Валентин ФЪРТУНОВ
2010 година още с началото си демонстрира впечатляващи резултати от възраждането на руската външна политика по всички евразийски направления
След десетилетно затягане на враждебни обръчи около Русия след разпадането на Съветския съюз, в първите месеци на годината Москва взе мощен реванш и е на път да възстанови изцяло контрола си и по четирите главни стратегически направления на собствената си доктрина за сигурност. Случващото се около Руската федерация ще има повратно значение в следващите години, както в евразийски, така и в геополитически план. Отражението на този фундаментален процес и върху Балканите няма да закъснее. Готова ли е българската политика да посрещне активно настъпилите промени или както обикновено ще реагира като безнадеждно закъсняло ехо на чуждите национални политики?
Новата трагедия на поляците край Смоленск със смъртта на президента Лех Качински, съпругата му и почти сто полски лидери има най-неочакван резултат. Напреки на всякакви предразсъдъци, никой в Полша не се усъмни в искрената скръб и загриженост на руснаците от случилото се. Лично Путин без излишно бавене замина на мястото на катастрофата, като изпрати там и целият си екип по извънредните ситуации, включително двама министри, президента Медведев обяви национален траур в Русия и се обърна с лично послание към полския народ, часове след трагедията. В самото разследване на катастрофата без всякакви условия бяха включени полски следствени екипи, за близките на жертвите, пристигнали за разпознаването, в Москва се създадоха всякакви удобства. А когато исландският вулкан изригна и това даде повод на всички големи западни лидери да откажат участие в погребалните церемонии, Дмитрий Медведев излетя от Москва и кацна в Полша точно по разписание въпреки тежките метеорологични условия.
Поляците го оцениха и се получи някакъв
НЕМИСЛИМ ИСТОРИЧЕСКИ КАТАРЗИС.
„Трагедията отпреди 8 дни даде израз на добротата между народи и държави. Съпричастието и помощта, на които бяхме свидетели през това време от нашите руски братя, ни дават надежда за сближаване и обединение на нашите две велики славянски нации. Отправям тези думи към президента на Русия”, каза кардинал Станислав Дживиш, архиепископ на Краков по време на траурната церемония. А 30-годишният Радослав Кружак един от стотиците хиляди поляци изпращащи на площада в последния му път своя президент, заяви пред репортер на Бизнесуик: „Президентът Медведев и министър-председателят Владимир Путин получават нашето дълбоко уважение, едновременно и заради проявената от тях солидарност и заради това, че потвърдиха престъпленията в Катин. Аз мисля, че полско-руските отношения действително ще се подобрят!”
В цялата тази случка има и немалка доза трагическа ирония, защото покойният президент на Полша Лех Качински бе известен като един от най-непримиримите противници на Русия. За цялото си президентстване, той е посетил един-единствен път руска територия и то на частно посещение в Катин, без да се срещне с руски официални лица, нито пък да посети Москва. Смъртта му обаче, както изглежда ще има поне малко своя смисъл, защото даде повод да се отвори нова страница в руско-полските отношения.
Случват се такива неща в историята.
Фактът обаче е налице – Русия спечели важна победа на западното си стратегически направление, затопляйки много осезателно отношенията си с Полша.
Събитието бе предшествано от решаването на един от най-тежките проблеми на руската външна политика с победата на Виктор Янукович на изборите за президент в Украйна и отстраняването по този начин на „оранжевия” режим на Юшченко, който дойде на власт след силен уличен натиск и не без масираната помощ на САЩ чрез фондациите на Джордж Сорос, при манипулирани изборни резултати. Оранжевият режим доведе Украйна почти до банкрут, натовари я с многомилиардни кредити към МВФ и я вкара в политическа безпътица. Тези дни
В КИЕВ ОЧАКВАТ МЕДВЕДЕВ КАТО ДЯДО МРАЗ,
с обещаното вече смъкване цената на природния газ за Украйна с цели 25%, пълен чувал с проекти за съвместни бизнес начинания и разбира се, за украинците това означава работа и хляб.
Разбира ��е, нова Русия не си пада по брежневските подаръци и срещу спешната икономическа помощ за бившата съветска република, ще получи пакети собственост в стратегически отрасли на индустрия, а както се говори и преразглеждане на статута на черноморския си флот базиран в Севастопол. Предполага се, че часовникът отмерващ на обратно времето до закриване на руската военноморска база в града, на практика ще бъде спрян!
