Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

21.07.2010

БАШБАКАНЪТ*

Валентин ФЪРТУНОВ

Опит за политически портрет на Реджеп Тайип Ердоган – премиер на Турция и лидер на ислямистката Партия на справедливостта и развитието

Той е на 56 години – висок, леко прегърбен, с класическото анадолско мустаче. И без повод гласът му има заплашителна интонация, погледът му е тежък и излъчва неприкрита строгост, граничеща с агресивност. Както бихме казали – гледа лошо. Носи консервативни костюми и според наблюдателите в Турция през втория си мандат като министър-председател започва все по-неприкрито да налага авторитаризъм в управлението. Жена му Емине, се появява навсякъде с него забулена от главата до петите, което силно провокира турското светско общество. Списанието „Тайм” го включи тази година в класацията си „100-те най-влиятелни личности в света”, а светът го подозира, че цели тотална ислямизация на турската държава.

Реджеп Тайип Ердоган е

Зодия Риби.

Роден е на 26 февруари 1954 година в истанбулския квартал Касимпаша, на север от Златния рог в европейската част на мегаполиса. Детството му обаче преминава в района на Трабзон, където баща му работи в бреговата охрана. Религиозното му мюсюлманско семейство се връща в Истанбул, когато Ердоган е на 13 години. В юношеството си продава лимонада и гевреци по стамбулските улици за да си докара допълнително някоя и друга пара. Завършва религиозно училище – Имам Хатип Лисези и специалност „Икономика и търговски науки” в училището Аксарай, днес включено като факултет към университета Мармара. Женен е за Емине от 1978 година, има двама сина и две дъщери, а от 2006 година е и дядо.

Както се вижда, Реджеп Ердоган произхожда от ниската средна класа в Турция, традиционно усърдни мюсюлмани. Самият той е завършил религиозно училище и цялата му среда и минало предизвестяват логично изграждането на личния му консервативен ислямски мироглед. Като произход той е съвършено различен от преобладаващата част на турския политически елит до началото на новото хилядолетие. За Ердоган светските принципи на държавността на този елит, завещани от Мустафа Кемал Ататюрк, знакова част от който са и военните, са чужди, а още по-точно е да се каже, че са враждебни.
Възпитан и образован в духа на строги мюсюлмански традиции и живеещ под началата на Корана, Ердоган израства на политическото поприще заедно с израстването и икономическото стабилизиране на собствената си

мюсюлманска средна класа,

в края на 80-те и особено през 90-те години на миналия век. Мощното, почти детонационно развитие на турската икономика в този период, протичащо в паралел с разпада на соцсистемата в Източна Европа и Съветския съюз отваря за Турция изключителни възможности и изключителни пазари, което допълнително „струйно влива кръв” и в без това вече здраво напомпаното тяло на турското стопанство. Замогването и капитализацията при средната класа – в огромното си мнозинство консервативно мюсюлманска – я обуржоазява и принуждава да протегне ръка към политическите инструменти за собственото си урегулиране и стимулиране на икономическия си растеж.
Ето, точно тази специфика отличава Турция – икономиката връща ислямизма в политиката чрез структурно разместване на социалните пластове на нацията и Реджеп Тайип Ердоган е най-доброто олицетворение на този процес.

Ще отбележа и един факт, който неизвестно защо убягва на авторите по темата – особеното място на Коч Холдинг в това развитие – най-могъщата икономическа структура в Турция, категорично позициониран като ислямска суперкорпорация, чудовищен конгломерат от банки, добив, производства, услуги, който се поражда и развива именно с парите на средняците, особено с парите идващи от милионите турци, раб��тещи в Западна Европа, представляващи по същество неотделима част от същата тази турска мюсюлманска средна класа.
В тези условия, Ердоган се впуска се в политиката още като студент и последователно участва в различни организации, достигайки навсякъде ръководни постове, като успоредно с това играе в продължение на десетина години полупрофесионален футбол. Големият му скок нагоре по стълбата на политическата кариера е реализиран през 1994 година, когато спечелва изборите за

кмет на Истанбул.

