Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин Фъртунов

Това твърди вече и Сорос в програмна статия, която ви представяме днес без съкращения

Хищникът  Сорос има навика от време на време да се изцепи на социално-политическо-икономически теми, било то в цяла книга, било то в по-кратка или дълга статия. Като всеки велик манипулатор в текстовете му има дузина капани и откровени измишльотини, но и трезви преценки и анализи на които спокойно можеш да се облегнеш при разсъжденията си за този отиващ си свят.

Въпросът е да отделиш сеното от плявата и всичко е наред, стига да уцелиш. Настоящата му статия, по мое мнение, е доста сериозна и оставя сериозно място за размисъл. Естествено, тезите и размишленията му за катастрофалното състояние на световната икономика спокойно могат да се елиминират, защото Сорос е така „пропит” от залязващия западен икономически модел, че каквито и очила да сложи няма да види очевадното.

Що се отнася обаче до състоянието и перспективите на ЕС, заключенията му звучат доста солидно и е добре да се прочетат от всички. А задявката му за „германската империя” почти дословно повтаря, това, което от години повтаряме от страниците на „Десант”.

Ще има ли „ІV-ти Райх” и иска ли го Меркел? Прочетете статията на Сорос, аз само ще добавя, че е много интересен фактът, че тъкмо в този момент папата е немец.

Не, това не е конспиративна теория. Чакат ни интересни времена, въпросът е дали ще ги доживеем в тоя глад и мизерия, които ни чакат, особено нас „от периферията”, както казва хищникът от унгарски произход.

Джордж Сорос:

Бъдещето на Европа зависи от Германия

Появи се балон, но не финансов, а политически и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС

Германия има само 3 месеца да спаси еврото и ЕС. Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система – кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. И ще трябва рязко да смени политиката си, ако иска да успее да се справи с кризата, заяви преди три дни Джордж Сорос (georgesoros.com) в реч на Седмия фестивал по икономика в Тренто, Италия. Ето какво каза той:

След краха през 2008 г. има широко признание от икономистите и обществото, че икономическата теория се провали. Няма обаче съгласие за причините и степента на провала.

Струва ми се, че провалът е по-голям, отколкото се мисли.

Той стига до основите на икономическата теория. Икономиката опита да се моделира по примера на Нютоновата физика. Тя се опита да открие всеобхватни и постоянно действащи закони, управляващи действителността. Но икономиката е обществена наука, а между природните и обществените науки има фундаментална разлика.

Социалната среда е съставена от мислещи същества, които вземат решения въз основа на приблизителни познания. Точно това икономическата теория се опита да омаловажи.

Социалните събития имат мислещи участници, които изразяват своята воля. Те не са странични наблюдатели, а въздействат върху вземащите решения, чиито решения пък влияят върху хода на събитията. Не съм достатъчно подготвен да критикувам теорията на рационалните очаквания и хипотезите за ефикасния пазар, защото като участник в пазара ги смятам за толкова нереалистични, че никога не съм си правил труда да ги изучавам. Това е самообвинение, но предпочитам да оставя на други подробната критика на тези теории.

Вместо това предпочитам да ви изложа коренно различен подход към финансовите пазари Вдъхновен съм от Карл Попър, който ме научи, че човешката интерпретация на

действителността никога не й отговаря напълно.

От една страна, хората се стремят да разберат ситуацията – това е познавателната функция. От друга страна, те се стремят да въздействат на ситуацията. Наричам го манипулативна функция. Двете действия свързват в противоположни посоки мислещите същества и ситуациите, в които те участват.

При познавателната функция се очаква ситуацията да определи вижданията на участниците; при манипулативната функция се очаква възгледите на участниците да предопределят резултата. Когато двете функции действат едновременно, си влияят взаимно.

Двете функции образуват кръгово взаимоотношение. Наричам това рефлексивност. При рефлексивна ситуация вижданията на участниците не могат да отговарят на действителността, защото действителността не е нещо независимо от тях – тя е повлияна от възгледите и решенията на участниците.

Погрешимостта и рефлексивността са свързани като сиамски братя.

Без погрешимост не би имало рефлексивност – макар че обратното не е задължително: разбиранията на хората могат да бъдат несъвършени дори при отсъствието на рефлексивност. Обективно погледнато, не съм открил рефлексивността. Други я признаха преди мен под други названия. Робърт Мъртън описа ефекта на самоизпълняващите се предсказания, Кейнс сравни финансовите пазари с конкурс за красота, където участниците се опитват да отгатнат коя ще се хареса най-много.

Но тръгвайки от погрешимостта и рефлексивността, аз се фокусирах върху проблемна зона, по-специално върху ролята на погрешните концепции и разбирания върху оформянето на поредицата събития, които доминиращите икономисти се опитаха да игнорират. Според мен финансовите балони не са чисто психически феномен Те имат два компонента: доминираща тенденция и погрешната й интерпретация.

Балоните се надуват, когато самозахранването е положително, т.е. когато тенденцията и нейната пристрастна интерпретация взаимно се подсилват. Постепенно разликата между тях нараства и става неудържима. След прехвърляне на кулминацията те се преобръщат и започват да си въздействат в обратна посока. Балоните обикновено са несиметрични: растежът е бавен, а пукането е внезапно и опустошително.

Според моята теория финансовите пазари произвеждат балони, докато има тенденция към равновесие. Откакто балоните нарушават равновесието на финансовите пазари, историята е белязана от финансови кризи. Всяка криза предизвиква регулиращ отгов��р. Така са се появили централизираното банкиране и финансовите регулации.

Зад невидимата ръка на пазара се протяга видимата ръка на политиците.

Вместо да правим безвременни закони и модели, трябва да изучаваме събитията в техния времеви контекст.

Кризата на еврото е особено показателна. Властите не разбират нейната същност – те си я представят като фискален проблем, докато тя е по-скоро банков проблем и проблем на конкурентоспособността. И прилагат грешно лекарство: не може да се намали дълговото бреме чрез свиване на икономиката. Кризата се разраства поради неспособност да се разбере динамиката на социалната промяна. Валидните до един момент политически мерки се оказаха недостатъчни в момента, когато започна прилагането им.

Как се случи това? Моят отговор е, че се появи балон, но не финансов, а политически. Той се отнася до политическото развитие на Европейския съюз и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС.

Твърдя, че сам по себе си ЕС е като балон Във фазата на своето раздуване той бе по определението на психоаналитика Дейвид Тъкет „фантастичен обект“ – нереалистичен, но изключително привлекателен. ЕС бе материализация на едно отворено общество – обединение на нации, опиращи се на принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, при което никоя нация или националност няма доминираща позиция.

Процесът на интеграция се насочваше от малка група прозорливи държавници, които по думите на Карл Попър се занимаваха с мирно социално инженерство. Те признаваха, че съвършенството е недостижимо, затова си поставяха ограничени цели и твърди срокове, след което мобилизираха политическата воля за малки стъпки напред, съзнавайки напълно, че щом ги извървят, ще проличи, че са недостатъчни, и ще се наложат нови стъпки.

Процесът се подхранваше от своя успех – много приличащ на финансов балон. Така Европейската общност за въглищата и стоманата се превърна постепенно в Европейски съюз – стъпка по стъпка.

Германия обикновено бе начело на усилието. Когато съветската империя започна да се разпада, германските ръководители разбраха, че обединението на държавата им е възможно само в контекста на по-обединена Европа, и затов�� бяха готови на значителни жертви, за да го постигнат. При пазарлъците те бяха склонни да дадат малко повече и да вземат малко по-малко от другите. В същото време германските държавници уверяваха, че Германия няма независима външна политика, а има само европейска политика.

Процесът достигна кулминация с Договора от Маастрихт и въвеждането на еврото. Сетне настъпи период на стагнация, който след краха през 2008 г. се превърна в процес на дезинтеграция. Първата стъпка бе направена от Германия, когато след банкрута на „Леман Брадърс“ Ангела Меркел заяви, че гаранциите за другите финансови институции трябва да дойдат от всяка държава поотделно, а не от целия Евросъюз. Финансовите пазари загубиха година, за да схванат последиците.

Договорът от Маастрихт имаше вроден недостатък, показващ погрешимостта на властите.

Главната му слабост бе добре известна на неговите архитекти: той създаде валутен съюз без политически съюз. Архитектите си мислеха, че когато възникне нужда, ще се появи политическа воля да се направят необходимите стъпки към политически съюз.

Но еврото имаше и други дефекти, за които не се досещаха неговите архитекти и които не са напълно разбираеми и до днес. Вече ясно се вижда, че главният източник на проблема е съгласието на страните членки да отстъпят на Европейската централна банка правото да емитира пари без реално покритие.

