Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Турция осъществява мощна културна експанзия като плаща на чуждите издатели разходите за публикуването на турски книги чрез програмата за субсидии ТЕДА на Министерството на културата и туризма

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.
В предната публикация установихме, че турската държава изкъсо следи и умело направлява турското кино и производството на тв сериали, чрез които за броени месеци променя визията и нагласата към Турция на цели нации.

Прословутото турско Министерство на културата и туризма под енергичното ръководство на Ертугрул Гюнай, подобно на сторъкия бог Шива, не пропуска да субсидира и тласка напред нито един елемент от цялостната палитра на турската култура, в това число и турската литература.

Какво е ТЕДА?

За целта през 2005 г. министерството създава мащабна система от субсидии, захранвана от държавния бюджет, чрез която да бъдат поощрени чуждестранните издатели да публикуват книги на турски писатели на съответните езици. Клауза 5 на Указанията за прилагане на програмата директно пояснява, че турската държава заплаща разходите на чуждестранните издатели за превода или издаването на съответното произведение. Програмата позволява освен това на издателя да реализира от проекта търговска печалба по свое усмотрение. С други думи – бизнес приказка, плащат ти разходите, а издателят си прибира печалбицата удвоена.
След казаното, никак не е чудно, че ТЕДА заработва още от създаването си на пълни обороти. След 2005 г. до момента по тази грантова схема са преведени и издадени в чужбина 634 книги на турски писатели! Това е чудовищна цифра и постижение за една национална литература, за която в най-добрия случай можем да кажем, че е от златната среда, не повече. Истината обаче е, че постижението си е изцяло на Министерството на културата и туризма, т.е. на турската държава, която заплаща съвсем натурално и безцеремонно успеха на турските литератори извън границите на Турция.
Разбира се, искам дебело да го подчертая, за да няма спекулации около този анализ – не поставям под съмнение качествата както на традиционната, така и на модерната турска литература – тя има своите великолепни постижения, има своите неоспорими върхове, така както ги има и българската литература например. Но без бюджета на ТЕДА, без бюджетите на многобройните турски участия по всички възможни панаири на книгата по света, рекламните бюджети за всякакви форуми, на които се явяват турскит�� писатели и литературни агенти, цялата тази огромна и мощна финансова и всяческа подкрепа на турската държава в изпълнението на новата й неоосманска доктрина, турската литература днес щеше да е на същото дередже, на което е българската – затворена в националните граници и никому неизвестна.
Да кажем няколко думи и за

технологията,

реализираща целите на ТЕДА. И тук веднага се набива в очи плътният синхрон в действията на държавните органи и частните компании. Самото Министерство на културата и туризма не се занимава пряко с реализацията на програмата. Това изцяло е прехвърлено върху турските литературни агенции и издатели, които при всеки контакт с чужд издател, тутакси любезно му предлагат да се запознае и възползва от великолепните условия предлагани от грант програмата. Готови са да помогнат в подготовката на необходимата документация и т.н., защото ТЕДА не засяга техните икономически интереси, напротив, стимулира им търговския оборот!
Дотук всичко казано може да се използва като христоматиен пример на отлично развивани отношения между национална държава и национална култура и бизнес. Ако я нямаше разбира се темата за задните мисли. А когато някъде се изсипват не просто пари, а много пари, сме длъжни да се запитаме, каква е целта на мероприятието. Особено когато в геополитически план си имаме работа с една политика, която вече се доказва като хегемонистка и очертава с всяко свое действие периметъра на едно категорично неоосманско влияние. Целта е ясна. Тя не е по-различна от целите на турската филмова индустрия – изграждането на нов образ на Турция пред света и особено пред бившите поданици на империята, за да се отключи мощно влияние на растящата турска икономика във всяка сфера. На този етап целите на новата турска външна политика се изпълняват брилянтно. Турската масова култура отваря вратите на турската икономика, а това на свой ред ще отприщи демографска експанзия на врящата от геометрически нарастващия човешки ресурс наша южна съседка, чието население, грубо казано, нараства на всеки десет години с по десет – петнайсет милиона души и в момента по средна възраст на населението си е най-младата държава в евразийския регион!