На фона на много сериозно развилата се корупция в турските политически среди в този период, аскетичното политическо поведение му създава ореола на чист, некорумпиран политик и популярността му започва да расте далеч извън пределите на мегаполиса. Едно решение на съда от 1997 го осъжда и сваля от поста заради публично рецитиране на религиозна поема. Прекарва в затвора 4 месеца. Това събитие, както обикновено става, вместо да избоде очите, му изписва веждите като му придава допълнително аурата на мъченик за исляма.
След като две ислямистки партии в които членува биват последователно забранени от съда, през 2001 година Ердоган основава трета – Партията на справедливостта и развитието и още на следващата година печели убедително изборите. Партията му съставя кабинет, но е нужна промяна в конституцията за да може Ердоган да заеме

премиерския пост,

тъй като е осъждан за религиозна пропаганда. Ислямисткото мнозинство прави промяната и така през 2003 година геврекчийчето от квартал Касимпаша достига най-високия политически пост в Турция.

Тогава все още никой не си дава сметка, че в републиката е настъпила радикална промяна и Реджеп Ердоган е политикът, който ще запрати в историята епохата на кемализма и изолационисткит�� начала в Турция.
Разбира се, пред него стоят немалко проблеми.

Ердоган който представлява центъра на турския политически спектър е притиснат да балансира между три могъщи тенденции в турския живот:

  • Динамична икономика
  • Армията с все още мощни позиции, не желаеща да бъде замесвана във външни конфликти, особено поради религиозни причини
  • Ислямското движение, което иска да види Турция в ислямския свят и дори лидер на този свят


През цялото си управление досега Ердоган ставаше и лягаше с мисълта за баланс между тези сили. Но нещата се промениха.

Икономиката на Турция продължава да дава ръст, дори и в условията на световна рецесия, като в същото време с политически инструменти пред страната се отварят един след друг нови пазари, вече и по целия Близък Изток. Без излишно суетене Турция се възползва от припиканата политика на съседите си, които под американски диктат се опитват да правят всякакви дребнави обструкции на Русия, вследствие на което турците се договориха с руснаците и прибраха почти всички статегически енергийни проекти в региона. Договорената с Русия четиримегаватова АЕЦ ще превърне Турция от вносител в износител на електричество на Балканите и в региона.

Икономиката е абсолютен приоритет

на Ердоган и както се вижда, той се справя успешно с поддръжката й.

Втората ос на усилията му, която бе и решаваща за бъдещето на управлението на ислямистите в Турция бе неутрализирането на армията. Това се случи тази зима и тъкмо то бе повратната точка от която започна новото политическо летоброене край Босфора. Ердоган се справи блестящо с проблема, десетки висши турски военни ще бъдат съдени за опит за преврат, а армията за пръв път от почти деветдесет години се сви и не реагира по никакъв начин. Военните вече не са «недосегаемите» в Турция. И това окончателно разчиства пътя на Ердоган към третата ос – ислямизацията на Турция.Ердоган е труден човек, както вече отбелязах. Той е в състояние да произнесе отлична реч за демократичните ценности и тяхната защита в Турция, и не само да произнесе реч, а и да прокара редица закони в това направление, което вече и направи, изпълнявайки всички европейски препоръки, и в същото време най-изненадващо да сащиса света с изявление в духа на най-тежък фундаментализъм. Да ви припомня изявленията на Ердоган за суданския президент, който има издадена международна заповед за арест, заради военни престъпления – «Омар ел Башир не е отговорен за зверствата в Дарфур», заяви турският премиер, «защото нито един мюсюлманин не може да извърши геноцид». Как да се тълкуват тези изблици, като повече емоционални, отколкото политически натоварени? Като лична реакция на един правоверен мюсюлманин? Като подготвена провокация с политически подтекст? Нито едното, нито другото? Или и двете заедно?
За да можем сравнително достоверно да отговорим на този въпрос и оттам да се опитаме да направим някаква работеща прогноза за бъдещето на Турция под управлението на Ердоган се налага още по-дълбоко да се взрем в източниците на Неоосманската доктрина, за която вече споменахме и която без съмнение е водеща във формирането на стратегическите приоритети, както на управляващата партия, така и на самия й основател и ръководител.
За тази цел е добре да огледаме особеностите на някои прелюбопитни идеологически източници, които според повечето наблюдатели са в основата на

възгледите на Ердоган.