Когато бе въведено еврото, регулаторите позволиха на банките да изкупуват неограничено количество държавни ценни книжа, без да заделят капитал. По същия начин и централната банка приемаше държавни облигации. За търговските банки бе изгодно да трупат облигации на по-слаби членки на еврозоната, за да спечелят няколко допълнителни базови пункта. По тази причина лихвите се изравниха, но за сметка на това конкурентоспособността се раздалечи.

Германия, която се бореше с бремето на обединението, предприе структурни реформи и стана по-конкурентоспособна. В други страни имаше строителен и потребителски бум благодарение на евтините кредити и това ги направи по-малко конкурентоспособни. Тогава дойде крахът от 2008 г. и тези страни се оказаха в положението на тежко задлъжнели държави от Третия свят, и то във валута, която не могат да контролират.

Поради разликата в конкурентоспособността Европа се раздели на кредитори и длъжници. На финансовите пазари им трябваше време, за да разберат, че държавните облигации, смятани за безрискови, са обект на спекулативни атаки и могат да се обезценят. Когато го разбраха, рисковите премии скочиха драматично.

Търговските банки, които разчитаха на тези книжа за своя баланс, станаха потенциално неплатежоспособни. Така се оформиха двата главни компонента на проблема, с който се сблъскваме:

Държавната дългова криза и банковата криза, които са тясно преплетени.

Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система. Има близко подобие между кризата на еврото и международната банкова криза през 1982 г. Тогава международните финансови власти направиха необходимото, за да защитят банковата система: наложиха лишения на периферията, за да спасят центъра.

Сега Германия и други страни кредиторки играят несъзнателно същата роля. Подробностите се различават, но идеята е същата: кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните-длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. При еврокризата отговорността на центъра е дори по-голяма, отколкото бе през 1982 г. „Центърът“ е виновен за мъглявата система, прилагаща мъгляви договори, преследваща мъглява политика и винаги правейки твърде малко и твърде късно.

80-те години на ХХ в. бяха изгубеното десетилетие на Латинска Америка, подобна съдба чака и Европа. Това е отговорността, която Германия и други страни кредиторки трябва да признаят. Но няма признаци, че ще се случи. Единствената им цел е да печелят време.

Понякога това върши работа. Финансовата паника утихва и властите успяват. Но не и този път, защото финансовите проблеми бяха усилени от политическата дезинтеграция. Това е политическият балон, за който стана дума.

От лятото на 2011 г. се наблюдава нарастващо бягство на капитал от по-слабите страни.

Така неравновесията се увеличават експоненциално. В края на март т.г. Бундесбанк имаше претенции за 660 млрд. евро към централните банки на периферните държави. Тя осъзна потенциалната заплаха и сега води кампания срещу неограниченото наливане на пари, като започна да взема мерки за ограничаване на загубите в случай на банкрут. Това създава самоизпълняващо се пророчество. Щом Бундесбанк започва да взема предпазни мерки срещу банкрут, всеки ще стори същото.

Резултатът е ограничаване на достъпа до кредити – особено за малките и средни предприятия, които са главният източник на работни места. Така кризата се задълбочава.

Реалната икономика в еврозоната върви към упадък, докато Германия продължава да е във възход. Пропастта се увеличава. Политическата и социалната динамика също работи за дезинтеграция. Както пролича на последните избори, общественото мнение става все по-критично към политиката на лишения. Нещо трябва да се случи.

По мое мнение

властите имат три месеца да поправят грешките си

и да обърнат тенденцията. Под власти разбирам главно германското правителство и Бундесбанк, защото при криза кредиторите са на седалката на шофьора и нищо не може да се случи без германска подкрепа.

Очаквам гръцкото общество да бъде достатъчно уплашено от перспективата да бъде изгонено от ЕС, за да даде поне малко мнозинство на изборите на коалиция, която е готова да изпълнява сегашното споразумение. Никое правителство обаче не може да изпълни условията и затова върхът на гръцката криза вероятно ще е през есента.

Германската икономика също ще отслабва и тогава на канцлера Ангела Меркел ще й бъде още по-трудно от днес да убеди германското общество да приеме допълнителни европейски отговорности. Това е рамката на тримесечния прозорец за действие.

Невъзможно е да се предскаже какво ще стане. Събитията не са праволинейни и може да се развият в безпорядък. Разпадането на еврото несъмнено ще доведе до разпадане и на шенгенската зона, на общия пазар и на самия Европейски съюз. Неизпълними претенции и неуредени спорове могат да поставят Европа в по-лошо положение, отколкото когато бе замислен проектът за обединена Европа.

Но по-вероятно е еврото да оцелее, защото крахът му ще бъде опустошителен не само за периферията, но и за Германия. До края на годината Бундесбанк ще затъне с един трилион евро лоши кредити от периферни държави. Затова Германия навярно ще направи необходимото за спасяване на еврото, но не повече.

Разделението в еврозоната между кредитори и длъжници ще продължи да се задълбочава. Евросъюзът ще се превърне в нещо много по-различно – ще стане германска империя с периферия като неин хинтерланд.

Трябва да се убеди Германия да покаже водачество и да запази Европейския съюз. Бъдещето на Европа зависи от нея.

Оригинална публикация в georgesoros.com

Няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави

Придобилият напоследък скандална известност германски политик, икономист и писател Тило Сарацин е роден през 1945 в Гера, провинция Тюрингия. Завършва икономика в Бонския университет, където защитава и докторска степен, след което работи в Института за индустриална политика и Фондация „Фридрих Еберт”.  През 2009-2010 е в Съвета на директорите на Германската федерална банка.

През 2009 дава вдигнало голям шум интервю за списание «Lettre International», в което се изказва крайно критично за германската миграционна политика. Малко по-късно, в началото на 2010, се появява и скандалният му бестселър „Германия се самоликвидира”, в който се разискват същите теми, като това води до предсрочното му пенсиониране по искане на канцлерката Ангела Меркел.

– Г-н Сарацин, мислите ли, че политиката на мултикултурализъм се е оказала в задънена улица,  както твърдят напоследък редица водещи политици в Лондон и Берлин?. Критикувайки в книгата си политиката спрямо мигрантите, дали имате предвид именно мултикултурализма?

– Всъщност, никъде в книгата си не твърдя, че мултикултурализмът се е провалил. В света винаги се е осъществявала миграция на население. Основният проблем е, доколко добре едни или други култури могат да се интегрират една в друга. Ние с вас например, сме представители на християнската европейска култура, която може да приема различни форми. Очевидно, между християните от Източна Европа и католиците от Централна Испания съществуват определени културни различия, но и едните, и другите имат общи европейски корени. Ние сме близки, в културно отношение, до хората от Северна, както и от Латинска Америка, защото и те са християни, защото говорят едни и същи езици с жителите на някои европейски държави. Така че културите винаги ще се смесват в най-различни направления.

– Тогава, къде е проблемът?

– Европейските държави, по правило, се сблъскват с проблемите, породени от миграцията от мюсюлманския свят. И този въпрос няма нищо общо например, с миграцията на източноевропейците в Германия. Доколкото знам, в момента в Германия живеят поне два милиона поляци и милион и половина руснаци. Те отлично се адаптират в германското общество. Да започнем с това, че външно не се отличават особено от западноевропейците. По правило, бързо се научават да говорят немски, което много им помага да се приспособят към новата среда. Ако живеете в Италия например, имате семейство и ви се родят деца, те със сигурност ще израснат като италианци. Моята баба например беше от Великобритания, а прабаба ми от Италия, но аз съм германец. Имигрантите от мюсюлманския свят обаче представляват истински проблем. По правило, те се затварят в себе си и упорито следват само собствените си културни традиции. Което пък поражда напрежение в страните, където са се преселили. В Германия например, са налице сериозни проблеми с турските имигранти. Франция си има проблеми с арабските имигранти, същото се отнася и за Холандия. Проблем за британците пък са имигрантите от Пакистан и Бангладеш. Мисля, че нещата опират до мюсюлманската култура, както и до масовия характер на имиграцията на мюсюлманите в Европа, където те обикновено се затварят в себе си, формирайки собствени общности.

Проблемът на тези мюсюлмански имигранти e свързан с липсата на прогрес в образованието и трудностите, с които се сблъскват на трудовия пазар: показателите на мюсюлманите се оказват доста по-ниски от средните показатели на приемащото ги общество. Това е и проблемът за статута на жената в тези култури, и проблемът с високата раждаемост, който пак е свързан с ролята на жената в мюсюлманския свят. Тоест, няма никакви проблеми с мултикултурализма, като цяло, има проблем с масираната имиграция на хора от мюсюлманските държави.

– Защо за мигрантите от мюсюлманските държави е толкова трудно да се адаптират. Има ли някакви конкретни причини за това?

