Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Министърът на отбраната на САЩ Робърт Гейтс заяви в Уест Пойнт: „Всеки бъдещ министър на отбраната, който посъветва президента отново да изпрати голяма сухопътна американска армия в Азия или в Близкия изток, или в Африка, трябва да си прегледа главата.”

За да добием ясна идея защо настоящият военен министър изпадна преди седмици в подобно горчиво откровение пред курсантите от военната академия Уест Пойнт, няма да е зле да прочетем отново макар и съвсем накратко военната история на щатите от последните петдесетина години, когато американците водят 4 мащабни и сравнително продължителни войни в широка Азия – Корейската, Виетнамската, Афганистанската и Иракската.

Кор��йската война

Съдбата на Корея след края на Втората световна война в значителна степен наподобява съдбата на Германия след края на войната. СССР и САЩ след като разбиват и изхвърлят японската армия, окупирала Корейския полуостров установяват две зони, разделени по 38-я паралел – Северна и Южна. Съответно в двете Кореи биват установени марионетни правителства. Войната избухва след севернокорейско нападение и продължава от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Това е първият горещ сблъсък в рамките на вече започналата студена война между САЩ и СССР. По ред причини Сталин не желае пряко да се замесва във войната и изпраща само пилоти и военна техника, а Китай – военни сили. САЩ обаче, освен военно-въздушни ескадри влиза в Корея със значителни сухопътни части, към които се присъединяват и англо-саксонските му съюзници от Канада, Австралия и Великобритания.
Във войната от двете страни се дават общо между 2,400,000 и 5,600,000 жертви. Участващата във войната 480,000 американската армия дава над 36,000 убити и безследно изчезнали и почти 78,000 ранени.

Войната не е успешна за САЩ, като в допълнение нанася тежки психологически поражения в американското общество.

Виетнамската война

До 1954 г. Виетнам е френска колония, въпреки формалния акт за независимост от 1945 г. Виетнамците се вдигат срещу французите и ги разбиват, но тяхното място е заето от САЩ, които поставят марионетно правителство в Южен Виетнам и запчва една 20-годишна война. Срещу Америка е не само армията на Северен Виетнам, но и много мощното партизанско движение Виетконг в самия Южен Виетнам, а СССР тайно снабдява виетнамците с оръжия.. Войната придобива особена ожесточеност след убийството на Кенеди, при неговия наследник Линдън Джонсън. САЩ извършват много жестокости и военнопрестъпления като клането в с. Ми Лай, използват химическо оръжие, напалм и огромни количества пестициди за обезлесяване на страната, вследствие на което и до днес хиляди виетнамци страдат от малформации. Жертвите сред виетнамските армии и партизаните достигат 3,350,000души, а сред цивилното население между 2 и 4 милиона.

Американската армия участва с немислимите 549,000 души в тази война и дава над 72,000 жертви и безследно изчезнали, над 150,000 ранени и над 50,000 самоу��или се ветерани от 1975 г насам. Виетнамската война завършва с пълен разгром на американската армия и с чудовищни социални травми за американския народ.

Афганистанската война

Тази война започна още на 7 октомври 2001, по-малко от месец след атентата от 11 септември, което само по себе си поставя интересни въпроси, както за войната, така и за самия атентат. Войната продължава и до момента с някакви неясни планове за приключване към 2014 – 15 г. Нейната основна цел беше ликвидирането на митичната Ал Кайда и нейния лидер, бившият агент на ЦРУ Осама бин Ладен, вторичната цел на тази война бе свалянето на режима на телибаните. САЩ направиха всичко възможно да принудят страните от НАТО да се включат и успяха. Първоначално американците постигнаха успехи със свалянето на талибаните от власт, но към 2006 г. Вече бяха въвлечени в изтощителна партизанска война и низ от неуспешни сражения.

Към момента според някои източници американските войници в Афганистан са 98,000. Жертвите, които САЩ са дали са 1500 души, ранените са около 10,000.

Американските генерали посочват, че за спечелване на войната ще е нужна 500,000 армия и около 5 години.

Иракска война

Тази война започва на 20 март 2003 г и реално продължава и в момента. Официалният повод за нея са оръжията за масово поразяване, които уж режимът на Саддам Хюсеин бил произвеждал, както и подкрепата на режима за Ал Кайда. С течение на времето се оказва, че и двете тези са откровени лъжи на разузнаването на САЩ. Войната беше проведена против правилата на международното право и доведе до сериозен сблъсък с Европа. Истинската причина за тази особено мръсна война е намерението на Саддам да прехвърли продажбата на петрол от долари във евро, което би дало пример и на други нефтени експортьори, а това означава краят на доларовата система, т.е. край на американската световна империя. След първоначалния разгром на иракската армия, свалянето на Саддам, и екзекутирането му, американците затънаха в хаоса на скрита съпротива и асиметрични удари на бунтовниците. И ди ден днешен Ирак продължава да се окървява почти всеки ден и надеждите за някаква стабилизация на страната в обозримо бъдеще липсват напълно.

