Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Започнаха държавни преврати, организирани от банковия картел в ЕС

„Повече от век идеологически екстремисти от двата края на политическия спектър се вкопчваха в силно експонирани от медиите инциденти, с цел да нападат семейството Рокфелер заради диспропорционалното влияние, което, според тях, ние упражняваме върху американските политически и икономически институции. Някои дори вярват, че сме част от някаква тайна кабала, която работи срещу най-добрите национални интереси на Съединените щати. Те описваха мен и моето семейство като „интернационалисти“ и ни обвиняваха, че плетем козни с други елементи по света, с цел да изградим една по-интегрирана глобална политическа и икономическа структура – единен свят, ако щете. Ако това е обвинителният акт срещу нас, аз се признавам за виновен. И се гордея с направеното.“

Това са думи не на друг, а на самият Дейвид Рокфелер, публикувани в мемоарите му през 2002 година. И сега, в края на 2011-та, когато е впримчен здраво във вампирската прегръдка на банковия картел, основно чрез хранени хора на Голдман-Сакс (виж статията на Индипендънт по-долу), гнусната пасмина от кресльовци, на заплата в американското посолство, които обвиняваха всеки дръзнал да спомене имената на Рокфелеровци или Ротшилдовци в конспиративни теории, би трябвало да се скрият в миша дупка. Едва ли ще го направят, както и онези възтор��ени пилигрими на ЕС, нито пък другите, които сигурно още лелеят американската мечта, оная от холивудските филми, трепкаща като поугаснало въгленче в малките им изкорубени сърчица.

Да ви е честита кървавата реалност. В две поредни седмици, в две поредни европейски суверенни държави, имали тъпотията да влязат в еврозоната бяха извършени безкръвно държавни преврати. Народният вот първо в Гърция, а след това и в Италия бе подменен и невидимо за блеещата масова публика начело на тези страни бяха монтирани двама покорни членове на Трилатералната комисия на Рокфелер – Лукас Пападимос и Марио Монти. Банковият картел нарита Европа, завря я в кучкин гъз и отмени народовластието (демокрацията). Пълзящият преврат ще продължи и е близко до ума кой ще е следващият, и следващият, и следващият.

В България такива страсти няма. Тук демокрацията отдавна вече е отменена след като Ротшилдовия запърътък Джордж Сорос чрез местните олигарси постави на власт Бойко Борисов и ГЕРБ. А доста многобройно овче стадо го бетонира на скорошните избори.

Прагматичният ми съвет към стадото е – правете по няколко пъти на ден енергична гимнастика главно от вида „дълбоко нагъзване с поклон”, защото овчият дух отдавна го е казал: „Преклонена главичка – сабя не я сече!”

Сбогом, демокрацийо! Амин!

––––––––––––

Дуайт Айзенхауер

Дуайт Айзенхауер:

„Лозунгът на истинската демокрация е не „Нека това да го направи правителството“, а „Дайте да го направим сами.“

Когато оставяме на някакви съмнителни политически елити безконтролно да „правят“ демокрация, става това, което вече е факт в Европа! Четете надолу…

––––––––––––

Прочетено във в. „Индипендънт”

Цената на новата демокрация?

„Голдман Сакс“ завладява Европа

Докато обикновените хора се тревожат за икономии и работни места, в коридорите на властта в еврозоната става впечатляваща трансформация

Идването Марио Монти на премиерския пост в Италия е забележително събитие поради повече причини, отколкото е възможно да се преброят. С подмяната на плаващия сред скандали Силвио Берлускони Италия свали несваляемия. Чрез възлагането на управлението на технократи, които не са избрани от народа, отмени обичайните правила на демокрацията и може би самата демокрация. Чрез възлагането на отговорността на бивш консултант на „Голдман Сакс“ да управлява една западна държава пък издигна до нови висини политическата власт на инвестиционна банка, за която може би сте си мислели, че е „токсична“ тема за политиците.

Марио Монти

Това е и най-забележителният сред посочените факти – гигантска стъпка напред или може би дори успешната кулминация на Проекта „Голдман Сакс“.

Не е само Марио Монти. Европейската централна банка (ЕЦБ), друг ключов играч в драмата със суверенните дългове, е управлявана от друг бивш служител на „Голдман Сакс“, а „възпитаниците“ на инвестиционната банка господстват в коридорите на властта в почти всички европейски държави, както правеха в САЩ през финансовата криза. До средата на миналата седмица европейското подразделение на Международния валутен фонд (МВФ) също бе ръководено от човек на „Голдман“ – Антонио Борхес, който подаде оставка по лични причини.