– Смятам, че ключът към обяснението на този проблем следва да се търси в религията. Ислямската култура буквално е пропита от религията, мнозина мюсюлмани смятат, че е напълно достатъчно да научат наизуст Корана и да спазват стриктно предписанията му, както и, че основната им задача в живота е да вярват в Пророка. За повечето мюсюлмани знанията, науката и икономическияj успех не са кой знае колко важни елементи от живота им. В същото време средната успеваемост в германските училища на имигрантите от Испания, Португалия или Гърция се равнява на тази на самите германци.

– И все пак, нима всичко опира само до ислямската култура? Може би става дума за политически грешки, допуснати от европейските държави, които се наслагват върху специфичната култура на мигрантите?

– Да, действително става дума за политическа грешка, той като европейците не съумяха навреме да видят къде е проблемът. Те не можаха да вземат верните решения. И ето че днес сме изправени пред въпроса, какво да правим по-нататък? Струва ми се, че преди всичко трябва да се примирим с присъствието на онези мигранти, които вече са тук и ще си останат тук. Всеки друг сценарий е нереалистичен. Оттук произтича и основният въпрос: как да се осъществи интеграцията на нашето общество и да постигнем асимилирането на онези мюсюлмани, които вече живеят тук? И това е задача на всички европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, Франция, Швеция, Дания и т.н.

По-нататък следват още три важни въпроса, които също изискват незабавен отговор. На първо място, това е проблемът с имиграцията на членовете на семействата на вече преселилите се в Европа. При това не става дума за събиране на семейства, а по-скоро за „свързване” на семейства, когато например някое турско момиче, живеещо в Берлин, се омъжва за свой братовчед от Турция. На второ място, какво да правим с нелегалната имиграция”? И, на трето място, как да постъпваме с онези, които се опитват да получат политическо убежище в Европа?

– Могат ли да бъдат решени тези проблеми, без да бъдат преразгледани самите принципи на либералната демокрация, в чиято основа е признаването на фундаменталните ценности и човешките права? Защото може да се наложи едва ли не насила тези хора да бъдат накарани да се интегрират в европейското общество, както и да бъде спрян достъпът в Европа на онези, които търсят тук един по-достоен и добър живот…

– И все пак, ще ни се наложи да го направим. Сигурно сте гледали филма „Титаник”. Ще го използвам като пример. Всички хора на потъващия „Титаник” се стремят към едно и също – да оцелеят. И когато корабът потъва, зрителите стават свидетели на изключително вълнуваща сцена – хората в спасителните лодки гледат как пътниците с по-малко късмет се борят за живота си в ледените води и един след друг се отправят към дъното на океана. Те просто нямат избор. Нещо подобно се случва днес в Европа. Европа е един застаряващ континент с много ниско ниво на раждаемост. В цяла Европа, включително Русия, годишно се раждат 7 милиона души. В същото време, само в Африка се раждат по 35 милиона, а в Близкия Изток – още 7 милиона. Или общо 42 милиона души годишно. След двайсетина години всички тези хора ще се стремят да попаднат в Европа. Ако Старият континент, с неговото изключително ниско ниво на раждаемост, приема всяка година по един милион имигранти от Африка и Близкия Изток, това би застрашило нашата култура и бъдещето на нашите общества, без при това с нищо да подобри ситуацията в Африка и Близкия Изток. Всички тези страни трябва да се стремят да променят структурата си така, че да могат сами да определят бъдещето си. Защото това е тяхна отговорност. Ние можем да им предоставяме икономическа помощ, да повишаваме образователното им равнище, но в крайна сметка, те следва сами да развиват собствените си човешки и национални ресурси. Европа не е в състояние да решава проблемите на Африка и Близкия Изток, приемайки на своя територия все по-голям брой имигранти.

Да се върнем обаче на въпроса, какво следва да се направи, независимо от всичко.

Основният проблем е, какво да се прави с онези имигранти, които вече се намират на територията на Европа. Трябва да се гарантира тяхната интеграция. Това, преди всичко, е въпрос на възпитание и социализация още в детските градини и училищата. Освен това, ще трябва да обясним на тези хора, какви норми на поведение се приети в нашето общество. С нежелателното поведение, под една или друга форма, следва да се води борба. Възможно е използването на най-разнообразни мерки в това отношение. Така, правото за получаване на социални помощи може да бъде обвързано със степента на владеене езика на приемащата дър��ава. Например социалната помощ за едно турско семейства да зависи от доброто владеене на езика от всичките му членове. И, ако те не се справят, тази помощ може да бъде ограничена или дори спряна. Същото се отнася и за детските помощи. Те трябва да се изплащат, само ако детето ходи на детска градина или на училище. Като родителите следва стриктно да следят за това. Семейната политика в Германия предвижда изплащането на значителни детски помощи, според мен те дори са по-големи от необходимото, особено при семействата с много ниски доходи. Така, всяко ново дете в семейството на бедни германци или мюсюлмански имигранти води до повишаване на доходите им. Това е погрешен стимул. В САЩ имаше подобен проблем, когато някои семейства раждаха деца само за да повишат собственото си благосъстояние. Затова през 1995, по времето на Клинтън, беше осъществена реформа, ограничаваща нивото на социалните помощи и помощите за отглеждане на деца. Което много бързо даде положителни резултати и броят на този тип деца намаля със 70-80%.

Сега да разгледаме допълнителните проблеми. Първият е този за събирането на семействата. Тук е важно да посочим следното: Европа привлича имигрантите от Африка и Близкия Изток най-вече със системата си за социално осигуряване, а не с възможността да се съберат с вече живеещите на територията на континента роднини. Тези събирания се плащат от фондовете на собствената ни система за социално подпомагане. В книгата си, предлагам осъществяването на редица важни реформи, каквито вече реализираха такива държави, като САЩ, Австралия и Канада. Хората, които имигрират в европейските страни, не бива да получават никаква социална помощ и тези мерки трябва да действат през достатъчно продължителен преходен период. Не съм против събирането на семействата, то ще продължи да бъде възможно, ако човек, който живее дълго време в Италия или Германия например, е в състояние финансово да издържа роднините си, дошли при него от държави извън Европа. Никой от идващите на континента не трябва поне десет години да получава социални помощи, тези хора следва сами да се издържат. Мисля, че при подобни условия, т.нар. събирания на семействата ще намалеят със 70-80%.

Вторият проблем е нелегалната имиграция. Това е сериозен проблем, ��ойто въобще не се отразява от статистиката. По някои данни, само в Берлин има около 50 хиляди нелегални мигранти. Проблемът стои остро в много държави. Дори САЩ изпитват сериозни трудности по границата си с Мексико. Шенгенското споразумение само задълбочи този проблем – при желание и разполагайки с шенгенска виза можеш да стигнеш от Сицилия до Северния полюс, без да минеш през нито един граничен контролно-пропускателен пункт. За борба с този проблем се изисква ефективен контрол по границите.

Третият проблем са желаещите да получат политическо убежище. Условията за получаването му са достатъчно ясно фиксирани, въпросът е, че щом имигрантите се окажат в някоя европейска страна, в 95% от случаите остават в нея завинаги. Несъмнено, тези, които имат право на политическо убежище, трябва да го получат, само че това следва да са само онези, които заемат активна политическа позиция в своите страни и поради това са преследвани от властите там. Такива хора са малко. Сигурен съм например, че 95% от младите тунизийци, които получиха преди няколко месеца политическо убежище в Европа, са политически пасивни граждани. Да не говорим, че днес дори и най-активните политически жители на тази страна не са заплашени от нищо – нали революцията вече победи.

(Интервюто е реализирано от сп. Рускиий журнал (превод на сп. Геополитика) и бе излъчено от Валентин Фъртунов в предаването му „10 по Рихтер” по СКАТ ТВ)

Валентин ФЪРТУНОВ

Според шумната пропаганда на соросоидите излиза, че „ромите” са хора от второ качество

Председателят на Словашката национална партия Ян Слота:

Циганите да имат своя държава

„Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”, според водача на Словашката национална партия. Тя бе в правителството от 2006 г. до 2010 г., а днес разполага със седем депутати в еднокамарния 150-местен парламент.
„Те (циганите) се разбират най-добре помежду си”, аргументира се още Слота.
Според него тази общност „няма нищо общо с природата и жизнената философия на славяните… Ние изобщо не се сближихме през изминалите векове”, подчертава Слота.
Той призовава за по-стриктен подход към циганите, включително за интернати за циг��нските деца.
„Ако ромите искат собствена държава, сами ще стигнат до тази идея, но те не желаят това”, заяви за АФП Александър Патколо от Словашката ромска инициатива.
Близо 89 хил. цигани живеят официално в страната с население от 5,4 млн. жители, сочат резултатите от националното преброяване през 2001 г., но реалният им брой е много по-висок, смятат експерти.