Някъде към края на осемдесетте години на двайсти век в централните части на Анадола се оформя и разраства феноменална идеология без аналози в мюсюлманския свят, поне доколкото на мен ми е известно. Привържениците й твърдят, че пророкът Мохамед е благословил търговията и в тази смисъл и цялостното икономическо развитие. Според публикация в списанието Insight Turkey последователите на тази платформа използват практически арсенала на така нареч��ната „протестантска етика”, който включва императиви като задължението да се работи много и усърдно, да се икономисва и трупат богатства, да се живее по каноните на светския аскетизъм, да се дава добро образование на младото поколение. Това религиозно движение е определяно като „ислямски калвинизъм” и получава бързо разпространение. Особено важна е инфилтрацията му в деловите среди, особено сред известните като

„анадолските тигри”

– изключително преуспяващи бизнесмени от Анадола, които дори създават своя организация МУСИАД – Съюз на ислямските предприемачи – който разгръща широка пропагандна кампания за каноничната връзка между исляма и идеите на свободния пазар. Същият този МУСИАД издаде в голям тираж нашумялата книга Homo Islamicus(турско заглавие: „Мюсюлманинът в бизнеса”), която представя пророкът Мохамед като убеден привърженик на свободния пазар и върл противник на държавната намеса в икономиката…
Същото издание наставлява, че натрупването на пари за ислямската общност по своите верски стойности е напълно съпоставимо с молитвата и поста, като угодно на Аллах дело.
В същата идейна ниша са и последователите на Саид Нурси(1873 – 1960), ислямски мислител от кюрдски произход, автор на „Рисале-И-Нур”, коментар на корана от над 5000 страници. Нурси призовава своите последователи да се отворят към съвременната западна наука, да заимстват и прилагат модерните технологии и научни открития, като в същото време безкомпромисно отстояват традиционните ислямски ценности. Идеите на Нурси са настолни за цитираната бизнес общност в Анадола, а и не само там. И Реджеп Ердоган често го цитира в речите си, както направи и на извънреден конгрес на партията си, когато отново спомена Нурси по повод 50-годишнината от смъртта му като личността с която Ердоган чувства „духовна идентичност”.
Мисля, че това откровение на турския министър-председател обяснява в значителна степен въ��можностите, които определят бъдещето на Турция.

Без да възнамерявам да обиждам никого, ще отбележа, че идейната платформа към която Ердоган несъмнено принадлежи, не изразява нищо повече от подкрепена от ислямска терминология ориенталска меркантилност – вечната идея за алъш-вериша. Подобни „реформаторски” школи ислямът демонстрира не за първи път в историята си. Нещо повече, макар и изненадващо, трябва да се подчертае, че цитираните идейни платформи са далеч по-умерени в национализма си в сравнение с кемализма, например.
Ако си позволим да се абстрахираме от всякакви тънкости и се изразим съвсем просто, това което движи Реджеп Ердоган и сподвижниците му, не е нищо повече от идеята да се вземат готовите модели на християнската наука, технологии, бизнес и т.н като се запазят формално ислямските традиции.

Същото се отнася и до днешният и утрешен турски експанзионизъм, базиран върху неоосманската доктрина – всички думи и действия на Ердоган са обусловени от икономическа мотивация, но външната, парадната форма носи ислямска реторика и ритуали, защото това позволява на Турция да навлезе на огромните пазари в Близкия Изток, Централна Азия и мюсюлманските общини на Балканите, като

Големият ислямски брат.

