Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фридман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

*

*

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е по��итическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Изр��ел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

*

*

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взри��ена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в тоз�� конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Т��ва, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

Джулието КИЕЗА

Джулието Киеза е известен италиански журналист и бивш депутат в Европарламента. В миналото е бил дългогодишен кореспондент на вестниците Унита и Стампа в Москва, научен сътрудник в института Кенан при международния научен център Удро Уилсън във Вашингтон. Автор на няколко книги и филми.

Ние се намираме в началото на преходен период, който няма прецеденти в историята. Той можеше да настъпи още преди 10 години, но САЩ през 2001 година, чрез събитията от 11 септември отложиха кризата за още 7 години. Отложиха я, но не я отмениха. И през 2008 г. тя се върна. За кого тази епоха ще е изгодна е трудно да се каже, но вече е ясно, че историята от последните три века отива към края си. Днес вече знаем, че е невъзможно безкрайно развитие вътре, в затворена система на ресурси – сметът постигна предела на развитието. Всички, които казват, че предишната система ще се запази – лъжат. Въглищата, нефтът, дори уранът – всички ресурси на планетата са почти изчерпани и е въпрос на ��реме, кога окончателно ще свършат. Цялата ни реалност, всичко към което сме привикнали – ще се променя. Цивилизацията на парите си отива.

И ако ме питате дали не преувеличавам – ще ви отговоря – не. Това е действително глобална криза. В това число и енергийна криза. Дори и водата използваме в по-голям обем отколкото природата е способна да ни даде. И какво ще стане, когато 300 милиона души, през следващите десет години, започнат да изпитват недостиг на този ресурс? Ние произвеждаме отпадъци с такава вътрешна структура, които по принцип не могат да бъдат преработени. Ние променихме състоянието на самата природа.

Трябва да се разбере, че предишната демокрация вече умира. В Европа половината население не ходи на избори – и това изобщо не е заради неговата аполитичност. На огромното число хора е недостатъчно представителството им във властта. Аз изобщо не съм против парламентите, местните съвети и т.н. Просто трябва да се създаде нова система на представителство, нови партии и движения. И този процес трябва да тръгне отдолу.

Трябва да тръгне под флага на самоограничението. Днес трябва да започнем да се ограничаваме, са се променяме – себе си и своя начин на живот. Нужна е културна, организационна, политическа революция, нужно е да намалим пилеенето на енергия.

И ката казвам – да се ограничаваме – не говоря за гладуващите. Но дори и тези, които биха могли да се самоограничат, все още не са започнали да мислят за това. Защото ни манипулират, правят ни на глупаци. Превърнаха хората в инструменти за покупки. Мозъците на абсолютното мнозинство се контролират. Ние живеем заради пазара и когато работим и когато почиваме. Именно той диктува нашите действия. Ние не сме свободни хора. Журналистите са длъжни да информират за всичко това хората. Но медиите мълчат. Телевизиите, 24 часа в денонощието ни набива в главите, че ние трябва да купуваме вещи, че нашата скала на ценностите – това е покупателната ни способност. Реално погледнато в днешните телевизии прекият информационен поток заема не повече от 8% от времето. Всичко останало е реклама и развлечение. И в крайна сметка, човекът бива формиран от тези останали 92%

Някой ще каже, че телевизията съществува за сметка на рекламата. Ако няма реклама кой ще я издържа. За начало,

аз бих национализирал всички медии.

Преди 50 години човешката личност се формираше в семейството, в училище, някъде в църквата. Днес 90% от мисленето на младите хора са формира от телевизията. Телевизията стана най-важната културна структура в целия свят, от САЩ до Индия и Китай. Системата от средствата за масова информация – това са фундаменталните права на хората и те не могат да бъдат приватизирани. Те трябва да бъдат върнати на държавата и народа. Да се разкаже за ситуацията на планетата без участието на телевизионните канали е невъзможно. А вместо това, телевизорът ни убеждава да си купим още една кола. По същия начин съм уверен, че трябва да се национализират всички банки емитиращи пари. Ние губим контрол над парите.

В средата на декември в. Ню Йорк Таймс публикува на първа страница статия за това, че всеки месец в някакъв ресторант на Уол Стрийт се събират ръководителите на 9 световни банки: Голдман Сакс, ЮБиЕс, Банк ъв Америка, Дойче Банк и т.н. Всеки месец, тези 9 човека приемат решения, засягащи 6 милиарда души: какъв да бъде процентът на безработицата по света, колко души да умрат от глад, колко правителства да бъдат свалени, колко министри да бъдат купени и т.н. Това са авторитетни престъпници, но те са по-влиятелни от всеки световен политически лидер. В тях е реалната власт – властта на парите.

Разбира се, днес няма основания да мислим , че ръстът на производство и потребление ще спре в обозримо бъдеще. Нещо повече, ако милиардът китайци започне да яде месо и мляко, както ние го правим – след десет години за всички нас няма да има място на тая планета. А когато няма да има място – какво ще означава това? Още през 1998 г. в САЩ бе публикуван документът „Проект за новия американски век”. В този документ пророчески бе написано, че през 2017 г. Китай ще стане най-голямата опасност за САЩ. Всичко се сбъдва. Ние живеем в 2011 година, остават още няколко години.

Това разбира се, изобщо не означава, че главната опасност произтича от Китай. Не, най-големият източник на опасност днес е Ню Йорк, Уол Стрийт и САЩ. Доларът днес вече е умрял, САЩ са в банкрут. Но при това те са един добре въоръжен банкрут. Между другото, икономическите атаки срещу Гърция и Ирландия бяха провокирани единствено заради това, да бъде намален суверенитета на европейската валута и на Европа като цяло. Та, нали днес еврото е по-силно от долара, дори и само заради това, че дългът на ЕС е по-малък от този на САЩ.

Валентин ФЪРТУНОВ

Венецуела излезе на първо място в света по запаси на нефт според най-новия доклад на ОПЕК за 2010 г., който допълва и актуализира информацията, представена на нашата диаграма от 2009 г

Според данните от края на 2010 година най-големите доказани запаси от нефт се намират във Венецуела – 296,5 млрд барела, свидетелствува статистиката на ОПЕК

Оценката на запасите бе увеличена с около 40% за една година, което позволи на Венецуела да изпревари предишния лидер – Саудитска Арабия, чиито запаси не са преразглеждани от 2009 г. и се оценяват на 264,5 млрд барела.

Това стана след като ОПЕК започна да включва в разчетите за Венецуела и нефтоносния пояс Ориноко.

Главният икономист на Центъра за международни енергийни изследвания в Лондон Лео Дролас отбелязва по този повод: „ОПЕК вече отчита и тежкия нефт. Но какво означава това? Инвестициите за разработка на тези находища са огромни и в сегашната ситуация Венецуела няма да ги получи. Запасите са фактически недостъпни.”

Разбира се, зад подобно становище не може да не заподозрем политически подбуди. Защото когато няма риба и ракът е риба. Още повече, технологиите бурно се развиват и когато другите запаси свършат и дойде времето на тежкия нефт, той няма да е недостъпен, гарантирам ви.