Дори преди промените в Италия нямаше сигнали, че „Голдман Сакс“ е загърбила практиките, заради които си спечели прякора „Сепията вампир“. Сега пипалата й вече достигат до върха на еврозоната и скептиците се питат колко силно е влиянието й. Политическите решения, които ще бъдат взети през идните седмици, ще определят дали еврозоната може и ще плати дълговете си, а интересите на „Голдман“ са свързани по сложен начин именно с отговора на този въпрос.

В книгата си „13 банкера“ Саймън Джонсън, бивш икономист на МВФ, твърди, че в навечерието на финансовата криза „Голдман Сакс“ и другите големи банки са станали толкова близки с правителството, че САЩ на практика са били олигархия.

Европейските политици поне не са „купени и платени“ от корпорациите, като колегите си в САЩ, отбелязва авторът. „Вместо това в Европа има един споделен светоглед между политическия елит и банкерите, споделен комплекс от цели и взаимно заздравяване на илюзиите“, отбелязва той.

Това е Проектът „Голдман Сакс“. По-просто казано – силна прегръдка с правителствата. Всеки бизнес иска да придвижи напред интересите си пред регулаторните органи, които биха могли да го притиснат в ъгъла и чрез политиците, които биха могли да предоставят данъчни облекчения, но банката вече е отвъд обикновените лобистки усилия. „Голдман“ е на разположение, за да предостави на правителствата консултации и финансиране, да изпрати хората си на държавни служби и да размаха възможността за доходна работа пред хората, излизащи от правителствата. Проектът предвижда създаването на толкова дълбок обмен на кадри, идеи и пари, че вече става невъзможно да се посочи разликата между обществения интерес и интереса на „Голдман Сакс“.

Марио Монти е сред най-известните икономисти на Италия, прекарал е по-голямата част от кариерата си в академичните среди и научни институти, но „Голдман Сакс“ започва да се интересува от него, когато Берлускони го изпраща в Европейската комисия през 1995 г. Първо като еврокомисар за вътрешния пазар, а след това като комисар по конкуренцията, той е вземал решения, които биха могли да позволят или провалят сделки за придобивания и поглъщания, по които банкерите на „Голдман“ са работили или са осигурявали финансирането.

По-късно Монти председателства комисия по банките и финансовата система в италианското министерство на финансите, която определя финансовата политика на стра��ата. С тези връзки изглежда напълно нормално „Голдман Сакс“ да го покани да се присъедини към съвета й от международни консултанти.

Над двадесетте международни консултанти на банката действат като неофициални лобисти, защитаващи интересите й пред политиците, които регулират дейността й. Сред консултантите е и Отмар Исинг, който като член на управителния съвет на германската централна банка „Бундесбанк“ (Bundesbank) и ЕЦБ е сред архитектите на еврото.

Може би най-известният бивш политик в банката е Питър Съдърланд, главен прокурор на Ирландия през 80-те години и също бивш еврокомисар по конкуренцията. Сега той е неизпълнителен председател на подразделението на „Голдман Сакс“ за брокерски дейности във Великобритания, „Голдман Сакс интернешънъл“, а преди колапса и последвалата национализация бе и неизпълнителен директор на „Роял банк ъф Скотланд“. При спасяването на Ирландия от ЕС той беше виден застъпник на страната, твърдейки, че условията по спасителните кредити трябва да бъдат смекчени, за да не утежнят финансовите й проблеми. Това лято ЕС се съгласи да намали лихвите по заема за Ирландия.

Да се събират политици с добри връзки след оттеглянето им от правителствата обаче е само половината от Проекта. Другата част е да се изпращат „възпитаниците“ на „Голдман Сакс“ в правителствата. Подобно на Монти, Марио Драги, който пое президентския пост на ЕЦБ от 1 ноември, е бил част от националното правителство и част от „Голдман Сакс“. Той е бивш член на Световната банка (СБ) и управляващ директор в италианското министерство на финансите преди да се посвети за три години на поста управляващ директор на „Голдман Сакс интернешънъл“ (между 2002 и 2005 г.), след което става президент на италианската централна банка. Драги е следван от противоречива репутация заради счетоводните трикове, прилагани от Италия и други държави от периферията на еврозоната, които преди десетилетие се опитаха да се промъкнат във валутния съюз. Чрез използване на комплекс от деривати Италия и Гърция успяха на понижат видимия размер на държавния си дълг, който според европейските правила не трябва да бъде над 60% от брутния вътрешен продукт. А умовете зад някои от тези деривати са мъжете и жените от „Голдман Сакс“.