САЩ вкараха в Ирак 300,000 армия, дадоха над 4,400 жертви и над 46,000 ранени.

САЩ похарчили 1 трилион долара за войни

За финансовата 2011 г. Пентагонът поиска за Афганистан 117 милиарда долара
Експертен американски доклад, озаглавен „Цената на войната“, показва, че САЩ са изхарчили 1 трилион долара за военните операции в Ирак и Афганистан.
Това съобщиха експерти от изследователската група „Проект национални приоритети“ в щата Масачузетс.
Според доклада на анализиращата федералните бюджетни разходи група, разходите за войната в Афганистан, започнала през октомври 2001 г., и в Ирак – през март 2003 г., са превишили разходите за всички останали военни действия, водени от САЩ след Втората световна война.
По-рано анализатори от Изследователската служба на Конгреса изчислиха, че участието във Втората световна война е струвало на Съединените щати по цени от 2008 г. 4,1 трилиона долара, във Виетнамската война – 686 милиарда, във войната на Корейския полуостров – 320 милиарда, и в Първата световна войната – 253 милиарда долара.
За финансовата 2011 г., която започна на 1 октомври 2010, Пентагонът поиска за Афганистан 117 милиарда и за Ирак 46 милиарда долара.

Какво всъщност става!?

Всъщност, Гейтс преповтори думите на Дъглас Макартър след Корейската война, че Съединените щати трябва да избягват сухопътни войни в Азия. Тук веднага възникват поне три въпроса на които интересни отговори дава Джордж Фрийдман от американската частна разузнавателна агенция Стратфор:

1) Защо воденето на сухопътна война в Азия е лоша идея?

„Защото големината на силата необходима за първоначално окупиране на една страна е много по-малка от необходимата за да бъде умиротворена тази страна. Наличната сила за умиротворяване е много по-малка от необходимата, защото силите, които САЩ могат да разгърнат чисто демографски, без да отиват на тотална война, са просто твърде малки за да свършат работата, а пък размерът на силата нужна за да се свърши работата е неизвестен.”

2) Защо САЩ са принудени да водят тези войни?

„Очевидно и в четирите случая – по политически причини. В Корея и Виетнам за да д��монстрират на подозрителните си съюзници, че САЩ имат волята да се противопоставят на Съветския съюз. В Афганистан, за да изкоренят Ал Кайда. В Ирак причините са по-мътни, комплексни и по-малко убедителни, но Съединените щати, по мое мнение, нахлуха за да убедят ислямския свят в Американската воля.”

3) Каква е алтернативата, която би защитила интересите на САЩ в Азия без да се водят широкомащабни сухопътни войни?

„Алтернативата е дипломацията, дипломацията разбирана, не като алтернатива на войната, но като още едно средство в държавническото изкуство, успоредно на войната. Дипломацията може да намери общите точки между нациите. Тя може да се използва за да се определи враждебността между нациите и да се използва тази враждебност за да бъдат предпазени Съединените щати чрез отклоняване на вниманието на другите нации от конфронтиране със САЩ. Това е което се случи с Ирано-Иракската война. Не беше красиво, но още по-неприятна бе алтернативата… Затова доктрината Монро¹ трябва да бъде издигната до принцип на американската външна политика – не защото е много морален принцип, а защото е много прагматичен принцип.”

Е, уважаеми читатели, доживяхме и това – приближената до Пентагона група анализатори от тексаската агенция Стратфор надигна глас за връщането на САЩ към изолационизма. Това е симптоматично, като се имат предвид тесните връзки на Фрийдман с управляващата американска върхушка.
Нямам думи.

Империята даде заден ход,

напук на кресливите прогнози на разноцветни пишман коментатори, че в последните си издихания американската империя ще завлече целия свят в пъклото.

Все пак, това развитие не е чак толкова неочаквано. И в никакъв случай не отменя някои доста мрачни прогнози, като тази на проф. Галтунг, който допуска възможността да се стигне до крупни ексцеси в управлението на САЩ, включително военен преврат. Изолационизмът обаче е много мощно течение в американското общество, а и твърде нееднородно. Още миналата година, когато конгресменът Рон Пол изведнъж се оказа  с едни гърди напред в надпреварата за републикански кандидат-президент стана ясно, че пластовете започват много сериозно да се разместват.