Разбира се, според оценките на Бритиш Петролеум, както е видно и от диаграмата, доказаните запаси на Венецуела възлизат на 211,2 млрд барела, а тези на Саудитите съвпадат с данните на ОПЕК – 264,5 млрд барела.

Доказаните запаси от нефт на Ирак за 2010 г. са нараснали с 24% – до 143,1 млрд барела, съобщи още ОПЕК. В Иран и Еквадор прирастът е съответно по 10% – до 151,17 млрд барела и 7,2 млрд барела.

Съвкупните доказани запаси от нефт в страните от ОПЕК са се увеличили с 12% – до 1,19 трилиона барела, с което делът на ОПЕК в световните запаси се е уголемил до 81,3% през 2010 г. спрямо 79,6% през 2009 г.

СВЪРШВА ЛИ НЕФТЪТ?

Следното изречение ще прочетете в един или друг вариант ако отворите специализираните страници на вестниците, интернет, ще чуете по радиа и телевизии:
При евентуално задържане темповете на добив на сегашните нива, то нефтът в световен мащаб ще стигне за още 42 години.
Вярно ли е това твърдение или не? Тук ще ви представим две алтернативни становища:

СВЪРШВА!
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОПЕК ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Тотал – Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Ройял Дъч/Шел. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя – „Запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”.

Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
(Текстът е от статия на Георги Колев, автор на книгата Сълзите на дявола)

НЕ СВЪРШВА!
Нефтът не е възобновим ресурс и поради това по дефиниция той някой ден ще се изчерпи. Но този ден не се мержелее на хоризонта въпреки твърденията на един разрастващ се хор от вещатели, че вече сме достигнали световния връх на петролопроизводството. В техните възгледи обаче глобалният петролен ресурс е фиксиран като количество, а технологията е нещо статично. Всъщност и двете виждания са неверни. Фирми новатори инвестират във все по-качествени технологии за изследване на залежите и производството на нефт, като отместват върха на добива все по-далеч в бъдещето.

Основното тук е правилно да разбираме ролята на дефицита, ценовите сигнали и бъдещите технически нововъведения в извеждането на пазара на огромните оставащи въглеводородни резерви на света. Благодарение на научно-технич��ския напредък средното ниво на добив от световните петролни резерви нараства от 20% през по-голямата част от XX век до 35% днес. Това е похвален напредък. Но той също така означава, че две трети от известните петролни запаси са все още неизразходени. Най-голямо опровержение на предсказателите на петролния край представляват огром¬ните залежи от неконвенционални въглеводороди. Тези запаси от битумни шисти, катранени пясъци и мазут могат да бъдат превърнати в горива, които да захранват днешните автомобили. Канада например разполага със залежи от катранени пясъци с по-голямо енергийно съдържание, отколкото целия петрол на Саудитска Арабия. Китай, Съединените щати, Венецуела и други страни също имат големи запаси от тези енергийни източници. Проблемът е в това, че конверсията се извършва на много по-висока екологична и икономическа цена, отколкото при използването на конвенционалния суров петрол. Но същите тези високи петролни цени, в които предсказателите съзират знак за скорошното привършване на петрола, също така създават силна мотивация за разработването на тези пълни с примеси залежи, както и за създаването на технологията, която ще ни позволи да ги извличаме по един по-хигиеничен начин.
(Мнението е на Виджай В. Вайтисваран, кореспондент на The Economist)

РАВНОСМЕТКА?
Всеки, който се опита на базата на предложените хипотези да тегли чертата и изведе червената нишка на проблема би бил доста нахален. Най-малкото, защото говорим за базов, есенциален проблем на човечеството. И все пак, не знам за вас, но у мен определено има изградено становище по тази дилема.

Не мога да приема аргументите на Вайтисваран, не само защото в тяхната основа лежи изцяло тотално дискредитираната в наше време икономическа експертиза и икономически модел, но и защото отдавна не възприемам нефта, като решение на човешките проблеми. В този смисъл, дори и да не свърши точно след 42 години, а след 142 – това не променя императива, че човекът трябва да се раздели с нефта и да намери алтернативни източници. И не само енергийни, бих казал да намери като цяло – технологическа и социална алтернатива. Предполагам, че знаете, че една автомобилна гума се произвежда от 30 литра нефт, че сме облечени и обути с „не��т” и т.н. Тъкмо изобилието от нефт и изобилието от възможности, които дава нефта са в основата на този самоубийствен бум и налагане на западния вълчи модел на свободния пазар, който безпардонно води до тотално прахосничество на ресурси, заобикаляща среда и в последна сметка до цивилизационно самоубийство. Най-лесното, не е задължително най-доброто!

Но да се върнем отново на частния проблем – свършва ли нефта. Според мен изводът е един във всички варианти – и да свършва и да не свършва трябва да му търсим заместител във всяко едно приложение. А при положение, че по-скоро свършва, отколкото обратното, едно е несъмнено – човечеството е пред епохални и критични решения за оцеляването си. А времето, времето както винаги е в дефицит…

Анализът е публикуван във в.Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

В най-новият анализ на тексаската частна разузнавателна агенция Стратфор се търсят новите реалности преди разпада на Евросъюза, но американските интереси се представят чрез смехотворни ефвемизми

Няма да се спирам надълго и нашироко на въпросният анализ, който във всички случаи е интересен най-малкото за да откриеш какво всъщност не искат да си признаят от Стратфор. Ръководената от Джордж Фрийдман частна разузнавателна агенция е известна с две неща, едно от които е, че е много близка с Пентагона, а второто, че има навика да развива собствени геополитически концепции, характерни преди всичко с бликащата от тях пожелателност и твърде малко реална фактология върху която да се очаква реализация.

В дадения случай се разглежда станелият вече очевиден центробежен процес в ЕС, чрез плъзналите като метастази по тялото му регионализации.

Представям ви вижданията на тексаските анализатори, защото са твърде любопитни:

1) Германска сфера на влияние – Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Чехия, Унгария, Хърватска, Швейцария, Словения, Словакия и Финландия. Това ядро на еврозоната не губи от немската конкурентноспособност, или пък е зависимо от германската търговия за икономическия си разцвет и не е непосредствено заплашено от развиващите се интензивно отношения на Германия с Русия. Финландия пък не се притеснява от възстановяването на Русия и предпочита внимателния подход на Германия пред агресивния подход на съседите си Швеция или Полша. На своя ред Унгария, Чехия и Словакия са най-загрижени в тази група от сближаването на Германия с Русия, но не колкото Полша или балтийските държави.

2) Нордическият блок – Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Исландия, Естония, Литва и Латвия. Тези държави, преобладаващо не участващи в еврозоната като цяло са враждебни към възстановяваща се Русия. Балтийските държави се виждат като сателити на нордическата група, в частност на Швеция, което създава проблеми с Русия. На Германия се гледа като на кокурент. Финландия прелива както тук, така и към Германия, според изгодата.