Брокерите на банката ��азработиха  редица финансови сделки, които позволиха на Гърция да събере пари и да намали бюджетния си дефицит в краткосрочен план срещу връщане на сумите след известен период. При една от сделките „Голдман Сакс“ прехвърли финансиране от 1 млрд. долара на гръцкото правителство през 2002 г. в операция, наречена валутен крос суап. От другата страна на сделката, работейки в Националната банка на Гърция, бе Петрос Христодулу, който е започнал кариерата си в „Голдман Сакс“ и сега е сочен за ръководител на гръцката агенция за управление на държавния дълг.

Лукас Пападимос

Лукас Пападимос, назначеният нов премиер на правителството на националното единство в Гърция, по това време е технократ, управляващ централната банка на страната.

„Голдман“ твърди, че намаляването на дълга, постигнато чрез суаповите сделки, може да бъде пренебрегнато от гледна точка на правилата на еврозоната, но изразява известно съжаление за тези операции. Джералд Кориган, партньор в „Голдман Сакс“, който се прехвърля в банката, след като управлява нюйоркския клон на Федералния резерв на САЩ, миналата годна заяви при изслушване пред британския парламент: „В ретроспекция е ясно, че стандартите за прозрачност биха могли и вероятно би трябвало да бъдат по-високи“.

Когато този въпрос бе повдигнат при изслушването на Марио Драги пред Европейския парламент за поста президент на ЕЦБ, банкерът заяви, че не е участвал в суаповите сделки от страната на министерството на финансите, нито от страната на „Голдман Сакс“.

Оказа се невъзможно да се потърси сметка от Гърция, която според най-новите предложения на ЕС в крайна сметка ще обяви дефолт по дълга си, молейки кредиторите си да приемат „доброволно“ намаляване с 50% на дължимите суми по гръцките облигации. Според сегашното единодушно становище в еврозоната обаче кредиторите на по-големите страни като Италия и Испания трябва да получат изцяло дължимите суми. Тези кредитори, разбира се, са големите европейски банки, а доброто им състояние е основна грижа на политическите лидери. Съчетанието мерки за икономии, наложена от новите технократски правителства в Рим и Атина и лидерите на останалите страни от еврозоната като Ирландия, и спасителното финансиране от МВФ и Европейския фонд за финансова стабилност (ЕФФС), който до голяма степен е подкрепен от Германия, може да бъде проследено до този консенсус.

„Бившите ми колеги в МВФ тичат наоколо, опитвайки се да обяснят спасителни планове от 1,5-4 трилиона евро, но какво означава това? Означава да се спасят кредиторите на 100%. Това е друг вид спасяване на банките, подобно на това от 2008 г. Механизмът обаче е различен, този път всичко става на равнище държави, а не на равнище банки, но основната причина е същата“, отбелязва Саймън Джонсън.

Финансовият елит е толкова сигурен, че банките ще бъдат спасени, че някои залагат на този изход. Джон Корзин е бивш главен изпълнителен директор на „Голдман Сакс“, който миналата година се върна на Уолстрийт след близо едно десетилетие в политиката и пое контрола над историческата компания MF Global. Той заложи 6 млрд. долара от парите на компанията, че по италианските държавни облигации няма да бъде обявен дефолт. Когато миналия месец залогът бе оповестен, клиентите и търговските партньори решиха, че е твърде рисковано да правят бизнес с MF Global и компанията се срина за броени дни. Това бе един от десетте най-големи фалита в историята на САЩ.

Смъртната опасност е, че, ако Италия спре да плаща задълженията си, то банките кредитори могат да станат неплатежоспособни. „Голдман Сакс“, която е инвестирала над 2 трилиона долара в застрахователни книжа за задълженията на страни от периферията на еврозоната, няма да остане незасегната, особено ако част от тези 2 трилиона долара се окажат свързани с банки, които фалират.