Какво ни се случва

на нас вследствие на разискваната дотук турска държавна програма за износ на влияние ТЕДА? Честно казано, чувствам се омерзително и неловко, стигайки до този пункт. Но да хващаме бика за рогата. Спомняте си цифрата, която цитирах по-горе – 634 произведения на турски автори са субсидирани от турската държава, за да бъдат преведени и издадени по цял свят. Ех, не точно по цял, но все пак в 50 национални държави. Сработила ли е ТЕДА по отношение на българските издатели, как мислите?
Мили Боже! Сработила е и още как! От 634 субсидии за цял свят нашенци са налапали 62 субсидии! Цели 10%, сякаш сме 70-милионна страна, а не 7… Напомня ми едновремешните опашки за маслини. Двайсетина от водещите български издатели са наредили и са си напазарували … безплатно. Някои са купували на килограм:
Жанет 45 и Летера са спазарили по цели 7 субсидии, Център за универсални медии и Унискорп – по 6, но абсолютен шампион е издателство Стено, което се е възползвало от развързаната кесия на турското министерство на културата и туризма, за да издаде цели 8 турски книги на български език, очертавайки се по този начин като специализирано издателство за турска литература.
Жалка история. Отново сме начело в списъка на алчността. С тези 62 заглавия от 634 общо субсидирани от ТЕДА, само Германия ни изпреварва, но тя е извън коментар, като се има предвид, че там живеят вече от поколения милиони турски емигранти и немските издатели задоволяват търсенето сред турската диаспора (особено младежите в нея определено предпочитат да ползват немски език).
И пак на предполагаемия ви въпрос – какво толкова, опознаваме комшиите? – отговарям по същия начин, по който отговорих за нашествието на турските сериали – и при литературата, както и при филми��е, липсва всякаква реципрочност! Опознаването е взаимен процес, ние опознаваме съвременна Турция и турците опознават съвременна България. Когато липсва едната страна от процеса, както е в случая, говорим за агресивна експанзия и опити за налагане на културна хегемония. А ето с това вече не мога да се съглася. В тази връзка намирам за нелепо едно изказване на

нашия културен министър

Вежди Рашидов по време на посещението му през януари в Турция. Министър Рашидов заяви по повод срещата си с турския министър на културата и туризма Ертугрюл Гюнай: „В Турция има голям интерес от това да преведем български автори на турски, пък и обратното”. Министърът очевидно е абсолютно неосведомен за процесите, които по-горе разисквахме. „Обратното” вече е в пълен ход. Дори и най-добрите ни издатели срещу няколко сребърника вповече са готови да ни залеят с турска литература и реално го правят. Колкото до турския интерес, нека чуем едно друго мнение, това на Кадрие Джесур, превела през годините десетки литературни творби от турски на български и особено поезия от български на турски: „Българската литература предизвиква интерес най-вече у студентите и преподавателите в славянските филологии”. И още: „България и българската литература се познават най-добре от хората, свързани по някакъв начин с България, с българското”. Няма да коментирам думите на преводачката, те са достатъчно красноречиви. Мога обаче да ви предам едно много откровено мнение, което в частен разговор с мен изразиха турски литературни агенти – почти невъзможно е да се пробие в Турция от българин, защото турските издатели не вярват, че български автор е в състояние да напише нещо, което си струва да се издава. Точка. Ето това е отношението към нашата култура в Турция
И така, като с някакъв средновековен катапулт турското министерство на културата и туризма неуморно ни засипва с розова, ухаеща на ванилия и малеби претопленичка слуз, прилепчива и неотмиваща се. Нарича се културна хегемония. С времето, това байгънесто като турските саралии влияние ще ни превърне в захаросани сладки, подредени като на сергия в Капълъ Чарши.
Имаме ли съпротивителни сили? Не знам. И откровено казано, дълбоко се съмнявам като наблюдавам безхаберието на българските управляващи и изгладнелия трескав взор на нашата алчност. Дори 1300-та годишна история, може да бъде заметена на бунището, ако има кой да я продаде за трийсет сребърника. Нищо ново под слънцето – ако не си на върха на хранителната верига, задължително се превръщаш в нечия храна….