3) Вишеград плюс – Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България. В настоящия момент, Вишеградската група принвадлежи към различни сфери на влияние. Чехия, Словакия и Унгария не се чувстват толкова заплашени от Русия, колкото Полша и Румания. Но не са доволни и от близостта на Германия с Русия. Полша не е достатъчно силна за да води икономически тази група. Друго освен коопериране в сигурността държавите от тази група няма какво да си предложат за момента

НЕИЗБЕЖЕН КОМЕНТАР:
Ето така се прави класическа манипулация, в дадения случай в областта на геополитическия анализ. Представя се интересна цялостна разбивка наситена с много достоверни факти и логични изводи и ни в клин ни в ръкав се представя нещо желано за реалност и то минава между другото, истинното!

Вишеградска група няма, уважаеми читатели! Просто няма. Има Вишеградска четворка, която освен някакви по-чести политически контакти, а отскоро и решение да се създаде обща военна структура за отбрана под командването на Полша, друго няма. И в нея членуват Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Затова е четворка, а не тройка или седморка да речем. И както е видно, първите ��ри са под плътната икономическа хегемония на Германия. Колкото и да търсите в архивите някакъв знак за участието в една или друга степен на Румъния и България във въпросния Вишеград, няма да намерите такова нещо. И тук възниква въпросът – тези от Стратфор за маймуни ли ни вземат? Нещо такова, драги читатели, нещо такова. Усукана манипулация, представяща мечтаното за реалност. Да го повторим ясно и точно – Румъния и България не са имали и нямат нищо общо с Вишеградската четворка!

Нека сега аз ви представя третата група в този списък със сфери на влияние:

3) Вишеград плюс, не а всъщност – Американска сфера на влияние – Полша, Румъния и България. Единственото общо между тези държави е че са новите троянски коне на САЩ в Европа, иначе нямат нито сериозен икономически обмен, нито пък кой знае колко близки политически или културни връзки. И ако в Полша проамериканизма е чисто прагматичен и се подклажда от дълго вряла антируска, че и антигерманска истерия, то в България по-специално става дума за класическо продажничество на политическия псевдоелит, който продава и предава родината срещу сребърници и облаги, без в това да е намесен и грам геополитическа мисъл за бъдещето на България.

Останалите сфери на влияние можете да проследите и сами по представената карта. Обърнете внимание, че има и Турска сфера на влияние и кой е в нея….

Валентин ФЪРТУНОВ

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

КАЗАХСТАН. Нурсултан Назърбаев заема длъжността президент на Казахстан след разпада на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Казахската ССР през 1991г. Вече 70-годишният Назърбаев поставя икономическия растеж над така наречените демократични ценности през двете си десетилетия управление на Казахстан и по-високите доходи, промишленото производство и икономиката, която генерира 147 мл��д. долара, оправдават тази политика.

Самият Назърбаев обаче твърди във в. „Казахстанская правда”, че най-големият му успех е поставянето на икономическите постижения на второ място в името на стабилността между над 140-те етнически групи в страната.
Тази стабилност до голяма степен е породена от сравнително добрата икономическа ситуация – брутният вътрешен продукт на глава от населението е четири пъти по-голям от този на Египет и е нараснал 12 пъти от 1993 г. насам. Износът се е увеличил на 60 млрд. долара миналата година от 5.3 млрд. долара през 1995 г.

Сравнението с Узбекистан и особено с Таджикистан е твърде показателно, при все, че и трите страни имат ярко изразено авторитарно управление. Но нефтът си е нефт, газът си е газ, да не говорим, че Казахстан е на трето място в света по добив на уран… При това, нито в Узбекистан, нито в Таджикистан има такова религиозно разделение – 70% мюсюлмани и 23% християни, което допълнително усложнява нещата.
Но да се върнем към странният доклад на Международната кризисна група (МКГ). Ще ви цитирам един абзац от него:
„Наркотици за милиарди долари преминават през Таджикистан по маршрути към Русия и Китай всяка година. Има сериозни съмнения сред международната общност, висши членове на управляващата върхушка в страната, закрилят транзита на наркотици от Афганистан. Тази протекция от високите етажи на властта в Таджикистан подриват усилията на международните организации за контрол на границата с Афганистан – усилия, които според признанията на официални лица имат много малък ефект.”

Да ви призная честно, бях смаян от нахалството на подобни обвинения към таджиките. Не, че имам някакви съмнения, че през територията на държавицата преминават наркоканали, още по-малко се съмнявам в причастността на таджикската върхушка към контрола и стригането на мазни купони от преминаващите наркотици. Но при положение, че откак Афганистан бе окупиран от американската армия и разните там съюзнически клакьори, производството на наркотици в Афганистан скочи 40 пъти!? Впрочем за да не съм голословен ще ви цитирам следното съобщение на РИА Новости:

Афганистан се е превърнал в най-големия производител както на хероин, така и на други наркотици, заяви Виктор Иванов, ръководител на руската Федерална служба за контрол върху оборота на наркотиците. Афганистан е произвел 44 200 тона опиати за последните 8 години, от които рекорден брой марихуана и хашиш, каза Иванов в официално изявление. Той подчерта, че от началото на антитерористичните операции в Афганистан, производството на наркотици в страната се е увеличило 40 пъти. За последните 8 години Афганистан е започнал да произвежда двойно по-голямо количество наркотици в сравнение с останалата част на света.

И за да не скокнат дърдорковците за демокрация, че цитирам руски източник – ето ви и американски: Рекордното производство на наркотици в Афганистан осигурява пари и оръжия на талибанските бунтовници и подкрепеното от САЩ правителство трябва да вземе директни и спешни мерки срещу земеделските стопани, които култивират макови насаждения, се казва в доклад на Държавния департамент на САЩ, цитиран от АП.
И така, неминуемо стигаме до българската поговорка – Де го чукаш, де се пука! Ако приложим същата логическа схема, която МКГ прилага спрямо Таджикистан по отношение на наркотиците, този път спрямо Афганистан, таджикските безобразия в защита на наркотрафика, изглеждат направо детско беладжийство в сравнение с престъпленията на тези, които толерират производството на същите тези наркотици в Афганистан. А кой командва в Афганистан? Моля ви се, не съм аз! Интелигентни хора сте, няма да продължавам, а ще се върна на основната ни тема.
Дотук установихме, че МКГ отклонява вниманието от същинските проблеми и насочва удара другаде. Но нека си припомним, чия мрачна и зловреда сянка се вижда и без бинокъл зад въпросната МКГ – на Сорос, като член на Съвета на попечителите и неговото протеже Марк Молох Браун, основател и шеф на МКГ.

Така, а сега да си припомним, кой всъщност тихомълком подготви и провокира измислената „арабска пролет” (подробностите в анализа ми „Сорос нагази и Арабия”, публикуван преди месеци в „Десант” и интернет) – Сорос и Националния фонд за демокрация на САЩ. Няма да излагам отново всички факти – който се интересува – има ги в световната мрежа.

Да видим дали още владеем аритметиката: 1 + 1 = 2. Вярно ли е? Вярно е.