Изявлението на Слота за създаване на отделна циганска държава, естествено предизвика дълбокото възмущение на правозащитни организации в Словакия, които както и у нас в повечето случаи са финансирани от подобни на соросовото „Отворено общество” задокеански фондации със съмнителни цели. Това са манипулиращи организации, които прекръстиха циганите на роми в рамките на зловещ глобален план за „политическа коректност”, който на практика води до диктат на различни паразитни малцинства над народите и унищожава смисъла и значението на класическата демокрация в западния свят. В България, Джордж Сорос хвърля значителен финансов ресурс за тотална пропаганда в полза на някакви несъществуващи в конституцията права основно на циганите и хомосексуалистите, като за целта неговото „Отворено общество” – България участва в създаването, субсидира и поддържа десетки фондации и неправителствени организации, в които се наливат и европейски пари.

В същото време проблемът с циганите в цяла Европа, не само, че не намира решения, но и се разраства. Според организации като Амнести интернешънъл той засяга близо 10 милиона цигани на континента.

Правителствата на повечето източноевропейски страни не могат да се справят с циганския проблем поради рестрикциите в това отношение на които са подложени от страна на Европейския съюз, липсата на средства в условията на нестихваща икономическа криза и демографския ръст сред циганите за сметка на застаряващото автохтонно население. Допълнително нещата изкуствено се усложняват главно от американски фактори, като фондациите от типа на соросовите, за които стана дума по-горе. Наливаните в тях фондове, не отиват за някакви структурни решения на проблема, а единствено за пропагандно разпалване на истерия в комерсиалните медии, как се „нарушават правата” на това малцинство. Тези акции на „политкоректниците” блокират действията както на правителствата, така и на правоохранителните органи, довеждайки до двоен стандарт в повечето източноевропейски страни. Това, което не е разрешено на мнозинствата се толерира сред циганското малцинство. Но по тази тема соросоидите мълчат, като в същото време яростно се нъхвърлят върху правителствата на Словакия и Чехия, че не били сложили край на изолацията на циганчетата в образователната система, както и че властите в Румъния, Словения, Италия, Франция и Сърбия не осигурявали подходящи жилищни условия на циганското население.

Сърбите биват атакувани за принудителните пропъждания на цигани от Белград при което много от тях оставали да живеят в метални бараки в изолирани селища, а други се връщали да живеят при неподходящи жилищни условия в южна Сърбия.

Пак според Амнести тези насилствени прогонвания били част от план, предвиждащ мащабни инфраструктурни проекти, финансирани чрез заеми от международни финансови институции, но разбира се, това голословно обвинение, не е подкрепено от никакви реални аргументи.

Словения пък е обвинявана, че там хиляди цигани са принудени да живеят в лоши жилищни условия, без течаща вода и електричество.

Срещу Франция се вдига вой, че политиката на правителството е довела до серия от принудителни евакуации на ромски лагери, диспропорционално насочени към маргинализирани цигански семейства, дошли от Румъния и България.

Кресливите „правозащитници” усърдно пропагандират, че в Унгария в периода между януари 2008 г. и август 2009 г. шестима роми – мъже, жени и деца, са били убити при серия еднотипни нападения в различни части на страната и, че в същия период местни неправителствени организации са регистрирали „над 40 отделни нападения срещу членове на ромската общност”.

Една от големите медийни кампании на „политически коректните”, главно американски фондации напоследък е, че цигани и членове на други малцинства, включително деца, са насилствено връщани в Косово от страни от Европейския съюз, само с дрехите на гърба си. Такава е атаката срещу Германия, за която се твърди, че гони ромски деца от немските училища и ги изпраща в Косово, защото не можели да говорят езика. Когато се опитвали да посещават местните училища, те били бити. Ци��анчетата били казвали, че се чувстват германци и не знаят защо ги депортират.

Разбира се, никой от добре заплатените чичовци и лелки от въпросните политкоректни организации като Отворено общество и Амнести не коментира как така циганчетата се чувстват германци като не разбират бъкел от немски език!? Те, соросоидите и колегите им, мълчат като мушнати гайди, колко са убитите от цигани местни жители и че само в една България само за една година нападенията на цигански банди над живота и имотите на българското мнозинство са не по-малко от 4000, т.е. 100 пъти повече от цитираните в Унгария 40 нападения над цигани за година и половина.

Всъщност, истината е, че никой не знае точния брой на тези нападения, защото загубилите тотално доверие в полиция и правораздаване граждани, масово не внасят оплаквания за извършените срещу тях престъпления, а и в полицейските участъци не си правят труда дори да завеждат дознания.

В Италия спорният „Номадски план“ бил отварял пътя към насилствени прогонвания на хиляди цигани и заселването на повечето от тях, но не всички, в нови или разширени лагери в околностите на големите градове.

В Румъния пък циганските семейства били изгонвани против волята им (забележете каква стръв са вложили манипулаторите – стилистични повторения за максимално засилване на въздействието – хем изгонвани, хем насилствено, щом някой го гонят, има си хас да не е насилствено, но така се промиват мозъци) от румънските власти и принуждавани да живеят години наред в опасни условия в близост до сметища, в индустриални зони или до пречиствателни станции. При тези изселвания те губят не само домовете си, а и цялата си собственост, социалните си контакти, достъпа си до работни места и държавни услуги, вие „Амнести“ (интересно, какви домове губят, вероятно става дума за незаконно скованите бараки на чужда земя, а за „социалните” контакти да не говорим).

И тук вече е време да зададем един фундаментален въпрос на „политически коректните” организации и организацийки в мнозинството си от американски произход:

Дълбоко неуважаеми господа, не сте ли вие тези, които реално създават антихуманно неравенство и дискриминация, не сте ли вие тези, които на практика призовават към расизъм, защото твърдите, че народите и държавите в Европа трябвало да се „грижат” за циганите, да им „осигуряват” подходящи условия, да ги „настаняват” в жилища, да разрешават двоен стандарт при прилагането на действащите законодателства!? С други думи, тъкмо от вашите твърдения произлиза логичният извод, че циганите са хора непълноценни, хора, които сами не могат да се грижат за себе си, както го правят останалите граждани, а това ми звучи зловещо – на практика вие твърдите, че циганите са хора „второ качество”!? Така ли е? Ако във вашите нападки и пропаганда има някакъв друг смисъл, моля обяснете. Защото това ще да е някакъв мноооого дълбок смисъл, непонятен за нас, обикновените европейски граждани, които от хиляди години си градим домове, осигуряваме си работа, образоваме и възпитаваме децата си и най-вече и най-паче – спазваме законите, които сами създаваме. Ако циганите са неспособни да го правят всичко това, както излиза от безкрайните истории, които самите вие разказвате, то тогава към тях трябва да се прилага и специално отношение, което всяка европейска държава ще прилага суверенно, според местната специфика, законодателство и икономически възможности. А ако Джордж Сорос и сие ги е толкова еня за циганите, да си ги натоварят на кораби и да си ги занесат в Америка! Защото тъкмо американски проповядвания либерализъм, под чието знаме бяха извършени превратите в Източна Европа преди двайсет години, доведе до елиминирането на „силната” планова държава, която можеше и жилища да строи на конвейер, и работни места да създава целево и всеобщо задължително образование да осигурява. „Внесената” демокрация и либерални икономически принципи доведоха до „Вън държавната намеса от всичко!”, вследствие на което днес имаме едни парцаливи подобия на държавност, съсипия от перманентната икономическа криза и цигански орди, останали на произвола на съдбата, защото просто във внесения откровено насилствен от вас социален модел няма и квадратен сантиметър място за „грижи”, „осигурява”, „настанява”.

С две думи, капитализмът и циганите са несъвместими.

Но разбира се, истината е, че изобщо не става дума за това, нали! Истината е, че единственото за което става дума е да усложните проблемите на Европа, колкото се може повече, защото нова обединена Европа е заплашителен конкурент на залязващата американска империя. За това става дума, нали, господа соросоиди?

Материалъте публикуван в седмичника „Десант“

Тема: „ШЕНГЕН – Правилата на играта“

[hana-flv-player
video=“http://fortunovi.com/tvpred/rihter0115.flv“
width=“600″
height=“450″
description=“10та степен по Рихтер“
player=“4″
autoplay=“false“
loop=“false“
autorewind=“true“
more_2=“controlsOverVideo: ‘ease'“
/]

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…

Валентин ФЪРТУНОВ

Защо абсолютно никой в тази държава не произнесе гласно простата истина за оставането ни зад шенгенската бариера?