Валентин ФЪРТУНОВ

Турските сериали завъртяха главите на хиляди българи, но какво всъщност се крие зад ориенталския разкош от екрана

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. Неоосманистите, представяни най-вече от министъра на външните работи на Турция проф. Давутоглу, докато на думи и при всеки удобен повод отричат да са неоосманисти, на практика вече от няколко години действат изключително успешно по осъществяване на плановете си.

Съществува и главен щаб за масирано провеждане на експанзионистичната им политика. Не е за вярване, но това не е МИТ (турското външно разузнаване), нито дори външното им министерство, а изключително ефикасното им и прагматично структурирано

Министерство на културата и туризма,

ръководено от Ертугрул Гюнай. През 2009-та година броят на туристите, посетили Турция, нарасна с 2 % и достигна 27 милиона души. Министър Ертугрул Гюнай каза, че Турция е преодоляла �� успех една трудна от гледна точка на туризма в света година и че това се дължи на нарастването на броя на туристите, посетили Истанбул. Гюнай подчерта, че въпреки икономическата криза, Турция е на седмо място по брой на пристигащите туристи и на девето място в света по приходи от туризма. Секторът генерира около 18 млрд. долара приходи, което е 5% от БВП.
Докато българската култура тъне в мизерия, а туризмът ни, заврян неизвестно защо при енергетиката, е оставен на произвола на дивите икономически и партизански интереси, в Турция това са две не само изключително обгрижвани от държавата сфери, но и по невероятно елегантен начин те са обвързани, работят една за друга и една с друга за изпълнение на най-глобалните задачи, стоящи пред Турция. Системно и целенасочено, водените от това министерство политики са многобройни и би било трудоемко дори самото им изброяване. Поради това в тази и следващата публикации ще се спрем само на две от тях – филмовия и литературен хегемонизъм, субсидирани твърдо от турската държава.
Турция понастоящем произвежда над 50 игрални филма годишно, а държавната подкрепа от страна на Министерството на културата и туризма е между 5 и 10 милиона долара, което покрива около 10 % от кандидатстващите проекти. Но това се отнася за филмите за големия екран. Основният инструмент на турската културна експанзия, обаче не са те, а

телевизионните сериали,

с чиято конфекция турските филмопроизводители се справиха удивително успешно. След индийският Боливуд и египетския филмов комплекс, днес Истанбул върви с огромни стъпки по същия път. Но с една съществена разлика – турските сериали са натоварени с тежка стратегическа мисия. Те проправят пътя на неоосманската доктрина, изпълнявайки в същото време обратен икономически трансфер.
Ето това е проектът, койт�� можем спокойно да наречем „Инджи” – проектът, който ако се съди по резултатите му само за година в България, е повече от успешен. Проект, в който турското Министерство на културата и туризма безкомпромисно определя и формата и съдържанието, и целите, без много шум и никакво афиширане. Без нито един изстрел, без дрънкане на оръжия, икономическа преса или сложни и скъпоструващи медийни кампании и други аксесоари от времето на студената война, фалшивият сапунисан образ на туркинята Инджи и нейните огледални отражения от десетките турски сериали, пуснати на конвейр по тв каналите в България превзеха душите и умовете на милиони български зрители. Това, което никой не можеше и да си представи дори през отминалите десетилетия, днес се случва за броени седмици и месеци. Старият образ на Турция се руши пред очите ни и се извайва един нов образ – на пасторално красиво общество, напълно европейско по своя характер, без извратеността и пороците на истинската Европа. Каква нелепост! Но факт. За броени месеци тези сериали насочиха към екскурзии в Турция изключителен поток от българи, според признанията на туроператорите. При това, както свидетелстват публикации в пресата, става дума включително за доста възрастни наши сънародници, които специално си вадят международни паспорти, за да могат да посетят страната, откъдето идват телевизионните им любимци; местата, където са живели; ресторантите, където са се хранили, т.е. снимачните площадки на сериалите. Не се кахърете. Потокът не е само от България, защото турските сериали са залели цялото постоосманско пространство и освен че трупат парички за продуцентите си, носят изключителни доходи за турската туристическа индустрия. За миналата година има ръст на арабски туристи между 21% – за тези от Обединените арабски емирства, и 50% за мароканските туристи – сещате се, че в тези страни върви „Перла”. Ето какво означава култура и туризъм да са в едно министерство! Това последното разбира се е по-скоро шега, защото нещата не са резултат от механичен сбор.
Но да се върнем на основния ефект от проекта „Инджи”. Той променя светоусещането на българина (както и на другите народи в постосманското пространство), прави го податлив на чужди на националната му идентичност внушения. Разбира се, далеч съм от мисълта, че само десетината турски сериали, които ни пометоха в последно време, са свършили цялата работа.