Мога да се обзаложа, че следващия удар на Джордж Сорос и силите, които стоят зад него ще бъде насочен срещу нещастната централноазиатска република Таджикистан. Поредната „цветна революция”, ислямски бунтове или каквото ви хрумне. Дано да не съм прав, но от този откачен доклад на МКГ, това е единствения извод, който мога да направя.

Разбира се, не трябва да подценяваме руската мечка, която ако остави около бърлогата й соросоидите да си правят фойерверки трябва съвсем да е изперкала, което е малко вероятно.

И да не забравяме, че ако външната намеса не премине към физически контакт, автократът-президент на Таджикистан Емомали Рахмон е доказал за почти двайсетте си години управление, че отлично знае как да поддържа равновесието и мира в бедната си, граничеща с тресящия се от всекидневна война Афганистан.

Накратко казано, истинският реален стопер пред ислямизацията са не демокрациите от западен тип, а тъкмо оплютите от запада авторитарни режими

(Анализът е публикуван във в. Десант)

Валентин ФЪРТУНОВ

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и ��ентрална Азия

Темата авторитарните режими, ислямизацията и насилствения внос на западна демокрация съм засягал по един или друг повод вече няколко пъти напоследък, но главно във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия изток. Развитието на събитията и в Ирак и в Египет и в Либия доказват категорично, че с един аршин не може да се мери във всевъзможни точки на света, при най-несравними общества, намиращи се на чудовищно отдалечени във времето степени на развитие, особено, когато влиянието на ислямизма е неоспоримо. Другото е празно дърдорене в най-добрия случай или грозна демагогия, прикриваща отвратителни групови и корпоративни интереси с адрес западните метрополии.

С риск да стана банален за редовните си читатели, ще повторя един цитат от културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

Банален или не, аз ще продължавам да цитирам тази проста фактическа констатация, защото тя съдържа най-краткото, но и най-задълбочено обяснение на западната политически инвазивна неуморимост спрямо тези врящи и кипящи райони на планетата.
Какво се случи след западните напъни за „демократизация” в посочените райони?

ИРАК е отворена кървяща рана и от страна с приличен жизнен стандарт, изключителни за региона постижения в образованието и здравеопазването и поддържан в рамките на приемливото междуетнически и религиозен мир, днес е страна в руини, на всекидневната война мажду сунити и шиити краят й не се вижда в следващото десетилетие, северната кюрдска провинция на практика се е откъснала от централното управление. Както се казва – леш! Убиха Саддам, но това ли е успешната трансплантация на „��ашите ценности” с която ще се похвалят западните, най-вече американски демагози?

ЕГИПЕТ, страна достигнала великолепни успехи в развитието на светско общество, отново благодарение на авторитарното управление на Насър-Садат-Мубарак, днес подозрително отеква с едно цъкане, което най-вероятно ще се окаже дочакала времето си бомба със закъснител наричаща се „Мюсюлмански братя”. Това е сърцето на ислямския радикализъм, централата на всевъзможни камуфлажни организации и организацийки. Тук ще ви припомня отново накратко за открития от швейцарската полиция 14-страничен документ на „Мюсюлмански братя”, датиран от декември 1982 г. В него се казва: „В този доклад се излага глобалното виждане за международната стратегия на ислямската политика. В съответствие със заложените тук ръководещи постановки в различните региони (на планетата) е разработена ислямска политика съобразена с местното равнище.” Документът наставлява: „да се изучават местните и световните центрове на властта и възможностите за тяхното подчинение на нашето влияние” и още „да се влиза в контакт с всяко ново движение, участващо в джихада, там където той се провежда на планетата”. Целта на всичко това според документа е: „Да се насочат ислямските усилия в единно русло, за да се увековечи властта на Аллах на земята”.

През март 2011, след като „трансплантаторите” свалиха Мубарак от власт, в Египет за първи път от над 50 години бе регистрирана официално ислямистка партия, която е легалния параван на „Мюсюлмански братя”…

ЛИБИЯ – страната в която „цивилните жертви” на режима на Кадафи се оказа, че притежават изобилие от картечници, гранатомети, бронирана техника и дори един изтребител и до момента е бомбардирана ежедневно със стотици тонове бомби и ракети от западните демократи, доставящи вероятно по този начин „нашите ценности” на либийския народ. Само, че либийският народ нещо не сака да получава даровете на демокрацията и брани със зъби и нокти „диктатора” си Кадафи, наричан фамилярно от високообразованите, културни и възпитани демократи от Харвард, Оксфорд и Сорбоната – „бясно куче”…

Всъщност, поводът за този анализ не бе кървавата баня в Арабия и Магреба, цинично наричаната от западните демократи „арабска пролет”, а един странен доклад на една още по-странна организация, наричаща се „Международна кризисна група”.

Що е то?

Международната кризисна група е основана през 1995 г. от бившия вицепрезидент на Световната банка Марк Молох Браун, бившия американски дипломат Мортън Абрамович и Фред Къни, международен специалист по овладяване на кризисни ситуации, който през същата 1995 г. изчезнал в Чечения… Тяхната цел била да създадат организация, напълно независима от правителствата, която да подпомогне държавите и международната общност при предотвратяване на смъртоносни конфликти… Независимата от правителствата група обаче се финансира главно от… западните правителства и разбира се, от фондации като Отворено общество, и разбира се няма как – съзираме не друг, а Джордж Сорос в борда на попечителите на организацията. Да ви обяснявам ли повече?
Та въпросната Международна кризисна група, ни в клин, ни в ръкав онзи ден публикува доклад в който се казва, че

ТАДЖИКИСТАН не е имунизиран срещу бунтовете, които обхванаха част от арабския свят, и че опитите на правителството да потисне изразяването на религиозна принадлежност може да породят обратен ефект.

Преди да продължим, за по-лесно смилане на скока в темата, трябва да ви кажа, че няма никакви конкретни поводи за подобна публикация, точно в момента. Таджикистан е действително много бедна бивша съветска република, защото не може да се похвали нито с нефт, нито с газ. Имат малко алуминий и много планини и реки, вследствие на което и много ВЕЦ-ове, и с това общо взето приключва националния им продукт. Беднотията, както и съседството с Афганистан действително създават предпоставки за процеси на ислямизация, но както се досещате и там има авторатирен режим.

Човекът се казва Емомали Рахмон – президент на Таджикистан от 1994 (начело на държавата от 1992). Роден е в Кулоб, Таджикска ССР. Завършва икономика в Таджикския държавен университет. През 1992 година участва в гражданската война в Таджикистан като превзема столицата Душанбе. През 1994 година бива избран за президент на Таджикистан с 4-годишен мандат. През 1999 с 97 % от гласовете е избран за втори мандат, който (след направени промени в конституцията) продължава 7 години.

Класика.

Та Рахмон, който поне за сега държи здраво кормилото, заяви наскоро заяви, че „революция от арабски тип“ е невъзможна в Таджикистан, тъй като гражданите му няма да рискуват да се повтори гражданската война от 1992 до 1997 г., в която загинаха десетки хиляди души.

