Валентин ФЪРТУНОВ
Недоизказани мисли за духовните хълмове на българина, по повод шумотевицата около 65-я рожден ден на Вера Кочовска
Тази седмица възхваляваната като Божи войн, пратен на земята, или обругавана като шарлатанка и безсъвестна шмекерка, Вера Кочовска навърши 65 години. Събитието бе повече от тъжно, колкото и да се напъваха комерсиалните медии да го обърнат на лъскаво телевизионно ток-шоу, защото главната героиня посрещна телевизионните прожектори в леглото си, където от няколко години е прикована от болести. Докато наблюдавах със смесени чувства мамонското шоу и неадекватното театралничене на изрусената водеща, неволно си припомних една покъртителна и почти афористична фраза на самата Кочовска, която ми е останала в главата от филм за нея: „Аз мога да ти съчувствам, но болката си остава твоя!”
Сега нещата бяха обърнати към авторката на сентенцията. Терзанието й трудно би могло да бъде прикрито, а на притеснения зрител не му бе оставено повече от възможността да й съчувства.
Тук няма да преразказвам историята на тази корава жена, нито да защитавам или оспорвам способностите й. Това оставям на съвестта на учени, журналисти и политици. Явлението „феномен” обаче в България започва да добива измерения, които го правят уникално и в този дух много различно от чужбинските му аналози. Има разбира се и общи елементи и няма как да не започна първо с тях, макар и съвсем накратко.
Около „феномените” навсякъде по света и у нас възниква цяла
МЕНАЖЕРИЯ
от алчни за популярност и рейтинг клоуни – политици, журналисти, титулувани и не лица – общо взето маргинали, докопали се до първите точки в дневния ред на предаванията, извън прайм тайма, долу горе все от онези, за които казваме, че са известни с това, че са известни.. Една от въпросните буфонади, посветени на рождения ден на Вера Кочовска, не направи изключение. Иде реч за предаването на Гала, в което освен самата Гала, се бе напъхала като гост-водеща още вездесъщата Цветанка Ризова, специалистката по всичко на този свят и бъдеща, както тя се изрази – според предсказанието на самата Кочовска – министър-председателша Капка Сидерова (самият Сидеров не се е усетил навреме, че може да си вдигне припадналия рейтинг, та го нямаше). Впрочем Капка много сръчно спретна набързо цяла книга за плевенската феноменка, а преди това още една и за петричката феноменка, въобще Капка е направо феноменална. Там беше и широко популярната с участията си във всякакви медии професорка по лабораторни изследвания Връбка Орбецова. Да не продължавам, че ще трябва да добавя и директното телефонно включване на Нешка Робева, която напоследък не можеш я измъкна от телевизора… Към менажерията спокойно можем да добавим и самият президент Първанов, макар и задочно, който, като не го поканят за участие на живо или поне интервю не му вземат, започва да раздава медали и ордени – и къде ще ходят – трябва да го отразят, нали така. Та не пропусна г-н президента преди време да удостои Кочовска с почетния знак на държавния глава, за да се навре и той в ярко осветената менажерия.
От цялата тая клоунада у всинца ни остана едно тягостно чувство за незавършеност, липса на цялостност, някаква бих рекъл фрагментарност. Нещо липсваше, липсата бе смайваща и зрителските ни мозъци отказваха да приемат смаяни тази трагична видеопразнота.
Нямаше го Него. Не се появи Той. И така за първи път в седмия месец на лето десето от третото хилядолетие Той ни изостави за почти два часа без да го зърнем дори и за миг – бат ви Бойко Борисов…
„ЗЛОБАТА УБИВА ЧОВЕКА!”