Никоя банка, особено „Сепията вампир“, не може лесно да разплете пипалата си от пипалата на своите партньори. Това е обяснението за спасителните планове и мерките за икономии. Причината, поради която получаваме повече „Голдман“, а не по-малко. Алтернативата е втора финансова криза, втори икономически колапс. Споделени илюзии, може би? Кой би посмял да провери?

Материалите са публикувани във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

„Твърд” вариант за решение на циганския проблем вече е предприела Румъния, България има великолепно решение, но кой ще го осъществи?

Операция „Бесарабия – земя на циганите”?

Румъния e предприелa план за масово преселване на циганите в Молдова. Това заключение е на пратеници на Социалдемократическата партия на Молдова, съобщава NEWSru.com, позовавайки се на молдовски източници.
Представители на молдовската СДП съобщиха на представителя на ЕС в Молдова Дик Лоренц, че румънските власти целенасочено изпращат цигани в Молдова. Според пратениците на Социалдемократическата партия това, което се случва в Молдова, не е нищо друго освен „тайно преселение на цигани“ от Румъния в Бесарабия.
„Голям брой румънски граждани – етнически роми, които дойдоха в Молдова, се установят в различни села и малки градове, в областите Кахул, Хинчести и Унжени, заобикаляйки столицата на нашата страна“ – казва говорителката на СДП Татяна Ница.
Според нея, изселническата служби за ромите от гр. Галац, оказват поддръжка за издаването на документи за самоличност и паспорти, за преминаване на държавната граница между Румъния и Молдова.
Представителят на делегацията на ЕС Дик Лоренц отговори, че той не може да коментира по въпроса за заселването на ромите, защото Молдова не е член на ЕС и това може да се разглежда като пряка намеса в делата на Република Молдова.
Изданието напомня, че в страните от ЕС живеят от 9 до 12 милиона роми. Повечето от тях са в Румъния – 1.9 милиона души. (Над 10% от населението), България (750 хил.), Испания (700 хил.), Унгария (600 хил.), в Словакия и Сърбия (500 хил.), Франция (310 хил.) и Чехия (275 хил.).
Изданието посочва още, че през 2010 г. Европа бе потресена от скандал във Франция, където президентът Никола Саркози заповяда да бъдат изпратени обратно в България и Румъния няколко хиляди роми. Тъй като депортираните се връщаха отново обратно, Министерството на вътрешните работи на Франция разработила специален закон, забраняващ това на циганите. Според правозащитници, правата на ромите са нарушени в почти всички европейски страни. Например, във Финландия, Министерството на вътрешните работи подготви закон, забраняващ просията. В Унгария, възходът на национализма доведе до депортирането на роми от няколко села. В България наскоро премина вълна от погроми (!?! – Бел.ред.).
Както беше съобщено по-рано от медиите, редица страни от ЕС – особено Франция и Италия – са предложили властите на ЕС да се замислят за организирано преместване на ромите на територията на бившия Съветски съюз. По-специално, се предлага да се обсъди този въпрос с Русия през 2012 година. Въпреки това, нито една страна от бившия Съветски съюз не е изразила публично и официално съгласие да приеме „ненужните“ на Европа цигани.

Бесарабските българи

А сега нека ви цитирам едно изявление на Светлана Филипова – председател на фондация „Бесарабски българи” пред агенция Фокус от миналата година (2010), което ще ни насочи към същинската част на тази тема.
Въпрос: От какво имат нужда бесарабските българи, когато се завърнат в прародината си?
Светлана Филипова: „Страхотно би било да имаме някакъв интеграционен център, който да включва информация за къщи, които се дават под наем от собственици, за села, в които кметовете искат да им пристигнат няколко семейства – земеделци, животновъди и т.н. Този център да има връзка с всички структури и да помага, да направлява какви документи трябва да се по��адат, как да се намери жилище под наем и работа естествено… Но бесарабските българи като дойдат, имат нужда от всичко, от първа помощ – дрехи, одеала, възглавници. Хората, когато идват оттам, не носят такива работи, тоест им предстои всичко да купят. Ние се занимавахме с осигуряването на тези неща от първа необходимост преди, но нямаме склад, налагаше се да обикаляме с коли. Но в бъдеще бихме искали да сключим договор с Български червен кръст и те да помагат с тези неща – за осигуряване на постелно бельо, чинии, прибори, всичко, както и да кандидатстваме за такива европроекти…
…Пак казвам – проблемът е интеграцията. Щом България дава българско гражданство, трябва да използва ресурса, който пристига. Ние ги губим. Сега покрай икономическата криза, заради това, че много от тях не знаят към кого да се обърнат, как да се интегрират и заминават. Познавам няколко семейства, които преди години са дошли в България, не можаха да се интегрират, продадоха всичко и се върнаха обратно в Молдова.”