Разбира се, в Централна Азия нищо не се случва само за себе си. Немалък проблем за таджикския президент е и една сравнително млада, но много амбициозна организация – Ислямско движение на Узбекистан (ИДУ), чиито членове искат да създадат ислямски халифат в региона и се сражаваха на страната на талибаните в Афганистан, както е изрично е наблегнато и във въпросния доклад на кризисната група.

УЗБЕКИСТАН обаче, също е в авторитарна ситуация, а човекът там се казва Ислам Каримов – президент на Република Узбекистан от 1991 г., инженер-механик от Средноазиатския политехнически институт и икономист от Ташкентския институт по народно стопанство. На 24 март 1990 г. става президент на УССР. На 31 август 1991 г., няколко месеца преди разпадането на Съветския съюз, Каримов обявява Узбекистан за независима държава. Президент и до днес.

Имам лични впечатления от Централна Азия и трябва да ви кажа, че ако не са тези „бащици”, за които говорихме по-горе, там ще стане страшно. Централноазиатския халифат ни е в кърпа вързан. Да, бащиците са корумпирани, както впрочем и абсолютно всеки възрастен индивид в района, но това са бащици, израстнали и възпитани в съветски и светски времена, които са стопер за ислямизацията. И ситуацията в Таджикистан и Узбекистан е икономически лоша, не заради авторитарните режими, а заради липсата на природни дадености. Защото иначе няма как да обясним това което става в съседен Казахстан, където е папата на всички азиатски автократи…

(Следва)

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Ситуацията структурно е аналогична на либийската, но противоречията са верски, а не племенни

И тъкмо в това е мъчнотията.. Както може да се види и на приложената карта, Сирия не е монолитна, а интегрална държава и общество, в което живеят близо половин дузина вери и секти и както може да се очаква – доста нетърпими помежду си.

По този начин отново демографията, подобно на либийската, прави Сирия трудна за управление страна. Данните не блестят с точност, но се приема, че от 22-милионното население на Сирия около три четвърти са сунити, включително по-голямата част от кюрдското малцинство на североизток. Като се има предвид пиперливостта съпровождаща традиционно темата за сектите е ясно защо Сирия предпазливо избягва публикуването на статистически данни по верските въпроси, което прави трудна оценката доколко е нараснала алевитската общност в страната, например. По груби сметки от различни източници може да се приеме, че алевитското малцинство наброява около милион и половина души, което прави около 7% от населението. Преценката за останалата несунитската мюсюлманска общност, съставена основно от шиити и исмаилити се върти около 13%. Християните от няколко разновидности, включително православни и маронити, съставляват приблизително 10% от населението. Обитаващите основно планинските райони друзи са 3%.

Черешката върху тортата на този религиозен Вавилон поставя фактът, че от около пет десетилетият управлението на Сирия е в ръцете на алевитите, сектанско малцинство, приемано в исляма еднакво враждебно и от шиити и от сунити. На всичкото отгоре, сирийските алевити са традиционно селско население, стоящо доста ниско в социалната йерархия на обществото тук. И независимо от факта, че държат управлението вече половин век, това не им е помогнало особено много да се придвижат нагоре по стълбичката, поне за частично изравняване със държащите бизнеса и търговията градски сунити. Поради което, през цялото управление на партията БААС, респективно клана на Асад – президентите – бащата Хафез ал Асад и сега сина Башар ал Асад се спрягат сложни социално-йерархични алгоритми за поддържане на някакъв интегритет в тази взривна религиозна смес. От една страна е дихотомията „всички останали срещу сунитете”. От друга – странни упражнения по дислокация в армията, като парадно са запазени постовете на някои сунитски генерали, но целия оперативен команден състав е от алевити и така нататък.

На фона на тази рамка е ясно, че една искрица отвън и може да лумне пожар! Да ви припомня какво изскочи от торбата с американски чудеса наскоро: „Вашингтон пост“ съобщи, позовавайки се на изтекли в УикиЛийкс класифицирани документи, че Америка тайно подкрепя сирийската опозиция. Държавният департамент финансира сирийски групи и телевизионни програми, които са против режима на Асад.

Американски дипломатически грами разкриват, че Държавният департамент е отпуснал най-малко 6 милиона долара на групировка с името Движение за справедливост и развитие – група сирийски изгнаници, които живеят в Лондон, пише „Вашингтон пост“.
Значението на този ход е очевидно: президентът Обама подкрепя, също като своя предшественик Джордж Буш, смяната на режима в Сирия. Смяна на режима може да бъде, но може и да не бъде в интерес за Америка….

На всичкото отгоре и тук здраво мъти водата една личност, която подобно на Барак Обама има сериозни проблеми с преизбирането си на президентския пост, а цената за предизборната му кампания плаща цял свят. Да, говоря за поредния френски наполеончо – Никола Саркози. И този факт е повече от отвратителен. Започвам да си мисля, че това е истинска епидемия сред западните т.нар. „лидери”, които са готови да пожертват живота на десетки хиляди души, да разрушат блага за милиарди, за да удовлетворят личните си егоистични интереси. Демокрация и гражданско общество в западните метрополии ли? Грънци!

Естествен�� под свиреп френски и английски натиск ЕС наложи санкции и оръжейно ембарго срещу Сирия, които вече влязоха в сила.

На този етап единствено Русия проявява мъдрост и провежда възпираща политика. Русия отхвърли призивите за специална среща на Съвета за сигурност на ООН за Сирия, за да бъдат осъдени гоненията срещу протестиращите в страната. Руската страна отбеляза, че опозицията също прибягва до насилствени методи. Русия помогна за блокирането миналия месец на опит на Съвета за сигурност да приеме изявление, осъждащо насилието. Както видяхме при Либия с това се почна…
Като се има предвид, че за разлика от Либия, Сирия седи върху бурето с барута – със съседи като Израел, Ливан и Турция, руската позиция заслужава повече от аплодисменти.

Анализът е публикуван във в.Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът

Тук ще прочетете три различни информации, които добиха публичност през последната седмица. Те са за различни хора, за различни места по света, но и трите ме наведоха на една и съща мисъл – Политиката е мръсна дума, народите са овчедушни, медиите проституират, а светът е бардак в който командват юмрукът и ножът.
Да поразсъждаваме заедно върху това. Ето я и първата информация:

Осама – убит пред очите на дъщеря си
Осама бин Ладен е бил убит пред очите на 12-годишната си дъщеря, твърдят пакистански вестници, цитирани от ДПА. Тя е единственият човек, потвърдил смъртта на лидера на „Ал Кайда“ след изявлението на американския президент Барак Обама, че американски военни са убили мозъка на атентатите от 11 септември при операция в Аботабад, на 60 км североизточно от столицата Исламабад. Вестник „Нюз“ цитира официални източници, според които дъщерята на Бин Ладен „потвърди, че баща й е бил заловен жив и застрелян от специалните части на САЩ през първите няколко минути от среднощната операция“. Това твърдение противоречи на американското уверение, че американските морски пехотинци са се опитали да заловят жив Бин Ладен, но са го убили, след като той оказал съпротива, отбелязва ДПА.
Светът приветства убийството на Осама Бин Ладен (Това е заглавие на друга информация по темата!)