Българите остават второразредни граждани на Европейския съюз. Отпадането на шенгенската граница за нас се отлага за неопределено време. Това е темата на седмицата – колкото външно политическа, толкова и вътрешно политическа. Цялата медийна машина бълва глупотевина след глупотевина, изфабрикувани от пропагандните щабове, както на управляващи, така и на опозиция. За да се закърпи набързо най-грандиозния провал на правителството на Бойко Борисов от идването му на власт досега, но не само неговият. Защото мощният европейски шут беше старателно „подготвен” да се случи и от правителството на тристранната коалиция, а че и от това на величеството, да не се връщаме по-назад.

Да започнем анализа на ставащото с няколко от многобройните изключително ясни индикации в информационния поток, че България и бързо и сигурно се превръща в черната овца на Европа и то по една-единствена причина – едно след друго правителствата ни демонстрираха един откровен и пристрастен проамериканизъм, сякаш България е 51-ия щат на САЩ, а не държава-член на ЕС. Ако към това прибавим историческите политически каламбури с давност 20 и кусур години за 16-та република на СССР, напълно разбираемо е как традиционното раздразнение на европейските грандове се обърна в ожесточена решителност да наврат побърканата балканска държавица в миша дупка, да не споменавам едно друго още по-злачно място.

Късчета от мозайката

в. Ди Велт: „Мнозинството граждани на Германия са против членството на Турция в ЕС, съобщи в. „Ди Велт“, като се позова на резултатите от допитване до общественото мнение, направено от социологическия институт „Емнид“.
69% от германците са против приемането на Турция в ЕС.”
От документите на Уикилийкс: „…В разговор с европейски дипломати представители на САЩ са добили впечатлението, че кандидатурата на Турция за членство в ЕС е напълно безнадеждна. Отдавна Вашингтон се застъпва за Турция по този щекотлив въпрос, което дразни европейците.”
БТА/Дарик: Запитан за коментар на позицията на доскорошния френски посланик у нас относно приемането на Турция в ЕС, Борисов посочи, че посланиците понякога многократно надвишават правата си. Ако нашият посланик отиде и каже на президента Никола Саркози какво да прави, ще бъде изгонен от Франция, заяви Борисов, цитиран от БТА.
В края на мандата си френският дипломат призова България да сподели със своите партньори в ЕС официалната си позиция дали е „за“ или „против“ еврочленството на Турция, припомня Dariknews.bg.

Потокът от подобни съобщения в последните години е огромен, но дори да вземем само цитираните три, вече имаме достатъчно здрава база за солидни заключения.

Ще започна отзад-напред.

Борисов посочил, че посланиците понякога многократно надвишавали правата си. Ако нашият посланик бил отишъл да каже на президента Никола Саркози какво да прави, щял да бъде изгонен от Франция…
Нека да не се смеем, защото въпросът е прекалено сериозен, независимо, че аналогията с каубоя Уорлик, посланик на САЩ в България е направо утрепваща. Независимо, че въпросният американски амбасадор непрекъснато дава акъли наляво и надясно и най-вече на самия Бойко Борисов – да сте забелязали да е изгонен от България? Няма и да станете свидетели на подобен акт, независимо какви поучителни истории на тема „френският посланик” Борисов изключително охотно разправя на медиите. И тъкмо в тази проста ситуация в която политическият гьонсуратлък на българският премиер, двойният му политически аршин и вдъхновено нахалство са ни последната грижа, се крие разковничето на това, което ни се случва понастоящем.

За съжаление в ограничения обем на една статия не мога да представя и хилядна от аргументите на които се базирам, така че по-скоро ще изредя телеграфически основните стъпки на логичес��ата верига от геополитически ходове, които доведоха до тези и много други събития.
След разпада на Съветския съюз, Ялтенските договорки за разпределение сферите на влияние бяха изконсумирани напълно. И дойде време за Малта – там бе начертано новото геополитическо разпределение. Русия се оттегли, а САЩ и Европа получиха България. След това последва нов пазарлък, като американците отстъпиха България на Европа, без съмнение с някакво условие – примерно, запазване на военно-стратегически позиции. Лавинообразното разширение на ЕС на изток промени визията в Европа по отношение на разпределението на стратегическите отговорности в полза на европейците, а приемането на България за член на ЕС беше ясен знак, че европриоритети у нас стават стопроцентови.

Но не би. Както подготвящата влизането ни в ЕС царска партия, така и тройната коалиция продължаваха за всяка своя стъпка да се допитват до Вашингтон. Това надупване пред американците при Бойко Борисов се превърна в пандемия.. И то не е особено изненадващо като се има предвид, че самата поява на ББ на политическата сцена бе един добре обмислен, ресурсно окапацитен предизборен проект на соросовия институт Отворено общество, реализиран на няколко етапа в периода 2002 – 2009 година, който успешно приключи с издигането на Борисов на власт през юли 2009-та. Т.е. ГЕРБ и ББ са чиста американска креатура. Оттук нататък, всичко е много просто и обяснимо. Под американско внушение и диктат цялата външна политика на България в последните година и половина се развива в хармония с американските, а не с европейските директиви. Това не се набива особено на очи, по простата причина, че в повечето сфери, американските и еропейските позиции съвпадат или са много близки.

В повечето, но не във всички! Няма да изреждам цял поменик от конфликти, а директно ще се спра на полюсно противоположните позиции, които това правителство зае спрямо членството на Турция в ЕС спрямо обединената позиция на Франция и Германия.

При сложната геополитическа игра, която двете държави – гръбнак на ЕС – водят по отношение на Турция, за всеки грамотен наблюдател бе ясно, че Турция е допускана до ЕС с привилигеровани икономически позиции, но – дотам. И Париж и Берлин многократно дадоха ясни сигнали, че за пълноправно членство на Турция в съюза и дума не може да става.

На фона на тази уморителна позиционна шахматна партия на големите играчи, Бойко Борисов и външният му министър започнаха да се надпреварват по повод и без повод да правят изявления и у нас и в чужбина, че България безрезервно подкрепя турското пълноправно членство в ЕС.

Тук няма да се спирам на катастрофалните аспекти от подобни декларации върху националните интереси на страната, това е друга тема. Въпросът е, каква бе причината ББ и правителството му да се пречкат като самоубийци в краката на европейските грандове, водейки не просто несъгласувана с Европа външна политика, но външна политика противоположна на европейската? Отговорът е повече от ясен – изпълняваха като троянски кон американска поръчка. Какво целеше тази американска поръчка съм писал нееднократно – безрезервна американска подкрепа за турското членство в ЕС, не заради босфорски сантименти на Вашингтон, а за да се поддържа нестабилност в евросъюза. Защото в крайна сметка, атлантическото приятелство си е приятелство, но на геополитическата сцена САЩ и ЕС са конкуренти във всяко отношение и съперничеството им с времето няма да намалява, а напротив ще расте.

И стигаме до крайната точка на този анализ – последствията не закъсняха – Бойко Борисов и сие завряха страната в мелницата на геополитическите гиганти, ставайки предатели на европейската си идентичност, вследствие на което България остава извън вътрешното пространство на ЕС, лишена тотално от доверие, а и сурово наказана.

Съчувствам на румънците, които го отнесоха единствено по причината че бяха придвижвани като процедура в пакет с нас.

Това е причината да се препънем и останем извън Шенген. Всичко останало са неграмотни медийни бръщолевения или още по-вероятно откровена и груба манипулация за да се скрие фактът че царят е гол.

Е да, ама той си е гол, с лъжи не можеш го облече!

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

● София пак проспа раждането на геополитическия слон Русия – Германия (- Франция) върху руините на ЕС ● Евразийската многоглава ламя ще катурне САЩ от световния трон

Малко на шега ще започна с това, че винаги ми е правило впечатление, че основните арийски белези за чистата германска раса, които хитлеристите изреждаха бяха: нордически тип, светлокоси, сметлооки… и разбира се, напълно съвпадаха с основните белези на руснаците. Тогава, по време на Втората световна война, някой с пълно право би изкоментирал – сбиха се арийците! Шейсет години по-късно, нещата са се извъртяли на 180 градуса и в съвсем обозримото бъдеще на нашата цивилизация вече ясно се вижда смяната на караула – започва да се изправя колос, какъвто светът не помни и пред който залязващата американска империя скоро ще козирува…

Тия дни, Джордж Фрийдман, шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас, чийто аналитичен капацитет особено много ценя, публикува статия в която отчаянието от мрачното бъдеще на Америка, дори не е прикрито. Нещо повече, развивайки глобалната си геополитическа хипотеза, Джордж, който не държи обезателн�� да посещава на място страни за които пише, този път е тръгнал да овършее Балтийско-черноморската дъга, „санитарен кордон”, известен като Интермарум, в това число Полша и Румъния.