И така, мисля, че идеята ви е ясна – съществува реална възможност за България да реши отведнъж, не един, а цели

Два остри и болезнени проблема:

– какво да правим с огромната маса нежелаещи да се интегрират в българското общество цигани
– как да спасим и интегрираме огромната маса наши сънародници в Бесарабия, подложени на системна асимилация
Демографската сметка е следната – циганите в България са около 700-800 хиляди, от които една част вече са се интегрирали в обществото в някаква степен успешно и не се явяват социален проблем. Каква част са интегриралите се е трудно да се каже и можем само да гадаем. Но в този случай, наличието на законен дом и постоянна работа би могло да служи за критерий.
Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души. Отделно има още 151 596 души, които са тюркоезично българско население – гагаузи. В общ план, българското етническо присъствие в Бесарабия по официални данни, може да се оцени на 380 000 човека. От този брой, в Молдова живеят около 100 хиляди българи, останалите са в украинската част на Бесарабия.
Тихото разгръщане на операцията „Бесарабия – циганска земя” от страна на Румъния е ясен знак, че идеята за обособяване на циганска държава в Европа си пробива път. Първата й шумна легитимация бе в изказването на председателят на Словашката национална партия Ян Слота: „Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”. В Европа, това заявление, не само, че не получи никаква реакция, в това число и упреци, но и скоро след него, от няколко водещи страни в ЕС се обявиха изключително твърди мерки срещу циганската напаст.
Всичко това ме кара да мисля, че вече съществува най-малкото, мълчаливо съгласие в Европа в тази посока. Изтеклата в медиите информация за френско-италиански демарш към ЕК, което цитирах по-горе, показват, че вероятно не става дума само за мълчаливо съгласие.
В тази обстановка пред България се явява значителна възможност да изпълни изцяло или частично сериозни национални задачи. Преселването на неинтегрираните масиви цигани в Молдова, ако даде господ, е сравнително лесна задача, като се има предвид, че съществуват индикации, че европейските грандове биха ни съдействали да прехвърлим циганите си зад еврограницата. Защото те са косвена заплаха и за тях . Ако изтеклата информация за „Бесарабия – земя на циганите” се потвърди, това означава, че ще има и необходимото финансиране. В същото време, този процес обезателно следва да бъде обвързан с европомощи и за връщане на бесарабските българи в родината, защото те ще освободят жизнено пространство за циганите.
Ще отворя скоба за да посоча, че геополитически погледнато, трябва да се постигне съгласие с Русия за подобен проект. Румъния – очевидно вече е „за”. Колкото до самата Молдова, това е държавица, която едва се крепи на ръба, без всякаква визия и просто може да бъде „купена” от ЕС за целта.
Втората част от този план обаче е значително по-трудна. Преместването и особено интегрирането на нашите бесарабски сънародници във фатерланда изисква изключително задълбочена и широкомащабна работа от страна на целия комплекс държавни органи, включително законодателни промени. Светлана Филипова изрично го подчертава – основният проблем е проблемът за интегрирането на сънародниците ни. Но тя казва и нещо, което е много важно – бих казал, най-важното – кметовете да се интересуват от семейства земеделци и животновъди. А профилът на голяма част от бесарабските българи е точно такъв. Тези наши сънародници биха могли да влеят нов живот на стотици отмиращи български села. Те могат да станат основата за възраждането на българското земеделие. Стотици хиляди селски имоти в България са запуснати и се саморазрушават, милиони декари земя пустеят в буренаци. Нещата просто трябва да се стиковат и нашите бесарабски сънародници, не само ще се завърнат в родината, но и могат да станат ядрото, които да доведе до отблъскване на България от дъното и нов спасителен национален подем. Но за това трябва да се приложи радикален подход – държавата трябва да предостави безвъзмездно минимум собственост на завърналите се в родината – дом, земя и безлихвен кредит, като за целта се изкупят пустеещи имоти от собствениците и се създаде държавен земеделски фонд.
Подобен план е в състояние да проработи, но както казах, изисква много работа от държавното управление.
Може ли настоящото управление да се справи с тези жизнено важни задачи. Дълбоко се съмнявам. С разпадането на ГЕРБ обаче има всички шансове в управлението да влязат сериозни национално-отговорни сили които ще трябва незабавно да се заемат с проблема, защото шансовете са много големи, ако умно се използват европейски фондове, които съм убеден ще се отворят за подобен проект.

