през ХІХ век, колкото нейната религиозна толерантност, т.е. Pax Ottomana (Османски мир), който според авторите е властвал над средиземноморското крайбрежие и околните региони. Така, днес, съпротивата на някои европейски страни срещу членството на Турция в Евросъюза на практика води до вдъхновената митологизация на една изгубена златна епоха. „Да мечтаем отново да бъдем империя е нереалистично, епохата и действащите лица са се променили”, твърди режисьорът на филма Гани Мюжде, чиито прадеди в Косово са били поданици на империята. „Пораснах в квартал „Фенер“ в Истанбул сред гърци, арменци, евреи и кюрди… Ето това е османското наследство. Днес не трябва да се игнорира това културно измерение“.
„Отправеното послание е: „Вие не принадлежите към Европа“, коментира Нилюфер Нарлъ. „Чувството на отхвърляне кара човек да се обърне к��м миналото, за да намери славните елементи на своята идентичност. Някои виждат в него само една ислямска държава”.
За турците, потънали в пълно вглеждане в себе си, следващият етап на историческо помирение преминава през преоткриване на европейските измерения на Османската империя.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)