И така, светът, нашият свят приветства убийството като такова. Приветства убийството на бащата пред очите на 12-годишната му дъщеря.
Оппа! Какво стана? Повреда в телевизора!? Къде е онзи глас, дето бръщолевеше допреди малко за ценностите на цивилизацията? И другият, дето му пригласяше за висшето достижение на човечеството – западната демокрация? За правото на всеки да получи честно и независимо правораздаване? Къде сте дърдорковци за демокрация, защо млъкнахте? Защо не искате да ми обясните, как така хамериканците, хем от 2009-та знаели къде е Осама, хем се размърдаха да го гръмнат чак през 2011-та? Дали друга една публикация озаглавена „Осама преизбра Обама (за президент 2012 – бел.моя ВФ)” не обяснява американската ленивост? И още един последен въпрос по казуса – Обама, възседнал световната медийна проституция за пълни идиоти ли ни взема с брадата лъжа, че мозъка на атентатите от 11 септември е Осама? Та то не се случи толкова отдавна и ние не сме забравили, а и архивите са живи – Осама Бин Ладен няма нищо общо с атентатите от 11 септември! Влизаш в интернет и за минути вадиш купища информация и анализи, които са категорични – саудитът е точно толкова изумен от случилото се с кулите-близнаци, колкото и всеки нормален жител на планетата…

Удар на НАТО уби син и внуци на Кадафи
При въздушния удар по Триполи в събота загинаха един от синовете на Кадафи – Сейф ал Араб (на 29 години) и трима от внуците му – Сейф (на 2 годинки), син на Мохамад Кадафи, Картахена (на 2 годинки), дъщеря на Анибал Кадафи, и Мастура (на 4 месеца), дъщеря на Айша Кадафи. Убити бяха и техни приятели и съседи.
Сейф ал Араб, студент в Мюнхенския технически университет, имаше съвсем ограничена роля в структурата на властта в Триполи, посочва Ройтерс.
„Това, на което сме свидетели, е законът на джунглата. Сега вече е ясно на всеки, че това, което се случва в Либия, няма нищо общо със защита на цивилните. Това е директен опит да бъде убит лидерът на страната“, каза либийски говорител.
От НАТО заявиха само, че са ударили по „командно-контролна сграда“, но настояха, че всички цели на алианса са военни и свързани със противодействие на систематичните атаки срещу цивилното либийско население от страна на силите на Кадафи.
Франс прес съобщава, че Бенгази, крепост на либийските бунтовници, е бил огласен от изстрели на радост след новината за убийството на сина на Кадафи. „Толкова са доволни, че Кадафи е загубил сина си при въздушен удар, че стрелят от радост“, заявил говорителят на Преходния съвет (политическия орган на бунтовниците) Ахмед Омар Бани.
Пак убийства, пак стожерите на западната демокрация, сипят ракети върху жилищни квартали, за да „защитят цивилните”. И убиват. И не се извиняват, а дебелооко твърдят, че са ударили по „командно-контролна сграда”, само дето една дузина съвсем цивилни, какъвто без съмнение е студентът в мюнхенската политехника Сейф ал Араб и други близки на Кадафи са убити. Западните демократи пазели цивилните, същите тези „цивилни”, които цяла канонада са направили с автоматично оръжие в Бенгази „от радост след новината за убийството на сина на Кадафи”.

Боже на боговете, какви „цивилни” си имаш ти! И какви военни! И какви християни!
Шеста заповед (пардон, Пета за католика Саркози!): Не убивай!
Цивилизация на убийството. Демокрация на убийството. Кажете дърдорковци за демокрация, кажете ми за Шестата заповед? Това ли е – изсипваш един ескадрон каубои посред нощ и набързо без съд и присъда гръмват нечий баща в окото, грабват го и трупа в океана… Пращаш ескадрон железни птици, засипват с огън и жупел нечий син и после беж у дома… Едно уиски? Двойно? За блестящо свършеното човеколюбиво и богоугодно дело? Прозит! Още едно? Още думи? Нямам думи. Бездумен съм. Безсловесен…

Джулиан Асанж:
Фейсбук, Гугъл, Яху са шпионски инструменти на американското разузнаване
заяви в телевизионно интервю шефа на УикиЛийкс. „Фейсбук в частност е най-добрата шпионска машина изобретявана някога. В тази мрежа ние имаме най-представителната база данни в света за хората, техните връзки, техните имена, адреси, техните комуникации един с друг, за техните роднини. И цялата тази информация се намира в САЩ, напълно достъпна за американското разузнаване. Фейсбук, Гугъл, Яху – са все американски организации и имат интерфейси с американското разузнаване. Това не е въпрос на проучвания или мнения, те просто разработиха тези интерфейси специално за целта. Ясно е, че е много скъпо да се вадят записите един по един и затова всеки по света трябва да разбере, че всеки път, когато добави приятел в страницата си във Фейсбук, той върши безплатно работа за изграждането на световната база данни на американските шпионски ведомства.

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог…(Трета заповед). Тъй и тъй вече я погазих и пак ще възкликна – свети небеса! Каква йезуитщина, не стига, че ти правят хипер-досие с майчиното мляко и номера на обувките, ами те и карат сам да си го попълваш! В какъв свят живеем.
Напоследък често се питам дали братята Уашовски са съзнавали гениалността на делото си, когато създаваха филма „Матрицата”. И дали човеците на свой ред осъзнават, че този филм е откровение, не за някакво необозримо бъдеще, не за някакво друго време и място, а за Тук и Сега! Защото кажете ми с какво се различава виртуалната реалност от „Матрицата” спрямо ентусиазираната медийна реалност, която т.н. „четвърта власт” денонощно извайва с думи звук и образ, оплитайки в манипулативните си мрежи мат`ряла-електората-консуматорите, помагайки угоднически на политическият боклук да възседне всенародните тълпи и да ги язди, да ги язди.
Някога един мъдрец беше казал „Дайте ми достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна земята!”. Днес, всеки печен келеш от пиара ще ви каже „Дайте ми достатъчно голям бюджет и аз ще ви спечеля изборите, където си пожелаете и когато си пожелаете!”. А където мат`рялът непокорства – убивай! Шестата заповед? Кво ти пука! Заповедите са затова – да се нарушават.
В един интернетски форум нейзнайна душа непокварена беше написала: „Ако убиеш един си убиец. Ако убиеш 1000 – герой! Е…кажете, че тази цивилизация не е примитивна!!!”

Материалът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Нобеловият лауреат по икономика не каза нищо ново, но го повтори, твърдейки, че неравноправието е лошо нещо, а богатите трябва да станат добри

„Американците наблюдаваха протести срещу подтиснически режими, които концентрират огромни богатства в ръцете на малоброен елит. В същото време, в условията на собствената ни демокрация, 1% от хората прибира почти една четвърт от националния доход – неравенство, за което дори и богатите скоро ще съжаляват.”