Какво накара Фрийдман да напише може би една от най-острите си критики срещу политиката на Вашингтон, че и да се грабне за да прекоси половината планета за да провери на място катастрофичната си хипотеза? Като здравомислещ човек, разполагащ с огромна база-данни от същинска информация, занимаващ се с задълбочени анализи, а не с манипулация и про-имперска пропаганда, остинският аналитик, не е заслепен от собственото си красноречие, подобно на вашингтонските политици. Няма съмнение, че за него възможността от сгромолясването на империята САЩ е съвършено реална. Това разбира се, не е новина за онези, които следят геополитическата ми страница, но за да не съм голословен ще цитирам самия Фрийдман:
„Най-големият ужас за американците не трябва да е Китай или АлКайда. А амалгамизацията на технологиите от европейския полуостров с природните ресурси на Русия. Това ще породи сила, която е в състояние да заплаши американското превъзходство. Това е което се случи през ХХ век. Германо-руският съюз, колкото и на ранен и неафиширан етап да е, трябва да развълнува Съединените щати.”

Впрочем, нека оставим Джордж Фрийдман при напълно основателните му страхове и неприязън към Европа, превърнала се набързо в статията му в „европейски полуостров”(вероятно на суперконтинента Евразия) и да видим за какво точно става дума.

Открай време отношенията между Германия и Русия са сменяли редовно полюсите си водейки не един и два пъти до грозни и трагични събития в общата им история. Не върхът, а най-огромното падение в този смисъл беше сблъсъкът им през Втората световна война. Но като споменах за обща история, дори и най-повърхностен поглед би показал на всеки наблюдател, че развитието на двете европейски суперсили в голяма степен е било паралелно и много сходно, дори когато са били в антагонистична опозиция. Същият преглед би показал, че взаимната подкрепа, която са си оказвали през столетията е била много съществена и стратегически определяща. Ако за миг си позволим романтичен прочит на историята не можем да не отбележим, невероятното привличане между двете нации-държави, ако и през целия двайсти век да не са били никога в една коалиция, а винаги във вражески такива. Времето след падането на Берлинската стена обаче е дълбоко белязано със изключителна геополитическа и стратегическа близост от която, който може да гледа е видял израстването на новата яка стоманена ос Берлин-Москва. Да ви припомня напосоки някои от събитията, тенденциите и фактите от последните години:
• Германия и Русия имат интензивен обмен на политическа, икономическа и културна основа. Русия гледа на Германия, като на своя основен европейски партньор, като самата е изключително важен търговски партньор на Германия.
• Германия и Русия се кооперираха за изграждането на газопровода „Северен поток”, независимо от огромните критики и обструкции на другите европейци срещу Германия.
• Много германци, особено източните имат отлични познания за Русия, а немският език е твърдо на второ място по изучаване в руските училища, конкурирайки английския. През 2005 г. бе подписана германо-руската декларация за „Стратегическо партньорство в образованието, изследванията и иновациите”.
• Германия има тежка индустрия с големината и капацитета, достатъчни за да модернизират инфраструктурата на Русия. Тази визия е в основата на програмата за модернизация, която стартира президента Медведев. Русия на свой ред има необятни природни ресурси които са от жизнен интерес за германската икономика.
• Именно Германия бе решаващият фактор за включването на Русия в групата Г-8.
• Германският банков гигант Дрезднер банк е тясно оплетен с най-голямата руска фирма Газпром.
• Германия, заедно с Франция от една страна и Русия от друга се противопоставиха на поканата за приемането на Украйна и Грузия в НАТО при срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Като резултат двете бивши съветски републики не получиха очакваната покана от НАТО.

Буксуването на ЕС, заедно с безобразията на чиновниците от ЕК от доста време притесняват германците, но дълговата криза на Гърция, провокирала срива на еврото послужи като повод за безпрецедентни вълнения и протести срещу ЕС в Германия. За първи път след Втората световна война германците демонстрираха напълно оправданото си самочувствие на европейска суперсила ведно с нежеланието си да мъкнат Европа на гърба си. Емигрантският проблем изскочи като първа точка от германския дневен ред. И още веднъж за първи път, стана очевидно, че Германия не изпитва никакви сантименти към ЕС във вида в който съществува. Образно казано, германците загърбиха Европа и без да се притесняват се обърнаха публично на изток.

Къде е другият голям в Европа в тази картинка? В тази ситуация Франция няма особено голям избор от полезни ходове. Великобритания в Париж открай време е гледана като американски агент в Европа. Другите европейски икономики са или малки или разклатени. Основният френски ресурс и взаимодействие винаги е бил насочен към Германия. Въобще няма да коментирам жадния френски поглед към руските ресурси. При това положение петлите очевидно са решени да загърбят мегаломанските си сантименти и да играят стриктно прагматично – удължавайки оста Москва-Берлин и до Париж с което ще си спечелят статута на член-основател на новото хипер-гигантско евразийско образувание – и да станат една от главите на новата геополитическа ламя. Аз, например, бих допуснал без особен риск от грешка, развитието на този актуален сценарий и към Пекин, но това е вече друга история…

Какво правят в случая американците? Според Джордж Фрийдман – нищо не правят – поне нищо смислено. Но той и мнозина трезви наблюдатели оттатък океана трескаво търсят изход от смъртоносната за империята САЩ развръзка. Според тях изходът е в интензивна подкрепа за Интермарум – Балтийско-черномоската дъга предвождана от Полша. Отново ще цитирам Фрийдман:
„…Истината е в Интермарум – Полша, Словакия, Унгария, Румъния и може би България – който представлява алиансът на това поколение. Той ще блокира руснаците, ще ги отдели от германците и вежливо ще ограничи Турция в проникването й в югоизточна Европа… За мен, подкрепената от САЩ Полша, пазеща Северно-европейската равнина, Словакия, Унгария и Румъния, пазещи подстъпите към Карпатите, ще предотвратят, това от което Съединените щати трябва да се боят най-много – съюзът между Русия и Германия плюс Западна Европа. Ключът е … Интермарум.”

Казано е „Блажени са верующите!”, на български език – „Гладна кокошка – просо сънува”. Това, че интермарумът щял бил да спре инвазията на Турция към европейския югоизток е толкова смехотворно, че ще го оставя без всякакъв коментар. А това, че Полша ще се заеме да пречи на съюза Германия-Русия, па макар и с усилена американска помощ е повече от съмнително.

Ще се изненадам много ако поляците не са си научили урока по история. Да си между Германия и Русия в географията е зла, трагична участ. Но да си срещу Германия и Русия е признак на нелечимо суицидално разстройство.

Очевидно, Джордж има нужда да се поразходи между Прибалтика и Черноморието, за да научи, що е то Румъния, Словакия или пък Унгария и както сам се изразява, „и може би и България”….

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Двайсет години след студената война атлантическият пакт е на път да слезе от сцената, изправен пред неразрешими противоречия

Асошиейтид прес съобщи, че Русия обмисля предложението на НАТО да се включи в разработвания от САЩ проект за противоракетен щит в Европа. След разговори във френския курорт Довил с президента на Франция Никола Саркози и с германската канцлерка Ангела Меркел президентът на Русия Дмитрий Медведев заяви, че неговата страна „прави оценка на идеята“, но все още се тревожи. Решение по този въпрос ще бъде взето през следващия месец на срещата на върха на НАТО в Лисабон, в която ще участва и президентът на Русия, каза самият Медведев.

Сирене по тарикатски…

Едва ли има истински българин, който да не знае и да не обича прословутото блюдо, т.е. гювече „Сирене по шопски”, което по мои наблюдения се пръкна някъде в края на 60-те години на ХХ век в световноизвестния ни тогава курорт Слънчев бряг. Беше просто и ясно и поради това много вкусно нещо – слагаш в съдинката половин пакетче краве масло, две плочки сирене на колибка върху маслото, всичко покрито с дебели резени домат и печеш на силен огън… Опа, чушката, лютата, да не забравя, боцната по средата. Велико!
Така се роди и НАТО – светът, разделен на две след Втората световна война през самия център на Европа – от запад, капитализмът със свободния пазар и десни идеологии, от изток, социализмът с плановата икономика и левите идеологии. Две настръхнали една срещу друга системи, дебнещи се ежесекундно. СССР, големият победител във войната, свръхвъоръжен, с огромна, калена с цената на милиони жертви армия, и немислимо танково превъзходство, не без основания изглеждаше в очите на западните хора като ужасяваща гилотина, надвиснала злокобно над живота им. Това породи НАТО. Западна Европа без САЩ би била смляна дори не за месеци…
1992-ра, Елцин се покатери на БТР ли беше, танк ли беше, и разглоби Съветския съюз, в цяла Източна Европа бяха вече демонтирали соцсистемата, от големият враг на НАТО – Варшавският договор, и помен не остана…
В цялата тая суматоха, къде от престараване на новоизлюпените частни ресторантьори, къде от обикновена хитринка, изведнъж се нароиха немислими версии на простото и прекрасно нещо „Сирене по шопски”. Почнаха с добавките – чукнаха му едно яйце най-отгоре да е като циклоп – с едно око. Почнаха да добавят туй-онуй, докато по морето не се наложи поредната измишльотина – ръгнаха вътре саламчета, гъби, та чак и царевични зърна… и ето ти го ново блюдо „Сирене по тарикатски”! Що така, не знам, но тарикатският тюрлюгювеч се позадържа в по-смотаните капанчета.
Така се получи и с НАТО след края на студената война. Дали от алчност, или от реваншизъм, но натикаха в блока куцо и сакато и тюрлюгювечът се заформи.