Забележета – през 1988 Рон Пол участва в президентските избори в качеството на кандидат на Либертарианската партия. Преди изборите през 2008 е претендент за издигане на кандидатурата му за президент на републиканците, но губи срещу Джон Маккейн.
Рон Пол се обявява за пълно извеждане на войските от Ирак, за излизането на САЩ от ООН и от НАТО, за ликвидиране на системата на Федералния резерв на страната и за ограничаване на намесата на държавата в регулирането на икономиката.

От друга страна, движението Тий парти, близко до Рон Пол, което е дълбоко консервативно, но и твърде популистко, при последните избори успя да вкара 30 свои представители в Конгреса!

Ако е вярно, че американските изолационисти вземат връх, сме на прага на епохални събития! Все пак, да изчакаме за още знаци, преди да си правим окончателни изводи.

______________________
¹Доктрината Монро e геополитическа концепция обявена от президента Монро през 1823 г. недопускаща европейска намеса на американския континент и аналогично – американска намеса в сферата на интересите на европейската колониална система

Анализът е публикуван във в.Десант

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.  Анализът се състои от две части, първата бе публикувана през юни 2010 г., а втората през септември в седмичника „Десант“.

Валентин ФЪРТУНОВ

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180о и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататърк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – ��ой включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.
Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да вли��е върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

– армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

Валентин ФЪРТУНОВ

В САЩ – „Големите момчета” откраднаха парите, а сега се готвят да разоръжат врящата и кипяща Америка в отчаян опит да се спасят от справедливия гняв на милионите честни американци

В предходните три публикации за САЩ ви представихме задкулисните игри, чрез които в последните стотина години една котерия банкери се опита и в значителна степен успя да овладее контрола над най-бързо и ефективно развиващата се нация в света, превръщайки САЩ в империя, а Федералният резерв, чудовищният национален дълг – гонещ вече 12 трилиона и доларът – обезпечен до по-малко от 4 цента, в перфектни средства за поробване и източване благосъстоянието, както на самите американци, така и на останалия свят.

Тук ще приповдигнем бляскавата холивудска и медийна завеса, за да зърнем какво става при обикновените американци – все по-бедни, но за сметка на това – все по-въоръжени.Още в началото следва да подчертаем, че не сме особено привързани към конспиративните теории и ако темата ни навлиза в същите територии, то е поради простата причина, че пропагандната машина на САЩ – най-перфектно действащата индустрия в съвременния свят, е напълно овладяна от същата тази свръхимотна прослойка и работи под пълна пара, за да манипулира съзнанието на хората в САЩ и по света в необходимата й посока.
Днес обаче е различно. Има Интернет и ние можем да ви цитираме и различни гласове и съвсем други версии. Да започнем с майската статия на бившия кандидат за президент на щатите, баптисткия пастор от Пенсакола, Индиана Чък Болдуин –

„Вече става много напечено”

Чък Болдуин, в миналото активен републиканец, сле�� първия мандат на Джордж Буш-младши се превръща в негов противник, напуска Републиканската партия и заедно с конгресмена Рон Пол днес е сред най-яростните критици на имперското развитие на САЩ. Той и сподвижниците му от изолационистката Конституционна партия пледират за намаляване на подоходния данък, отмяна на Патриотичния закон, ограничаване на имиграцията, изтегляне на американските войски от Ирак, запазване правото на гражданите за съхраняване и носене на оръжие, връщане към златния стандарт като обезпечение на долара. Основната тревога на опозиционерите е стремителното нарастване на полицейщината в САЩ, която бе узаконена с т.н. Патриотичен закон след събитията от 11 септември. Въпросните събития, без да се впускаме в коментари за това, кой точно ги замисли и извърши, в последна сметка послужиха изключително ефективно в полза на банкерската котерия, в един истеричен опит да се спаси обречената им финансова империя, след реалния банкрут на САЩ на 15 август 1971 г.(когато Никсън обяви окончателен отказ от обезпечение на долара). Въведеното с Патриотичния закон по същество военно положение в САЩ на практика обезсили за неопределено време основните демократични свободи на американците. След поредната финансова вихрушка през 2008 г., когато огромни средства, собственост основно на средните американци, за кратко време се „изпариха”, в Америка започна да става действително много напечено. Дори във водещи вестници и тв предавания се просмука вече крилатата фраза „Кой открадна парите[на американците]” и дори очевидния, но премълчаван досега отговор: „Големите момчета (така американците наричат финансистите и топ-мениджмънта, б.а.) откраднаха парите!”
И в този момент изтече една тайнствена информация, която както е почти невъзможно да бъде потвърдена, така и почти невъзможно е да бъде отхвърлена. Бившият държавен секретар Хенри Ки��инджър, заедно с други двама бивши държавни секретари – Джеймс Бейкър и Джордж Шулц, бившият военен министър Уилям Пери, е участвал в разговори с руския президент Дмитрий Медведев, съобщава на 19 март 2009 т. г. кореспондентът на „Ню Йорк таймс” от Москва.