Това са думи на Вера Кочовска и тази кратка фраза ми дава отправна точка за размисъл около същината на самите български феномени, да оставим клоуните около тях на мира. В началото подчертах, че нашите български чрезвичайни личности са много различни от чужбинските. Да вземем източните например – около тях витае неподправена мистика, от тях сякаш се излъчва в мегакванти всемирът и това по рождение изпълва народите с преклонение и искрена почит. Съвършено различно е на Запад – там технократизмът и шоуто вземат връх. Всяка извънредна способност е показана в пълния си блясък и съвършенство, а аудиторията, не по-малко прагматично, не ги взема насериозно, освен ако с медийна поддръжка не е предварително обявено, че това е експеримент на НАСА да речем.
Тук е друго. Тук е различно. Дори само, ако говорим за Кочовска (да не споменаваме баба Ванга), дори само да погледаме и послушаме някое от интервютата, й не можем да пропуснем основополагащия факт, че тези хора – феномените, с течение на времето все повече се оприличават на духовни хълмове в живота на българина. И това не е самозванство, а реплика на някакъв народен тон, на повик и вопъл за духовно менторство над един народ, който отдавна е останал без духовно водачество (обърнете внимание на няколкото изповедни фрази на самата Вера Кочовска, изведени в карето).
Не съумял да изгради в нацепената си история собствена аристокрация, предаден от интелигенцията си, българинът обръща взор с надежда към тези, които чудодейно ще го излекуват, ще му предскажат живот във вълшебство, ще му предадат заръки от оня свят от мама и тати и в романтичния си наивинитет и вмирисано на пот отчаяние българинът в един миг ще ги издигне в идолопреклонение.
Нещо май пропуснах, усетихте ли?
А КЪДЕ Е КЛИРЪТ!
Не беше ли по определение и исторически светата българска православна църква онази духовна крепост, онзи пастир, що би трябвало да напътства и води стадото към праведност и съвършенство? Май имаше нещо такова, а! Само че де го? Капсулиран под килимявка, брада и расо, като изскочил иззад прашните кулиси на провинциално читалищна постановка на „Йованко – убиецът на Асеня”, клирът ни с малки изключения е улисан да мъмри някакви тропи на църковно-славянски (всъщност на старобългарски) невиждащ, нечуващ и неприказващ на езика на народа си, нечувствен към страданието му, игнорантен към падението му… Нали, Божем ти, туй трябваше да е духовенството ни? Само че де го? Де го, когато духът ни български се пържи във фритюрниците по морето редом с цацата в отровни ланшни транснаситени мазнини, докарани от палмови държави?
Но когато някой феномен като Кочовска или Вангелия от Петрич се надигне, надигне и изпъкне като духовен хълм над сивото людско море, клирът ни се пробужда от каноничната си дрямка и на доста простосмъртен български запопържва, че и анатемосва… Зер, отнемат му привилегията да е духовен водач, пастир на стадото си!
Аз мога да ти съчувствам, но болката си остава твоя!
Духовната крепост, опаянтена, облечена в паяжини и овехтели хитони, оключена с ръждясали катанци, е обградена от буренак и богохулство. Духовните хълмове са повече като фата моргана. От екрана се пулят и кривят недоизтрезняли мутри и изрусени гърли под съпровод на оркестър…
Но болката си остава твоя…
Тя го каза
Вера КОЧОВСКА:
„Да почистим душевния и духовен олтар на всеки един от нас, защото той е пуст и празен. В някои от нас няма даже свещ да гори, а в някои е преклонила, свила се е… Просто да я вдигнем и да запалим вътрешната свещ във нас… Тогава ще може по-добре да се чувстваме…
Българинът е болен… Болен е не здравословно българина – духовно е болен. Той трябва да се прероди, да се пречисти…”
“Винаги съм се чувствала неразбрана. Българинът по-често трябва да се пречиства като ходи в църква, но сега положението е много тежко. Хората са отчаяни. А световната криза е абсолютно инсценирана от американците, както и глобалното затопляне. Не е вярно, че един ден планетата няма да съществува, човечеството ще съществува, но ще има чистка”
„Ние сме най-старата държава… Какво търсим в Европа?…”