И както съвършено справедливо отбелязва руският геополитически наблюдател Вадим Нифонтов новата турска политика сякаш казва на ислямския свят: „Ние турците сме най-преуспелите и най-трудолюбивите от всички мюсюлмани, на които сме длъжни да помогнем да станат такива, каквито сме ние”. За тази цел разбира се Ердоган няма да се поколебае да провокира Израел, на което вече и бяхме свидетели, както няма да се поколебае да ореже отношенията си и със САЩ, защото в момента Щатите имат по-голяма нужда от Турция, отколкото обратното. И едното и другото нямат нищо общо с идеите за хуманизъм, ислямизъм и прочее, това с което имат общо са огромните пазари на Близкия Изток. Обикновен алъш-вериш.

Знам, че естествената ви реакция на тези аргументи ще е да възкликнете, че показаното е чиста проба лицемерие и няма да го оспорвам. Но в крайна сметка това е политиката, а Реджеп Тайип Ердоган отдавна е доказал възможностите си като политик.
След всичко казано и пропуснато, ако трябва да обобщим темата за ислямизма на Ердоган и бъдещето на Турция можем да бъдем пределно кратки – Турция на Ердоган и неоосманистите е заложила и развива мощна икономическа експанзия във всички направления. Стокообменът с Европа е над 26 милиарда евро и без реално турско членство в ЕС, с Русия надхвърля тази цифра, но в долари, което при текущите курсове е почти едно и също, а цифрите откъм Близкия Изток скачат от месец на месец.
Ислямизация? Да. Умерена, но парадно речевита, защото функцията й е да отваря нови пазари.

Това е ислямизмът на Реджеп Ердоган –

прагматичен конформизъм.

За радикализация, според мен, не може и дума да става, защото основната грижа на Ердоган и съратници е икономическия просперитет на Турция, а радикалите и фундаментализма са крайно нездравословни за една динамична икономика. А Реджеп Тайип Ердоган представлява във върховенството на политическата власт в Турция, тъкмо корпоративните интереси на новите анадолски икономически тигри. И засега преуспява в тази си длъжност.

*Башбакан(Basbakan тур.) – Министър-председател

01.04.2010

ТУРЦИЯ В ХХІ ВЕК (1 част) – Европейският вектор

Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 1 : САЩ пробутват на ЕС троянския си кон от Босфора, за да си осигурят тотален контрол върху новите щати на стария континент

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.

Първото десетилетие на третото хилядолетие прекрои окончателно не само политическата карта на Евразия, но промени и главните геополитически играчи и техните роли в незатихващата кървава имперска битка за световно и регионално господство. Ако през почти целия двайсти век кемалистка Турция се бе поставила в своеобразна самоизолация, днес това е история. За този период анадолската държава, бе реконструирана от Ататюрк и сподвижниците му в странна амалгама от светска, но ислямска република, където една обществена каста, тази на военните, бе поставена над и извън конституцията.

Моделът проработи и за по-малко от един век примиращото малоазийско султанство, жалка пародия на огромната векове наред Османска империя, пое дълбоко въздух и започна да развива бавно, но сигурно както индустрията, така и селското си стопанство, за да се окаже в началото на новото хилядолетие сред 20-те най-развити икономически държави в света. Любопитно е да отбележим, че моделът доста ярко напомня на китайския, където гарант за налагането на определен икономически модел, също е една сила, поставена на практика над и извън конституцията. В Турция това бе армията, в Китайкомунисти��еската партия.
В същото време САЩ стремглаво се носят към бездната. Миналата седмица в. „Вашингтон таймс” написа, че този период (първото десетилетие на третото хилядолетие) ще бъде запомнен като повратната точка, в която САЩ спряха да бъдат суперсила. Повтаряйки грешките на всяка една империя в земната история, северноамериканските имперски стратези продължават да се надяват на чудо и изграждат геополитически комбинации, които минират нормалното развитие на цивилизацията. Може би най-извратеният от тези планове е сценарият за торпилиране на въздигащата се нова суперсила – Европейският съюз. Извън лакираните пустословия за Евросъюза като за приятел и съюзник, предназначени за масмедиите, във Вашингтон без всякакви сантименти гледат откровено враждебно на ЕС като на геополитически конкурент и враг, не по-различен от Китай, Япония или Русия. Приятелството е нужно на САЩ, докато могат да използват ЕС като маша и параван за реализиране на интересите си било то в Близкия изток (Ирак), Централна Азия (Афганистан) и другаде. В дългосрочен аспект американците обаче имат нужда от реални лостове, с които да упражняват тотален контрол над днешните си съюзници. Така се е родил сценарият

