Валентин ФЪРТУНОВ
Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет
Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:
ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ!
Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.
Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.
Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.
Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фридман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.
Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.
Впрочем, убедете се сами.
Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:
Владислав Тодоров, културолог:
„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
*
*
Преразглеждане на арабската пролет
Джордж Фрийдман
Стратфор
Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.
На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е по��итическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.
Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.
Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.
Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.
Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.
Оформянето на западния речитатив
Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.
Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.
Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.
Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.
Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.
От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.
Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.
Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Изр��ел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.
Геополитическа значимост
От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.
Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.
Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.
Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.
Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.
Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.
*
*
Край на играта за бунтовниците в Бенгази –
либийските племена се подготвят да се намесят
Франклин Ламб
Форин Полиси Джърнъл
Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.
На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взри��ена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.
Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.
Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.
Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.
В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.
Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.
Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“
Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.
Силата, която бързо навлиза в тоз�� конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.
Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.
Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.
НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват като пиар „натовските бунтовници“.
Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).
„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“
„Т��ва, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“
„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…
„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…
„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“
Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“
Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg
