Публикувано във в.“Десант“, 19 април 2013
Двамата върли политически опоненти си продават взаимно залози на живот
Вече цял месец в Турция се веят знамена(главно кюрдски) и наляво-надясно хвърчат приказки за нова ера и какво ли не още, по света се цитират цитати за „замлъкващите оръжия”, а в България туркофилските медии се правят, че не забелязват една карта на „Нова Турция”, която популярното в южната ни съседка издание „Милиет” публикува.
Да, става дума за прословутото писмо на опандизения до живот кюрдски лидер Абдулла Йоджалан, което на 21 март бе прочетено публично на турски и кюрдски език от съпредседателя на прокюрдската партия „Мир и демокрация“ Селяхаттин Демирташ. Това стана на многолюден митинг, който се проведе в населения основно с кюрди град Диарбекир по случай празника Невруз – кюрдската Нова година. Над 250 хиляди кюрди от всички краища на страната се стекоха на митинга, за да чуят това послание.
Писмото, което дойде от зандана на остров Имрала, където е затворен Йоджалан е от цели 5 страници, но основно цитирания от него пасаж гласи: „Дойде времето, когато оръжията трябва да замлъкнат, въоръжените бойци да се изтеглят от Турция, сега е време за предприемане на политически действия”.
Това е, което се чу, това е което се обсъжда в световните медии.
Онова, което не се чу, но което в „Милиет” мълниеносно схванаха, се намира в публикуваната от изданието само два дни по-късно, на 23 март, карта на „Нова Турция”. Тази карта (която предлагаме на вниманието ви) не прилича на нищо, което се случи в последните години, след като проф. Ахмет Давутоглу, външният министър на Ердоган, формулира новата турска стратегическа доктрина, известна като „Неоосманизъм”. Тъй като нееднократно съм писал за това творение на мустакатия професор, ще припомня само две-три неща, особено характерни за доктрината.
Първо, министър Давутоглу винаги скромно, но настоятелно е отричал, че има такава доктрина, тоест неосманизмът не получи официален държавен статус именно като термин „неоосманизъм”, въпреки, че бе деклариран подробно на всякакви политически нива, което си е чисто политическо лицемерие.
Второ, официално министърът обяви, че турската външна политика се гради върху доктринерския принцип за „Нулеви проблеми със съседите”.
Трето, на пръв поглед нито Първо, нито Второ се състояха в последното десетилетие.
С последните глобални издихания на американската свръхсила, еднополюсният атлантически колос започна да се прибира в бърлогата си и регионализмът като нов принцип на световен ред започна макар и едва забележимо да проявява живот. В това отношение Турция като основен кандидат за регионален лидер е добър пример. Но при нея темпото отчаяно изостана. За зла участ на проф. Давутоглу фанфарният марш на турската външна политика, обагрен от благата усмивка на турския външен министър, на няколко пъти се препъна яко. Последната спънка дойде от разпаления в Сирия пожар, в чието подпалване активно участва и Турция. Нещо обаче в Анкара не си бяха направили добре сметката и изведнъж бъдещата новоосманска империя почна да се дави сама със залъка, който сама си бе натикала в устата.
Политическите модели в една държава никога не се забравят, политически грешки, тъпо и упорито се повтарят. Ситуацията в Турция с чудовищния брой сирийски бежанци, които на практика турците щедро поканиха, в момента доведе турската държава до ступор. Това много остро ми напомня за историята с „голямата екскурзия” на българските мюсюлмани от 80-те години на миналия век, когато турците подкокоросаха турскоговорящите ни сънародници да тръгнат да се изселват и настъпи бежанска катастрофа, след което турските власти паникьосани от прииждащата вълна, хлопнаха портата и седнаха да преговарят с Тодор Живков.
Но да не се връщаме толкова назад.
Очевидно, неоосманизмът се оказа твърде голяма хапка и анадолският ислямски елит, който управлява в момента ще се види принуден да премащабира средносрочната си стратегия и в този смисъл публикуваната от „Милиет” карта, на която между другото, никой в Турция не обърна сериозно внимание ще се окаже от ключово значение от тук нататък, или поне такова е намерението в започналата голяма игра между Ердоган и Йоджалан, за която ще стане дума по-долу.
От друга страна, като цяло фиаското на политиката за „нулеви проблеми със съседите” при по-внимателно вглеждане, някак си твърде удобно се разпада на вектори с противоположни резултати. Война със Сирия, ледников период с Израел, но „приказни” отношения с доминирана от туркофили България, лицемерно съчувствие към Гърция и т.н.
Всички тези процеси изискват разбира се сериозен анализ, но още отсега мога да кажа, че имам усещането, че ориенталската мудност на турците се промъква и във външната им политика. И не е само усещане. Всички факти сочат, че Турция следва събитията, а не ги предвижда, още по-малко предизвиква. С много малко изключения – например, преднамереното блокиране на отношенията с Израел в полза на лидерство в м��сюлманския свят.
И в тази доста блокирана позиция, с изглед за липса на полезен ход, нещо се случва.