Това е уводът, с който самият Щиглиц започва статията си в новия брой на сп. „Ванити феър”, която, кой знае защо, разбуни духовете, включително и в България. Но сега нека нахвърлим с няколко щриха портрета на тази противоречива личност – Джоузеф Щиглиц.

Кой е Щиглиц?

Джоузеф Юджийн Щиглиц е американски икономист, автор и професор в Колумбийския университет. Носител е на нобелова награда от 2001 и на Медал Джон Бейтс Кларк (1979). Бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната Банка. Той е може би най–известният съвременен икономист с леви убеждения с критични виждания за глобализацията и икономистите на свободния пазар, които нарича „фундаменталисти на свободния пазар“. Неговите идеи представлява отговор на тези на Милтън Фридман.
Към юни 2010 година, Щиглиц е на второ място по цитираност според класацията на IDEAS/RePEc сред икономистите в света.
Щиглиц е роден в Гери, щата Индиана, САЩ. От 1960 до 1963 учи в колежа Амхърст, след което продължава обучението си в Масачузетския технологичен институт. От 1965 до 1966 той учи и в Кеймбридж. В следващите години преподава в Масачузетския технологичен институт, Йейл, Принстън (1979-1988) и Станфорд (1988-2001). От 2001 г. преподава в Колумбийския университет.
Освен сериозния си принос в макроикономиката, Щиглиц играе важна роля и в политическата сфера. Той работи в администрацията на Бил Клинтън като председател на Комитетя на икономически съветници между 1995 и 1997. В Световната банка той е старши вицепрезидент и главен икономист в периода 1997–2000..

Да се върнем отново на прословутата статия във Ванити феър.
Към цитираните вече проценти Щиглиц добавя още:
1% от елита в САЩ прибира 22% от националния доход, но само преди 25 години съотношението е било доста по-различно –
1% от елита е прибирал само 12% от националния доход. И още
1% от елита на САЩ днес контролират 40% от националното богатство, но преди 25 години
1% от елита е контролирал само 33% от богатството на САЩ.
Изводът е повече от ясен – неравноправието в американското общество се задълбочава и то с големи темпове. Това принуждава Щиглиц да заяви:
„Малко вероятно е икономика, в която финансовото състояние на хората се влошава с всяка изминала година, да се представи добре в дългосрочен план.“
Според него има няколко причини за това.
Първо, растящото неравенство намалява възможностите за развитие. По този начин според икономиста Америка губи най-ценния си актив – хората.
Вторият проблем според него е толерансът на държавата към монополите, които ограничават ефективността на икономиката.
Третият и най-сериозен проблем според Щиглиц е липсата на колективни действия в икономиката. Той е на мнение, че правителството трябва да инвестира в инфраструктура, образование и технологии, което се прави все по-малко.
Глобализацията също е важен фактор, тъй като създава световен пазар на труда, който противопоставя нискоквалифицирани, но високоплатени американци на нискоквалифицирани и нископлатени жители на развиващи се държави.
Но една от най-съществените причини според Щиглиц е самото нежелание на елитният 1% да се промени статуквото. И най-добрият пример за това са ниските корпоративни данъци върху печалбата – основният източник за забогатяването им.
В последните седмици, отбелязва Шиглиц, ние наблюдаваме как милиони хора излизат на улицата за да протестират срещу политическите, икономически и социални условия в деспотичните общества, които населяват. Държавите бяха катурнати в Египет и Тунис. Протести подкопават Либия, Йемен и Бахрейн. Управляващите фамилии в региона нервно се оглеждат … кой ще е следващият? Те са прави да се тревожат. Това са общества, където …по-малко от 1% контролират лъвския пай от богатството….
Докато наблюдаваме този процес, продължава Щиглиц, си задаваме следния въпрос: Кога всичко това ще достигне Америка? По някакъв начин, нашата собствена страна стана като една от тези далечни, размирни страни.
И завършва с един многозначителен параграф, който ще ви цитирам изцяло:
„Елитният 1% има най-хубавите къщи, най-доброто образование, най-добрите лекари и най-добрия начин на живот, но има едно нещо, което изглежда парите не могат да им купят: разбирането, че тяхната съдба е неразривно свързана със начина по който останалите 99% от хората живеят. През цялата история на човечеството, това е нещото, което елитният 1% рано или късно научава. Обикновено късно.”

Какво не казва Щиглиц?

Въпреки, че в сравнение с предишните си радикални критики на американския икономически модел, този път нобелистът отива доста по-далеч, той все пак не излиза от рамките на послания в стил притчи и верни, но в крайна сметка безпредметни разсъждения от гледна точка на социалната психология. Всички ние обаче, очакваме от страна на нобелов лауреат по икономика, бивш главен спец на световната банка всичко друго но не и социална психология плюс притчи, колкото и да са верни или най-малкото логични разсъжденията му.
Все пак, от цялото това словесно упражнение, се развиват две важни последствия.
Първото е, че един безспорен познавач и капацитет по имперските проблеми на САЩ като Джоузеф Щиглиц, макар и повече с намеци и недомлъвки напълно потвърждава прогнозата за неминуемия колапс към който САЩ се приближават (според проф. Галтунг това ще се случи към 2020 г.), колапс, който анализирах преди повече от година в поредицата от 4 статии „Империята на залеза” и
Второ, че всяка критика изотвътре на една система е палеативна и в крайна сметка несъстоятелна, поради натиска на системните фактори. Единствената обективна критика на системата е възможна „отвън”, от „птичи поглед”, но пък последната се квалифицира от участниците, потопени вътре в системата като „конспиративна” поради липса на обвързаност с йерархичните авторитети на самата система. С други думи казано – очакванията на обществото да получи честни отговори на фундаменталните въпроси за бъдещето си от авторитети, заемащи високи нива в социалната йерархия е нелепо, поради обвързаността на тези авторитети с управлението на социума. В крайна сметка, самият Джоузеф Щиглиц е част от проблема, който самият той критикува, при това значителна брънка в този проблем, защото както бе посочено в био-то му той е участвал активно в образоването, възпитанието и израстването на същия този елитарен 1% като негов професор в Йейл, Принстън, Станфорд и прочее елитни университети от бръшляновата лига. Не друг, а той е бил главен съветник на президента Бил Клинтън, главен икономист на Световната банка и т.н. С две думи – той е част от този 1% и по никакъв начин не може да се освободи от задушаващите прегръдки на загиващата система.
В този смисъл, не мога да приема откровенията му по друг начин освен като утопичен опит за убеждаване на богатите да станат добри и да се погрижат за бедните, една друга визия на просветения капитализъм на Бил Гейтс и приятели, в който опит и самият Щиглиц е достатъчно умен за да не вярва.
А другото го знаят и децата – Не, богатите не са добри, и няма био-социален механизъм който да ги направи такива, така че системата на елитният 1% рано или късно ще рухне. По-скоро рано.

