Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза. Анализът се състои от две части, първата бе публикувана през юни 2010 г., а втората през септември в седмичника „Десант“.
Валентин ФЪРТУНОВ
Част І
ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА
Турция прави завой на 180о и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки
В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.
В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататърк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република
КЕМАЛИЗМЪТ
Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе
ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ
и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.
Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – ��ой включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата
НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА
чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.
Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…
Част ІІ
ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?
Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен
Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване
ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ
подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да вли��е върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието: „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха
ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:
Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.
ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА
– армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…