В този момент, лично башбаканът Ердоган пое нещата в свои ръце и спретна много хитроумна сделка, която аз ще нарека „Планът Йоджалан”. След многомесечни преговори със затворения кюрдски лидер, които турското разузнаване МИТ проведе, без всякакво съмнение по поръчка лично на Ердоган, се стигна до въпросното писмо и „новата ера” – на братство и любов с кюрдите…
2 част
Някои наблюдатели в Турция се изхвърлиха, че със заиграването си с Йоджалан и кюрдите, Реджеп Тайип Ердоган е поставил на карта политическата си кариера. Струва ми се, че подобно твърдение е малко пресилено. Башбаканът не е такъв човек и с цялото си политическо развитие досега го е доказал. Неговата „умереност” във всичко, призната му от всички, не предполага хазартни рискове и игра ва банк.
Истината е, че е точно обратното. Единственият път към продължаване на върхова политическа кариера на лидера на турските ислямисти е президентския пост, след като сам Ердоган ограничи премиерските си възможности само до три мандата, последният от които изтича. Това предпоставя ясен план, който се подготвя от години. Промяна на конституцията, прехвърляне на огромни пълномощия за президентската власт в Турция, която в момента е повече представителна и подготовка за спечелване на последващите президентски избори. Разбира се, за тази цел на Ердоган му трябват сериозни козове пред избирателите, козове, които рязко да освежат образа му на политик, още повече, че поне в два аспекта башбаканът се „натовари” със сериозни провали – приемането на Турция в ЕС буксува вече сякаш за постоянно; във външната политика, особено регионалната (която за Турция е от първостепенно значение), негативите на правителството му като че ли надхвърлят позитивите.
Втората причина за активирането на планът „Йоджалан” е буксуването и на стратегическата турска външно-политическа доктрина „Неоосманизма”. Световните развития се ускоряват и не оставят време на Анкара за ориенталско темпо в „усвояването” на целевите райони на неоосманизма. Западът и най-вече американците, към които Ердоган и екипът му систематично се отнасят с огромно ��одозрение, продължават да подхранват турските опасения. Атаката им срещу Сирия, буквално взриви всички планове на Ердоган за мека инвазия по арабския вектор. Накратко казано, западните му партньори чрез сирийския сценарий го насадиха на пачи яйца и силно ограничиха маневреността му. И го настъпиха по мазола.
Атаката срещу Сирия е де факто план за фундаментално прекрояване на енергийната карта в региона, при което естествено, никой на Запад не си и прави труда, нито има желание да предвиди парче от баницата за Турция. Катарски, иракски и т.н. въглеводороди трябва да бъдат „усвоени” и прекарани към Средиземноморски терминали и роля в този лаком обяд е предвидена само за транснационалните концерни, чиито интереси на практика брани Западът.
И в цялата тая геополитическа суетня за Турция кюрдската карта се превърна в първокласен коз. Само, че първо трябва да го получат при раздаването. Защото освен самите турски кюрди, които непрекъснато заплашват да подпалят в Турция гражданска война съществува още един никак не маловажен кюрдски азимут и това е автономния Иракски Кюрдистан на Барзани, около който напоследък се завихриха твърде много интереси. И с който Турция е вече много сериозно обвързана.
Само за миналата година от целия турски експорт в Ирак в обем на около 11 милиарда долара, над 70% бе насочен към северната кюрдска автономия. А тъкмо там са едни от най-големите находища на въглеводороди в Ирак.
Добре е да се знае, че съществува тайна договореност на Ердоган с Барзани, Турция да получи концесия за разработване на нови нефтени и газови находища в Северен Ирак, а също привилигеровани цени за внос на електричество от кюрдската автономия към Турция. Срещу това, Анкара се задължава да осигури благоприятни условия на иракските курди да развият инфраструктура от тръбопроводи за експорт на нефт и газ от Северен Ирак към турските пристанища, за да може правителството на североиракската кюрдска автономия да е независимо от централното правителство в Багдат. Залозите са наистина огромни както за Барзани, така и за Еродоган. Да не забравяме и че подобна сделка ще помогне на Турция да преодолее хроническия дефицит по текущата си сметка, защото 70% от над 80-милиардния външно-търговски дефицит на страната се пада на вноса на енергоносители.
Смятам, че сега разбирате, колко широкомащабен и жизнено важен за бъдещето на както на самия Ердоган, така и на Турция като кандидат за регионален лидер е спечелването на кюрдския коз.
Ето това е същността на плана „Йоджалан”, който Реджеп Тайип Ердоган активира през март и чиято цялостна структура все още не сме и зърнали. Едва ли пречупването на волята на кюрдския лидер е единствения и дори главен елемент от този план. Но какво има в торбата на Ердоган тепърва предстои да видим.
Отделен е въпросът дали башбаканът е преценил достатъчно критично вътрешните процеси и настроения сред кюрдските партии, военните им формирования и въобще сред кюрдите в Турция и дали думата на Йоджалан ще е достатъчна, за да си осигури Ердоган здрав тил в разгорялата се битка за регионално лидерство, където отново решаващи ще бъдат тяхно величество въглеводородите. Защото единствено при спечелване на тези многобройни битки, управляващите в Анкара могат да разчитат картата на „Нова Турция” публикувана „случайно” в „Милиет” да стане реалност.