За орела, рака и щуката

За да е напълно ясна ситуацията на обречения военен съюз, ще ви представя съвсем накратко класификацията на трите ясно очертани групи по интереси, в чиито геостратегически изгоди отсъства общ азимут:
• АТЛАНТИЦИ – САЩ, Канада, Великобритания, Холандия и Дания. Водени от Съединените щати, атлантиците поставят на НАТО свръхзадачи, като изместват традиционния фокус на съюза от Стария континент към неевропейски театри на военни действия. Типичен пример е Афганистан и нетрадиционните заплахи за сигурността, като киберсигурността и тероризма. Те настояват също така континенталните европейски сили да поемат по-сериозен ангажимент по разходите за отбрана, реформиране на системата за вземане на решения, включително елиминиране на възможността за вето на отделна страна в някои случаи, качествено разширяване на правомощията на генералния да действа без да се допитва до националните правителства, което обслужва САЩ, тъй като ръководителят на НАТО традиционно е от страна-атлантик.
• КОНТИНЕНТАЛНИ СИЛИ – Германия, Франция, Испания, Италия, Гърция. Стара Европа, предвождана от Берлин и Париж, изисква повече контрол и рамкови ограничения за всякакви неевропейски операции на съюза, възможност при нужда от орязване на военните разходи, дори и под официалната зона от 2 % от националните бюджети. Най-характерното е тясно сътрудничество и баланс с Русия, съгласуваност с ООН, с цел ограничаване международно неоторизираните самостоятелни американски интервенции, както и неохота към демонстративни военни учения.
• ИНТЕРМАРУМ (Балтийско-черноморска дъга) – основно новите членове на съюза от Централна и Източна Европа, водени от Полша, които особено държат на препотвърждаването на чл. 5 (при нападение над една страна-член, всички останали да се ангажират в конфликта автоматично), включително и чрез демонстрационно дрънкане на оръжия (в противоречие с континенталните сили); привързаност към европейския фокус на заплахи за сигурността (в противоречие с атлантиците). Тази група държи в новата стратегия на НАТО да се запише черно на бяло, че Русия е сила, на която не може да се има доверие (в противоречие с проруските настроения на континенталните сили), както и за по-нататъшно разширяване на съюза на изток (разбирай Украйна и Грузия), срещу което на този етап възразяват и атлантици, и континентални сили, а дори и някои източноевропейски членове.
Към това „Сирене по тарикатски” без съмнение можем да добавим и „особеното мнение” на Турция по почти всички възлови теми от бъдещата стратегия на НАТО, поради мощно развиващата й се хиперекспанзионистична неоосманска доктрина, неафишираната борба за надмощие вътре в континенталния лагер между Франция и Германия и абсолютно хаотичните външнополитически вектори на вътрешно неустойчиви държави като България.

Във всички случаи обаче, посоката към засилване сътрудничеството с Русия в момента надделява и новината за евентуалното й включване в ПРО, с която започнах анализа, е най-доброто доказателство за това. Ще се случи ли тази сензация в Лисабон след около месец? Скоро ще разберем, но в този момент възниква епохално-фундаменталния въпрос:

Защо ни е НАТО?

За какво и срещу кого ще служи тази скъпоструваща на членовете си организация, ако Русия вземе, че стане участник в противоракетния щит? Та нали НАТО бе създадено единствено и само заради и срещу Русия (в ония времена СССР), за да я сдържа и да се крие стара Европа под американския ядрен чадър? Може би за да гони талибаните из скалистите зъбери на Афганистан? Голямо гонене падна, та чак дойде време гонили-недогонили ги, натовци безсилни да се прибират вкъщи.
Има ли смисъл от съществуването на хартия на военен съюз, в който една страна членка (Турция) е записала в националната си доктрина за сигурност, като потенциални заплахи за собствената си безопасност – други страни-членки (България и Гърция)? Впрочем, същото се отнася за Гърция, а би се отнасяло и за България, ако последната въобще имаше доктрина за национална сигурност.
Ще завърша с цитат от един доклад на американската частна разузнавателна агенция Стратфор, тясно свързана с Пентагона. Откъс, който е повече от изчерпателен: „По време на студената война, НАТО беше военен съюз с дефиниран противник и цели. Днес се превръща в група от приятелски държави със съвместими военни стандарти, които могат да създават „коалиции по желание” на ад хок база (за специални случаи), както и на дискусионни форуми. Това ще даде на членовете й удобна структура за провеждане на многостранни полицейски акции, като преследване на сомалийските пирати или опазването на реда в Косово. Като се имат предвид вродените противоречия в изконните интереси на страните-членки, въпросът е – каква фундаментална заплаха ще обедини НАТО в следващото десетилетие? Отговорът е далеч от всякаква яснота. На практика, той е забулен от несъвместимите възприятия на страни��е-членки за глобалните заплахи, което ни кара да се чудим дали ноемврийското заседание в Лисабон, не е фактически началото на края на НАТО”.
Ще поживеем – ще видим, но извън всичко казано съм любопитен, как ще реагират на тази логична развръзка американските атлантически мекерета в България, предвождани от онзи, с трабанта? Всъщност, няма място за любопитство, защото те си получиха трийсетте сребърника за предателството, а ние се изправяме пред непознатите предизвикателства на 21-ви век напълно разоръжени, без армия и никаква визия за националната си сигурност. Бог да ни е на помощ, но едва ли ще е този, в който вярват американците!*

_________

* In God We Trust

Анализът е публикуван във в. Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

На 14 юли представители на телевизия СКАТ и партия ВМРО официално внесоха в Народното събрание подписка за провеждане на референдум против влизането на Турция в ЕС, скрепена с подписите на триста и трийсет хиляди български граждани. Нито една от големите медии не отрази събитието, дори с два реда. Това бе ужасяваща демонстрация на цензура в „демократична” България.