Засега, последна точка над и-то постави бързата и еднозначна смяна на властта в най-бедната бивша съветска република в Централна Азия – Киргизстан. И независимо, че малката азиатска република на практика няма собствен икономически ресурс, разполага с нищо не впечатляващи залежи от нефт, газ и изкопаеми, бунтовете там станаха център на световното внимание, а западните институции веднага извадиха набори от „аргументи и факти”, че въстанието в Бишкек е инспирирано от Москва. Защо е този интерес към тънещата в мизерия Киргизия?
Отговорът е в географското местоположение. По-точно във
където се пресичат всички стратегически интереси в района, което я прави стратегически център на Централна Азия. Това е причината в съветски времена кремълските стопани да прекроят картите на околните републики така, че да разпокъсат Фергана между три държави – Узбекистан държи самата долина, Таджикистан, естествения вход към нея, а Киргизстан околните планини. Не е нужно да си завършил генерал-щабна академия за да схванеш, че стратегическият приоритет в случая са височините, т.е. Киргизстан държи контрола над долината. А както вече споменах, който контролира Ферганската долина, контролира Централна Азия.
Любопитно е да се отбележи, че сваления от власт режим в Киргизстан бе издигнат от една от трите цветни революции, организирани в първата петилетка на новия милениум от САЩ в постсъветското пространство. Първата бе в Грузия, втората в Украйна и третата в Киргизстан. №2 и №3 са вече в прахта на историята. Москва взе своя реванш и то с впечатляващ резултат, изтласквайки американската експанзия извън сферата на стратегическата си отбрана.
Едва ли ще съм някакъв пророк, ако кажа, че дните на Саакашвили са преброени, с което „цветните революции” ще преминат към архив.
При тази съвършено нова дислокация на силите в евразийското пространство е редно да си зададем въпроса, как официална София отреагирва на случващото се и готова ли е България да приеме предизвикателствата на съвършено различно изглеждащата днес Евразия?
Според мен – никак. И обратното би било по-скоро изненадващо, като се има предвид абсолютния управленски цук-цванг в който се намира страната. Фактът, че в момента на управленския пулт на „Дондуков” седи правителство, инсталирано там от Сорос и с куп министри, деривати на „Отворено общество”, допълнително и то много силно влошава нещата. В Русия на Путин и Медведев, Джордж Сорос е персона нон-грата. Някакъв баланс в тази по рождение катастрофирала политическа схема би могъл да даде президентът Първанов с добрите си руски „връзки”, включително и с Путин. Но! Първо, между президент и кабинет, войната на живот и смърт не е стихвала и за секунда. И второ, президентът е прекалено приятелски настроен към Русия, кабинетът – прекалено враждебно.
Всичко това, не носи добри вести за България. Защото в момент, в който Москва е овладяла стратегическата инициатива в региона, ние съвсем по нашенски си позволяваме на практика да нямаме ясна и консенсусна доктрина за национална сигурност и национално развитие, позволяваме си, ако щете да
НЯМАМЕ НИКАКВА ПОЛИТИКА КЪМ РУСИЯ!
А в Министерството на външните ни работи да седи един бивш програмен директор на фондация „Отворено общество”, лице отслужило войнските си задължения в …израелската армия?!
В същото време, промените в Украйна, ликвидират в обозримо бъдеще газови проблеми за Европа, респективно относителната тежест на „Южен поток” намалява, но с това намалява и нашата, българска относителна тежест. Блокирането от българска страна и на останалите стратегически енергийни потоци планирани от руснаците през България, ги тласка към търсене на партньорство с Турция, която пък е наш стратегически опонент!
Във всеки случай, тази патова ситуация в българската външна политика, на фона на крупните регионални и евразийски промени, не може да продължава до безкрайност.
Ако Борисов не намери кураж да промени статуквото на страната като неглижиран и презиран член на ЕС и държава враждебна на Русия, политическата диалектика може да го измете в кошчето на историята, дори преди любимият му финансов министър да доведе страната до пълен банкрут.
(Анализът е публикуван в седмичника в.Десант)