Проблемът е, че нито той, нито коя да е друга от големите медии не казват нищо за един пасаж от разговора, при който на изразената от Медведев загриженост за общото състояние на Америка и на прекия му въпрос, дали след икономическият колапс няма да последва катастрофално сгромолясване и на гражданското общество в Америка, Кисинджър отвръща: „До септември ще сме конфискували всичкото частно притежавано оръжие, така че наистина няма никакво значение какво точно ще направим, ние пак ще сме на власт”. Както и можете да предполагате, това вече

взриви американците.

И както казва анонимен участник в един от опозиционните дискусионни форуми в мрежата: „Само да посмеят! Това ще е истинска кървава баня!”. Тази реакция не е неочаквана. Втората поправка на американската конституция признава правото на американските граждани да притежават и носят оръжие. В тази връзка е много красноречиво едно изказване на Дейв Уъркман, главен редактор на ежеседмичника „Гън уик”: „Конституцията на САЩ не предоставя граждански права, тя само признава тези права. Например, тя не гарантира на хората щастие, тя само признава правото на всеки човек на стремеж към щастие… Привържениците на правото за притежаване на оръжие по правило са привържениц�� на всички други права и свободи. Ние свято вярваме и в първата поправка, и в третата и т.н…”
Междувременно задействаният вече и „облечен” с правомощия федерален репресивен апарат на пълен ход започна да добавя в списъците на неблагонадеждни и потенциални терористи не само ислямски активисти по подозрение във връзки с фантомната Ал Кайда, но и всеки нормален американец, несъгласен с официалната политика. „Както съм казвал и преди, много е вероятно, когато всичките тези критерии (на различните правораздавателни институции на тема, кой е неблагонадежден) се обединят, 75% от всички американци ще бъдат включени в списъците… на опасни екстремисти, които трябва да бъдат наблюдавани и от които трябва защита…”, заявява по този повод Чък Болдуин.
Ако се възползваме от заглавието на едноименния трилър на Том Кланси – „Реална и непосредствена опасност” е надвиснала над залязващата империя. Защото, независимо дали плановете на управляващия елит за разоръжаване на обикновения американец са от непосредствен характер, или се подготвя почвата за по-плавно извършване на същите стъпки, положението е повече от напечено. За илюстрация ще приведем още малко статистика. Според последни данни от руски разузнавателни източници, които между другото малко се различават от официалните на американската федерална агенция за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества (ATF) към 2008 г. броят на пълнолетните американци, които притежават едно или повече огнестрелни оръжия, вече е надхвърлил 50% като общото число на тези оръжия, притежавани от гражданите на САЩ плътно се е доближило до 270 милиона дула!
Трудно е да се прогнозира развитието на темата, но изглежда колизията е неизбежна. От едната страна е банковата котерия и хранениците им от управляващия елит, които за по-малко от сто години са откраднали 95% от богатството на американския народ (с толкова се е обезценил доларът от 1913 г. до днес, б.а.), която котерия с ипотечния балон от 2008 г. премина всякакви граници на алчност и безразсъдност, докарвайки американската империя до пълна икономическа катастрофа. От другата страна е един силен и издръжлив, макар и чудовищно манипулиран народ, чиято енергичност, предприемчивост и смелост е достойна за възхищение. Този народ, наброяващ към момента 306 милиона души:
– държи в домашните си арсенали 270 милиона пистолети, револвери, пушки, автомати, леки и тежки картечници, гранатомети, минохвъргачки и прочее;
– националният му дълг е почти 12 трилиона долара;
– националната му валута е обезценена практически до стойността на хартията, върху която се печатат ликовете на американскине президенти;
– полицейската и съдебната му системи са в неразрешима криза – само погрешно произнесените смъртни присъди, впоследствие отменени, са 68% по данни на Ройтерс;
– допреди катастрофата от 2008 г. 1% от американците държеше 40% от богатството на страната, а 80% от американците притежаваха едва 16% от това богатство.

Всяка империя има възход, зенит и залез. Залезът на империите обаче, за разлика от залеза на слънцето, не предизвиква възхищение и любуване, защото в него няма красота. Обикновено е омерзителен и в най-добрия случай предизвиква тъга. А в това време вече звучи извечното: „Кралят е мъртъв! Да живее краля!”. Новият. Да се готви. Часът му наближава.

(Първа публикация на статията е в седмичника в.„Десант“, юни 2009)