Гледам и не мога да повярвам на очите си.
Когато един бандит напердаши друг в някой нощен бар… или не, ще дам друг пример, когато Цветан Цветанов цъфне в сутрешния блок на някоя от комерсиалните телевизии и в навъсения си стил съобщи, че нощес се е провела поредната операция „Гербери” и са окаушени дузина врагове на закона, цялата медийна кохорта в държавицата ни, поне седмица след „събитието” съобщава „новината” на челно място, публикуват се разследвания, анализи, канят се за коментари всякакви „публични” личности… И така до следващата полицейщина(като фактът, че един по един до седмица-две повечето окаушени биват пуснати на свобода удобно се премълчава, забутан някъде долу по вътрешните страници)…
Но когато 330 000 разгневени българи заявят с трите имена, ЕГН и саморъчния си подпис че изискват да бъде чута волята им по въпрос от жизнена национална сигурност – това не е новина, не е предмет на словоохотливи анализи, то е предмет на национално медийно затъмнение с нищо не различаващо се от смрадливото деяние на живковата власт, скрила от народа стоварващата се върху него чернобилска радиокативност.
Ето това се случи в държавата България през десетата година на третото хилядолетие след Христа. Независимо, че съм един от малкото автори, които почти непрекъснато се занимават и занимават аудиторията си с тоталното промиване на мозъци и престъпно социално инженерство във века на комуникациите, седях, наблюдавах случващото се, т.е. неслучващото се и не можех да повярвам на очите си, уважаеми читатели! Защото едно е да правиш исторически анализ през години и десетилетия вече назад или теоретично да прогнозираш бъ��ещето, а второ, трето и четвърто е да се сблъскаш челно с мерзостната наглост на онези, които се изживяват като кукловоди на цял един народ.
Нещо повече. На 12 юли пред Анадолската агенция българският външен министър Николай Младенов заяви, че България била последната държава, която ще се противопостави на влизането на Турция в ЕС, а министър-председателят Бойко Борисов, заяви практически същото, но включвайки в числото всички балкански държави-кандидатки – също без всякакви условия от наша страна! На последвалата декларация на ВМРО с искане за незабавна оставка на външния министър, нямаше никакъв отзвук, нито коментар.Тотална информационна блокада.
Впрочем, не съвсем. В сряда, 14 юли, по всички медии изпълзя пуснатия от българската редакция на радио Дойче Веле, коментар на Александър Андреев, журналист, наемен служител на германската медиа, в който той твърди, че „поредните изблици на „патриотизъм“ в контекста на подписката срещу турското еврочленство вредят много на България”. Това, естествено, се появи навсякъде, угоднически поднесено като менторство от последна инстанция.
За Александър Андреев, който е не повече от послушен изпълнител на мръсна политическа поръчка срещу България, нещата са относително ясни – Андреев е от много години на щат във федерални германски служби; прословут е с публично демонстрираното си безродие – по собственото му признание: „Родината е там, където са приятелите ми. А те са по цял свят.“, което, честно казано, ми звучи повече като гузна съвест на човек, превърнал родоотстъпничеството в професия. Още повече, че явно са замесени и лични мотиви, ще ви цитирам още едно негово признание: «…Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин…».
Това е очевидно тъж��ата история на един типичен безотечественик, опитващ се да убеди най-вече себе си, че човекът не е дърво и не му трябват корени. Друг е въпросът обаче, защо германските му работодатели са му разпоредили подобна поръчка. Въпросът е абсолютно резонен, като се има предвид, че позицията на Германия, както впрочем и на Франция, е категорично против приемането на Турция в ЕС, което е факт на пръв поглед, стоящ в пълно противоречие с възложената на Андреев медийна поръчка.
Но само на пръв поглед. Истината е, че Германия, особено след гръцката криза, а преди това ирландската и чешката обструкции на Лисабонския договор, е твърдо решена да упражнява стоманен контрол в съвсем буквално заплашения от разпадане ЕС. По тази причина икономическият и политически гигант на Европа за вбъдеще възнамерява да не допуска никакви самодейности, особено на навалицата от нови членове на ЕС, дори когато обективно ходовете на малките държави съвпадат с геополитиката на Германия. Германците нямат нужда от «помощ», на която не контролират нито обема, нито хронологията, нито симетрията.
Колкото до думите и делата на министър Николай Младенов, държа да ви припомня, че въпросното лице, бивш програмен директор на соросовата фондация «Отворено общество», не изразява и не отстоява по никакъв начин каквито и да било български интереси, което впрочем се отнася и за цялото правителство на ГЕРБ, което бе доведено на власт като проект «Глобална България» на Джордж Сорос и неговата фондация «Отворено общество». За самият финансов спекулант Сорос е характерно същото безродие, за което говорихме по отношение на германския наемник Андреев…
Тоест, виждате уважаеми читатели, как се събират отново нишките в една и съща точка – имперска американизирана глобализация срещу национален суверенитет, подчинена на хищни икономически интереси. За това става дума. Не забравяйте – винаги когато става дума за нещо друго всъщност, говорим за икономика! Винаги когато говорим за геополитика си представяйте всъщност, геоикономическите интереси на глобалните играчи.
Точно това обяснение със сигурност биха дали като оправдание и нашите властимащи – нищо не можем да направим, ние сме малка страна…
И това със сигурност не е вярно, още една лъжа. Защото веднага можем да дадем за пример Гърция, която вече десетилетия държи на каишка Македония, която също е добро и послушно американско другарче, но гърците са го хванали другарчето за гушата и не му дават да гъкне, ни за НАТО, ни за ЕС. Като в същото време и благодарение на този корав натиск и неотстъпчивост измъкват всякакви благинки от патовата ситуация! И това не е единствения пример за хитра, добре премерена политика. Ако вземем за пример самата Турция, бихме могли цял капитален труд да сътворим, само за дипломацията на сегашните неоосманисти – Ердоган-Давутоглу-Гюл. Ненапразно Йохан Галтунг ги сочи за пример за висш пилотаж, като посочва, че Обама-Клинтън са смешно неадекватни в геополитиката в сравнение с тях.

Въпросът с влизането на Турция в ЕС е ключов за България.
Същото се отнася и за Македония в ЕС и НАТО, и за Сърбия в ЕС. Това е единствения шанс за крайно отслабената ни държава, да поиска паритетни отношения с тези си три мили комшийки, използвайки лоста на ветото по отношение на приемането им в евросъюза. Нещата са много прости – отварянето на границите ни с Турция ни заплашват с пълно поглъщане – и икономическо и етническо и културно. За мен все пак основното е икономическата хегемония, като се има предвид, че и сега икономиките ни са несъизмерими, а турски икономически субекти вече фактически притежават значителни ареали от най-добрата ни обработваема земя. Падането на европейските бариери за Турция, да не се залъгваме, ще доведе до буквалното изкупуване на страната ни от 16-та най-голяма икономика в света – Турция е член на Г-20! Всичко това, разбира се, ще доведе от своя страна до мощна турска имиграция у нас откъм страна, средната възраст на чиито жители е 28 години! Има ли смисъл да ви излагам повече аргументи, че големият губещ от евентуално турско членство в ЕС е Българлия? Както казах, нещата са прости и всички глобалистки розови манифести са просто неуместни, когато коментираме тази съвсем мирна и много ефективна асимилационна схема. В този смисъл националната ни доктрина за сигурност би трябвяло с две ръце да прегърне идеята за референдума. Това обаче не става. Защо? Защото, първо, ние нямаме такава доктрина и второ, тези, които трябва да я провеждат, не служат на националните интереси, а на задокенските имперски кръгове, които ги подкрепят в окопаването им във властта и продължаващия грабеж на държавата в полза на частни банкови сметки.
Истината е, че при една ловка политика с картата за референдума могат да се постигнат изключителни ползи за България без дори особено много да се влошават отношенията с когото и да било. За съжаление управляващите в България, правителство след правителство, демонстрират един външнополитически управленски дефицит, прогностична импотентност и липса на всякакво въображение. При това е ясно, че не е необходимо българската обструкция на турското членство в ЕС да продължава вечно – достатъчни са двайсетина години през които Турция ще прескочи пиковото си геополитическо представяне и ще влезе в естествения цикъл на всеки етнос след толкова взривен възход – демографската криза. Модернизацията и замогването на турското общество води със себе си всички ефекти на развитите общества – рязък спад на раждаемостта, какъвто ефект вече, макар и слабо видим, е наличен. Бедните раждат 7-8-10 децата, заможните «просветени» семейства не искат и да чуят за повече от 1-2 и в този миг колапсът започва…
Въпросът с Македония е поставен на една по-ниска плоскост, но е не по-малко животрептящ. Системната антибългарска политика на Скопие с годините, не само не отслабва, не само, не се обръща в приятелска и истинска добросъседска посока, но и се втвърдява! Фалшифицирането на историята стига до немислими «висини», както и цялостната национална идентичност. Този процес трябва да бъде спрян, а не поощряван. В някаква степен, аналогична е ситуацията със Сърбия. Да не използваме най-силния си инструмент, всъщност, единствения си инструмент, за да сломим една остра враждебност по западния вектор на близката чужбина е чиста проба национално предателство.
Нека ви обърна внимание, че влизането в европейския клуб само по себе си, не носи никакви ползи и подобрения в междусъседските отношение – и с Гърция, и с Румъния сме членове на този клуб, но да сте забелязали враждебността и, да го кажем с по-меката дума, нелюбовта помежду ни да е намаляла и на йота? Това е много просто и категорично поради това доказателство, че членството в ЕС не е панацея за решаване на национални проблеми. Следователно вето-инструментът е единствената останали ни възможност да упражняваме геополитически въздействия, докато не си стъпим на краката икономически и не постигнем пълна национална зрялост.
Нещо подобно да сте виждали в последните двайсет годинки по нашенско!? И няма да видите, освен чупки в кръста от нашите послушковци, които тръпнат да получат похвала от големите западни играчи и не смеят да кихнат без тяхно разрешение. Така се предават националните интереси, така България се е запътила към небитието. Или както казва проф. Евгени Гиндев: „Националните интереси не може да се измислят, те съществуват обективно и независимо от моментната политическа воля. Тя не може да ги промени, но може да ги пренебрегне. Тогава настъпват периодите на националните катастрофи.”
И въпреки тази смъртоносна глушина, която обгърна народната воля в опит да я удуши, аз съм убеден, че не бива да губим надежда. Напротив, все повече българи трябва да отхвърлят махмурлука на надеждата, че някой друг ще дойде да ни защити националните интереси. Никой няма да дойде. Сами сме сред вълци. Но сме живи! Това за мен е най-важният резултат от тази подписка, както и да се опитват да го смачкат този резултат софийските прислужници на западните господари.
Живи сме и както заяви журналистът Велизар Енчев от СКАТ в предаването си по темата:

„Показахме им, че има пробив в системата!”
Именно!