Тема: „Конформизъм 2011“

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…

Валентин ФЪРТУНОВ

Осъществи се двуполюсен модел,
но той вече не е ляво-дясно,
а конформисти-неконформости,
което отново тласка обществото
към окончателната бездна

Предполагам, че след години в христоматиите по политически науки ще се изучава казусът на бившата държава България

от 2011 година, когато една регистрирана за избори политическа формация, наименувана неизвестно защо ГЕРБ, вместо след управленския си провал да се срине на обединените местно-президентски избори две години по-късно, получи еднозначно цялата власт в държавата с мощно увеличение на процента поддръжници.

Казвам регистрирана за избори политическа формация, а не политическа партия, защото ГЕРБ на практика не е имала и няма политическа програма, която ясно да заяви в публичното пространство, коя е каква е и за какво се бори. А да се доверяваш на празнословията на лидера й Бойко Борисов е безкрайно празно занимание.

Един път е център-дясно, после е темелите на дясното, докато в същото време лее ляв популизъм като за световно. Да, това не е партия, а политически проект, за чийто генезис, структура и влъхви вече писах подробно*, поради което тук няма да се спирам на това. Няма да коментирам и изборните машинации, които колкото и да са големи не променят същината на това, за което тук ще стане дума.

А въпросната дума е за картинката на българското общество, такава, каквато с откровен цинизъм изборите от 2011-а я представиха. Трябва веднага да подче��тая дебело, че цялото световно развитие, а не само българско от доста време вече прати понятията за политическо „ляво” и „дясно” на боклука де факто, което разбира се не пречи на манипулиращия политико-медиен комплекс да продължава да настройва с тези кухи фрази хората едни срещу други.

Достатъчно е да се вгледате внимателно единствено в обкръжението си, за да се убедите, че това, което ви говоря, е самата истина. Огромни групи хора с абсолютно идентичен социален, финансов, семеен, образователен и културен статус яростно се хвърлят в словесни войни помежду си, защитавайки едните радикално леви, другите радикално десни идеи, на масата, в кръчмите, по форумите в интернет и т.н.

Тъй като са от една и съща социална категория, различията при тях без всякакво съмнение са „надстроечни”, а не „базисни”, ако вземем, че използваме марксисткия политико-икономически жаргон. С други думи, тези групи не са опоненти поради материалните си нужди и интереси, защото както посочихме, те са в една съща ситуация, а в България в една и съща социална трагедия, те са опоненти, защото се намират под силната мотивация на един или друг манипулатор.

В общия случай, по-застаряващите поколения са по-леви в реториката си, защото са се родили и израснали в социална държава, по-трудно се поддават на промиване на мозъци, поради натрупания значителен социален опит и могат да направят убийственото сравнение с дивия капитализъм от последните двайсетина години; докато по-младите поколения, нямащи или имащи твърде смътни спомени от времената преди 90-а, са израснали в условията на тотална прозападна пропаганда и са така да се каже „закърмени” с американската мечта. Естествено, независимо от катастрофалната ситуация в държавата, влошаваща се с всяка изминала година, те първосигнално са заредени с дясна реторика.

Но както вече бе казано, всичко това е повърхностна пяна, защото думите – леви или десни – не хранят, не обличат и не осъществяват мечти, било то американски или европейски.

Двайсетте години след десетоноемврийския преврат се оказаха поредното робство, поредният ярем на врата на страдалия столетия и столетия народ и инстинктът за оцеляване сработи, при това доста бързо този път. И изобрети още един двуполюсен модел. Само че това вече не е моделът ляво-дясно, както продължават дремливо да каканижат социолозите. Това е

Моделът конформисти – неконформисти.
Неконформистите са идейни и конструктивни, но идеологически разнородни и това ги прави слаби и неспособни да се противопоставят, тъй като са разделени от яростни идеологеми. Много по-интересна е другата част – тази на конформистите. Ако използваме по-простонародната думичка „нагаждачи”, нещата придобиват доста нелицеприятен характер, но това е истината и трябва ясно да я заявим.