Крушка си има опашка.

И тая опашка се точи през тези дълги двайсет години след разгрома на соцсистемата. Либерализираната до глупост обществена и държавна структура беше постигната целенасочено, за да позволи „глобализацията” на страната ни, разбирай – да се превърнем в разграден двор, в който западните корпоративни и медийни агенти да се разпореждат както намерят за добре, обръщайки ни на най-елементарен неоколониален придатък, който носи съответната норма на печалба, на елементарен пазар, без всякакви съпротивителни сили, напълно подчинен на транснационалната олигархия. За този процес на привидно хаотизиране на България ентусиазиран принос имат почти без изключение всички политически сили, управлявали след 1989-та, т.е. българската пета колона. Резултатът е налице. Турският неоосманизъм идва на плодородна и добре „обработена” за него нива.
Знам, че мнозина биха възкликнали, че какво толкоз. Да, нищо особено, само дето губим окончателно националната си идентичност. Глобализацията във вида, в който съществува днес, е противоестествен процес, защото изритва на бунището огромен брой национални култури, а това е ужасяващо духовно обедняване на цялата цивилизация. Османизацията е на практика същото, защото пренаписва учебниците по история и цели културна асимилация. Иначе лично аз нямам нищо против много по-активното общуване на всички народи и на първо място на съседните. Нищо против икономическия, социален и културен обмен. Но

на реципрочна основа!

А да сте чули български филми (за сериали да не говорим) да вървят по турските тв канали? Да сте забелязали тълпи от турски екскурзианти по нашите маршрути? Знам, че подобна реторика звучи донякъде наивно, но това е изискването на принципа на р��ципрочността. Другото е налагане на хегемония, с кадифени ръкавици или не, но хегемония. А хегемонията е силно нездравословна за духовността и културата на народите, живеещи под злачния й покров. И тук е мястото да подчертая дебело – не ме тревожат хегемонистките неоосмански амбиции на съседите. Това, което ужасно ме притеснява е, че ние българите вече нямаме амбиции. Никакви амбиции. Един премръзнал, унизен и гладен народ, който се храни с турски зеленчуци и турски сериали…
Съжалявам, ако последното изречение ви е прозвучало патетично, но истината е такава. Истината е, че успехът на турската културна експанзия се корени не само в занаятчийското майсторство на турските кинаджии, писатели и прочее, но и на невероятния интерес и преданост на самите турци към собствената им културна идентичност. Защото преди да постигнат смайващото промиване на мозъци в България и другаде, турските сериали, филми и книги пожънаха потресаващ успех в самата Турция. Успех до такава степен, че изметоха от най-гледаното време в кьошетата на националното внимание американските и въобще западни бози, от които нашият зрител/читател хълца и се сополяви неудържимо.
А иначе хубаво е човек свят да види, с корабче да се разходи из Босфора и да хвърли един поглед на къщата-музей на Абуд ефенди, в която естествено съвсем наужким „живеят” Инджи и Мехмед. И като занича из сокаците край Капълъ чарши да поразмисли върху факта, че в 18-милионния Истанбул, живеещите в къщи, подобни на тази, са не повече от няколкостотин хиляди. Толкоз за фалшивия блясък на перлите над Босфора и на всички измислените приказки от 1001 нощ.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)