Троянски кон,

в който главната роля е отредена естествено на най-верния съюзник на американците в региона – Турция.
Разбира се, за самата Турция въпросът не е така еднозначен, както не е еднозначно и вътрешното й развитие. На това развитие ще се спрем в следващата публикация, а тук ще изтъкнем, че на водещият и единствен доскоро властови център в южната ни съседка, доминиран от генералитета, легитимирането на кемалистка Турция като европейска държава означаваше излизането от анадолското й битие и бе първостепенна задача.
Съгласно информации и откъслечни анализи от американската частна разузнавателна агенция „Стратфор”, базирана в Остин, Тексас и други източници, сценарият е колкото прост, толкова и ефективен. Според Джордж Фридман, основател и ръководител на агенцията, към 2040 година Турция има абсолютния потенциал да бъде суперсила в региона, като това се предпоставя от факта, че страната има две характерни особености – оживена икономика и много силна армия.
По-същественото обаче е друго. Над половината от 72-милионното в момента население на Турция е под 30-годишна възраст и това съотношение ще се увеличава през идните 20-25 години. Ако Турция бъде приета в ЕС, това ще отприщи възможностите за демографска експанзия, особено към съседните страни и Балканите. Икономическата криза и рецесията не заобиколиха и Турция, така че към началото на 2010 година там има високо ниво на безработица, надхвъряща 15%. Според едно изследване, като минимум 25% от безработните са младежи. Подреждаме тези факти, за да покажем, че по един съвсем естествен начин, в условията на членство в Евросъюза, милиони турци ще предприемат първоначално трудова, а впоследствие постоянна емиграция в Европа (не че и сега не са един от най-многобройните емиграционни гурбетчийски етноси в нея) и не е далеч от ума, че с добре разчетена турска инвестиционна политика, този процес може лесно и безпроблемно да се направлява. Към околните страни естествено, най-вече на Балканите. Според сценария

15 – 20 млн. турци,

разселени в близка чужбина – Егейския район, България, Македония, Сърбия, Босна, Косово, Кипър, Албания и т.н. ще с�� напълно достатъчни, за да променят демографското съотношение в съответните области и съвършено безкръвно и демократично да ги самоопределят като преобладаващо турски общности…
Ето го лоста за контрол над ЕС, който грижливо подготвят зад океана. С такива позиции Турция е в състояние да държи в шах ЕС, защото заплахата да го напусне ще означава да откъсне заедно със себе си във вид на малки турски републики целият югоизток на Европа! Разбира се, при изброяването на целевите райони в началото на параграфа имаше едно «и т.н.». Това «т.н.» би било любопитно да уточним. Става дума за Южна Италия, остров Сицилия, части от Унгария…. Размахът на планиране е впечатляващ!
Но това не са щабни игри! Не забравяйте темпото на демографски прираст в Турция, както и средната възраст на населението, което прави тази държава направо младежка спрямо престаряващата Европа. А за многомилионната турска диаспора, закотвена отдавна основно в Германия и други околни страни да не говорим. Т.е. сценарият «Троянски кон» има пълно обезпечаване откъм човешки ресурс. Динамично развиващата се турска икономика съдейства не по-малко за осъществимостта на сценария. След тежката икономическа криза от 2001 г. Турция бележи между 2005 и 2008 г. икономически ръст от 7%. Инфлацията е сведена от 68% на 10% за 2009 г.
Пропагандната идеологема, разработена от същите задокеански стратези за Турция като щит срещу ислямизацията, също активно работи в полза на сценария. Остава един последен въпрос:  Дали «агентът за внедряване» е съгласен да участва безропотно в разработения от американците сценарий? Досега всичко изглеждаше безметежно, но нещата напоследък като че ли се променят.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)

Powered by WordPress