Ако през 2009 година гласуването за проекта ГЕРБ и Бойко Борисов, беше и наказателен вот, и отново израз на тъпоумната надежда, че новият харизматичен лидер ще „оправи” нещата, две години по-късно очевидно се е случило нещо друго. Борисов на практика се провали, но взе че почти удвои политическата си подкрепа.

Какво стана? Нещо много различно от всичко, което се случваше досега и със синята идея, и с царя, и с ГЕРБ от 2009-а. И това ново е без всякакво съмнение преминалото от количествено в качествено състояние, трупано двайсетгодишно българско отчаяние – прещрака робския, комплекс в генетичната програма на доста солидна част от българите и се включи програмата за оцеляване – тоталният политически конформизъм.

Ако съдим от резултата от президентските избори, при изборна активност над 54% и резултат за ГЕРБ над 52% от всички гласували се оказа, че за ГЕРБ се е залепила 28% от изборно представената част от нацията. Дори и да елиминираме няколкото процентни пункта, дошли от други сили по различни причини, във всички случаи близо една четвърт от българите застанаха зад Бойко Борисов. Защо?

Различните социологически сондажи показаха интересни разрези на тази група. Това е по-скоро по-младата част от избирателите, изградена от най-активното население между 20 и 45-годишна възраст. Това означава и най-натоварената със семейни и социални тегоби група, изправена пред почти невъзможното днес изграждане на дом, създаване и отглеждане на деца и т.н.

Тези хора, наблюдавали в продължение на две десетилетия как националната баница се разграбва от една шепа разбойници, шетащи из властта, трупащи несметни активи и „американски” стандарт на живот, без до на��ода да достигне и трохичка от общата баница, в 2011 година узряха за идеята, че ако по някакъв начин се прилепят о бащицата Борисов, ще могат да докопат поне малки късчета от тая блага баница за себе си и семействата си.

С други думи нагаждачеството взе връх и връхлетя действащото национално ядро. На всички нива. От селските кметства, общински съвети, та до президентството. Навсякъде можете да ги видите, сплотени в алчността на загиващия и надеждата за службица, облага и малко власт.

С други думи, вече едни 25% от нацията с надежда и упование към Бойко Борисов и ГЕРБ ще се опитат да изместят досегашните 5% свръхоблагодетелствани на държавната трапеза. Естествено за сметка на останалите 75% българи. Срам-несрам, направиха го. Защото вековният роб трудно узрява за героизъм. Всъщност по-вярно ще е, ако кажа – бавно. При това, туй бавно се измерва с векове.

А какво ще стане в следващите години при перверзния възход на нагаждачите и новия им тато? Дори и без всякаква съпротива от нас останалите, те ще се разпаднат.

Първо, тоталното им овластяване ги лиши от външен враг, което ще подпомогне вътрешното им давичкане, и второ, от баницата не е останало много, а трохите ще получи най-близкият до лидера кръг, така че останалите ще се почувстват излъгани в собственото си падение и това ще взриви ГЕРБ. За трето мога да спомена, че няма да седим и да им ръкопляскаме, а за четвъртото не ми се говори. Държавата е във финансов колапс, същото е състоянието и на Евросъюза…

_______________
*Статията „Правителството на ГЕРБ е дългосрочен проект на Сорос” – част 1 и част 2

(Анализът е публикуван в седмичника „Десант“)

Тема: „Стив Джобс“

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…

Няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави

Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера, провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и Фондация „Фридрих Еберт”.  През 2009-2010 е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.

През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране по искане на канцлерката Ангела Меркел.

– Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица,  както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?

– Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми. Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.

– Тогава, къде е проблемът?

– Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци. Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец. Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти. Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.

Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество. Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.

– Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?

– Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка. За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическияj успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.

– И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?

– Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук. Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.

По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция. На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?

– Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот…

– И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана. Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време, само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия Изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа. Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия Изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия Изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си. Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка, те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия Изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.

Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.

Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора, какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба. Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така, правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата дър��ава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна. Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат, само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи. Така, всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца. Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.

Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия Изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини. Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си, предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават никаква социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период. Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.

Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, ��ойто въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролно-пропускателен пункт. За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.

Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено, тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там. Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.

(Интервюто е реализирано от сп. Рускиий журнал (превод на сп. Геополитика) и бе излъчено от Валентин Фъртунов в предаването му „10 по Рихтер” по СКАТ ТВ)