Валентин ФЪРТУНОВ

Международната рейтингова агенция направи отрицателно предвиждане по отношение на американската икономика за първи път от 1 януари 1941 година

Бомбата избухна на борсовата сесия в САЩ в началото на седмицата с рязко понижаване на индексите, след като „Стандард енд Пуърс” оцени като негативни изгледите пред кредитния рейтинг на най-голямата икономика в света. Едновременно с това бяха влошени прогнозите по рейтингите на Федералния резерв и на Федералната резервна банка на Ню Йорк. Средният индустриален индекс Дау Джонс на 30-те най-големи и най-търгувани щатски акции се понижи с цели 2% само час и половина след началото на сесията. Широкият индекс Стандард енд Пуърс 500 се смъкна с 1.8%, а Насдак Композитен загуби 2.1%. Не се забавиха и другите индикативи – цената на тройунция злато удари нечуваните 1500 долара, а цената на петрола се смъкна.

Какво се случва на империята?

Нищо по-различно от това, което прогнозирахме преди повече от година в аналитичната поредица „Империята на залеза”. Натрупаният зловещ американски дълг, чиято видима, „официална” част към момента, според часовника на дълга в Ню Йорк, надхвърля $14,293,507,877,296 – което ще рече четиринайсет трилиона и триста милиарда долара, а реалният дълг със сигурност надхвърля 70 трилиона долара, а се говори и за още по-невъобразими нива, започва да пропуква добре фризираната имперска икономика.
Това, което оповестиха от „Стандард енд Пуърс” е не повече от микронна шупла в стоманената греда поддържаща американското стопанство, но от филмчетата на научно-популярните канали добре знаем какво може да причини подобна шупла при екстремни натоварвания.
От агенцията, освен всичко друго си позволиха и да коментират решението си: „Американската икономика е много гъвкава и диверсифицирана, а монетарната политика на щатските власти е насочена към поддържане темповете на ръст на БВП в страната и на подтискане на инфлационния натиск. Въпреки това, спрямо коле��ите си по рейтинг, САЩ имат огромен бюджетен дефицит и растяща неопределеност по повод на начините за решаване на дадения проблем. Отчитайки гореказаното, ние приехме решение да променим прогнозата от стабилна към негативна за дългосрочния рейтинг на САЩ… Въпреки, че ние смятаме, че посочените силни страни на американската икономика, засега надвишават икономическия и бюджетен риск за страната, в същото време подозираме, че в близките две години, те може и да не са достатъчни за компенсиране на кредитните рискове за рейтинга на ниво ААА… Повече от две години след началото на кризата, американските законодатели така и не можаха да измислят начин за борба с продължаващото влошаване на бюджетната ситуация.” – това е коментарът на кредитния анализатор от „Стандард енд Пуърс” Никола Дж. Суон пред СиЕнЕн. И добавя: „Негативната прогноза по рейтинга на САЩ сигнализира за вероятност, която като минимум е 33%, че ние може да понижим дългосрочния рейтинг на САЩ в близките две години. Поставената по суверенния рейтинг на САЩ прогноза отразява нарасналите рискове за това, че политическите дискусии по въпросите на средносрочните и дългосрочните фискални проблеми ще продължат като минимум до националните избори през 2012 година.”
По същество, става дума за това, че от 2003 до 2008 година американският бюджетен дефицит се движеше в диапазона 2 – 5% от БВП. В последните три години обаче,

дефицитът достигна нива от около 11%,

което е значително повече от другите страни с аналогична рейтингова категория – ААА.
В тази връзка трябва да посочим, че президентът Обама на 13 април представи средносрочния си планза фискална консолидация, чиято цел е да бъде съкратен дефицита на федералния бюджет до около 4 трилиона долара в срок от 12 години, като за целта ще бъдат орязяни разходи за 3 трилиона долара, а бюджетните постъпленияще бъдат повишени с 1 трилион долара.
Както се вижда от действията на „Стандард енд Пуърс” обаче, едва ли някой взема твърде насериозно обамовия план, защото да се постигнат договорености по програмата за фискална консолидация в САЩ е сизифов труд.
На всичкото отгоре, съвсем отчетливо съществува риск, че в Конгреса тези договорености по никакъв начин няма да могат да се постигнат до есента на 2012 когато са изборите за президент и конгрес. При такъв сценарий, евентуално първите мерки по съкращаването на бюджетния дефицитотиват за съгласуване чак към 2014-та финансова година…
Нали разбирате, че ако се следва желязна икономическа логика, дотогава негативната прогноза за рейтинга на САЩ ще се превърне в нещо друго!
Митко Хитов, докторант в УНСС и особено популярен с блога си http://krizata.blog.bg коментира сензационните новини иззад океана в познатия си емоционален стил:

„Случи се невъобразимото!

Непоклатимият рейтинг на най-могъщата световна икономика започна да проскърцва. Никой апологет на днешния световен ред не е очаквал и в най-кошмарните си сънища такава разтърсваща бомба, която отменя изцяло правилата на играта, без да предложи нови на тяхно място.”
Според Хитов, фактът, че рейтингът на ценните книжа не може да превишава този на страната, която ги издава е добре известен. И ако следващата стъпка бъде реалното понижаване на суверенния рейтинг на богопомазаната икономика номер едно (а това е почти неизбежно, предвид гарантираното бъдещо влошаване на бюджетните показатели), тогава какво да правят тези, които днес държат облигации на американската хазна, например, в качеството им на дългосрочни активи, заради най-високия им възможен рейтинг?
И съвсем резонно задава цял ред реторични въпроси, над които в момента със сигурност разсъждават напрегнато всички сериозни световни играчи – дали да продават, ако да – в какви количества, дали да не обръщат в други ценни книжа, ако да – кои да са те, какво да правят пенсионните фондове и т.н.
„Тук няма място за шегички! – заявява икономистът. – В портфейлите на подобен род организации само държавните ценни книжа са за стотици милиарди долари – ако започне разпродажба, тогава Армагедон е неизбежен! А има и други книжа, за чието количество трудно някой може да държи точна сметка!
И тук възниква още един въпрос

„Настъпва (ли) ерата на хаоса”

За която от доста време гуруто проф. Филип Котлър говори – човекът от когото, всички ние,  не просто сме се учили на маркетинг, но сме се учили на пазарно мислене?
Смятам, че отговорът е очевиден. Не настъпва, ние вече сме вътре и с двата крака. А империята САЩ в най-буквален смисъл понася ударите на „турбулентните полета, които създават несигурност и невъзможност за предсказуемост” (по Котлър).
И понеже когато кажеш А, трябва да кажеш и Б, няма да пропусна да отбележа, че глобалната социологическа прогноза на проф. Йохан Галтунг за гибелта на империята САЩ към 2020-та година, също намира своето поне едностъпково потвърждение в тази обективно, не чак толкова променяща статуквото прогноза на „Стандард енд Пуърс” –
САЩ-икономика от ААА стабилна, към ААА негативна…
Но и вие го знаете, то така се тръгва, стъпка по стъпка.

(Анализът е публикуван във в. Десант)