Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

02.04.2010

ТУРЦИЯ В ХХІ ВЕК (3 част) – Проектът „Инджи“

Валентин ФЪРТУНОВ

Турските сериали завъртяха главите на хиляди българи, но какво всъщност се крие зад ориенталския разкош от екрана

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. Неоосманистите, представяни най-вече от министъра на външните работи на Турция проф. Давутоглу, докато на думи и при всеки удобен повод отричат да са неоосманисти, на практика вече от няколко години действат изключително успешно по осъществяване на плановете си.

Съществува и главен щаб за масирано провеждане на експанзионистичната им политика. Не е за вярване, но това не е МИТ (турското външно разузнаване), нито дори външното им министерство, а изключително ефикасното им и прагматично структурирано

Министерство на културата и туризма,

ръководено от Ертугрул Гюнай. През 2009-та година броят на туристите, посетили Турция, нарасна с 2 % и достигна 27 милиона души. Министър Ертугрул Гюнай каза, че Турция е преодоляла �� успех една трудна от гледна точка на туризма в света година и че това се дължи на нарастването на броя на туристите, посетили Истанбул. Гюнай подчерта, че въпреки икономическата криза, Турция е на седмо място по брой на пристигащите туристи и на девето място в света по приходи от туризма. Секторът генерира около 18 млрд. долара приходи, което е 5% от БВП.
Докато българската култура тъне в мизерия, а туризмът ни, заврян неизвестно защо при енергетиката, е оставен на произвола на дивите икономически и партизански интереси, в Турция това са две не само изключително обгрижвани от държавата сфери, но и по невероятно елегантен начин те са обвързани, работят една за друга и една с друга за изпълнение на най-глобалните задачи, стоящи пред Турция. Системно и целенасочено, водените от това министерство политики са многобройни и би било трудоемко дори самото им изброяване. Поради това в тази и следващата публикации ще се спрем само на две от тях – филмовия и литературен хегемонизъм, субсидирани твърдо от турската държава.
Турция понастоящем произвежда над 50 игрални филма годишно, а държавната подкрепа от страна на Министерството на културата и туризма е между 5 и 10 милиона долара, което покрива около 10 % от кандидатстващите проекти. Но това се отнася за филмите за големия екран. Основният инструмент на турската културна експанзия, обаче не са те, а

телевизионните сериали,

с чиято конфекция турските филмопроизводители се справиха удивително успешно. След индийският Боливуд и египетския филмов комплекс, днес Истанбул върви с огромни стъпки по същия път. Но с една съществена разлика – турските сериали са натоварени с тежка стратегическа мисия. Те проправят пътя на неоосманската доктрина, изпълнявайки в същото време обратен икономически трансфер.
Ето това е проектът, койт�� можем спокойно да наречем „Инджи” – проектът, който ако се съди по резултатите му само за година в България, е повече от успешен. Проект, в който турското Министерство на културата и туризма безкомпромисно определя и формата и съдържанието, и целите, без много шум и никакво афиширане. Без нито един изстрел, без дрънкане на оръжия, икономическа преса или сложни и скъпоструващи медийни кампании и други аксесоари от времето на студената война, фалшивият сапунисан образ на туркинята Инджи и нейните огледални отражения от десетките турски сериали, пуснати на конвейр по тв каналите в България превзеха душите и умовете на милиони български зрители. Това, което никой не можеше и да си представи дори през отминалите десетилетия, днес се случва за броени седмици и месеци. Старият образ на Турция се руши пред очите ни и се извайва един нов образ – на пасторално красиво общество, напълно европейско по своя характер, без извратеността и пороците на истинската Европа. Каква нелепост! Но факт. За броени месеци тези сериали насочиха към екскурзии в Турция изключителен поток от българи, според признанията на туроператорите. При това, както свидетелстват публикации в пресата, става дума включително за доста възрастни наши сънародници, които специално си вадят международни паспорти, за да могат да посетят страната, откъдето идват телевизионните им любимци; местата, където са живели; ресторантите, където са се хранили, т.е. снимачните площадки на сериалите. Не се кахърете. Потокът не е само от България, защото турските сериали са залели цялото постоосманско пространство и освен че трупат парички за продуцентите си, носят изключителни доходи за турската туристическа индустрия. За миналата година има ръст на арабски туристи между 21% – за тези от Обединените арабски емирства, и 50% за мароканските туристи – сещате се, че в тези страни върви „Перла”. Ето какво означава култура и туризъм да са в едно министерство! Това последното разбира се е по-скоро шега, защото нещата не са резултат от механичен сбор.
Но да се върнем на основния ефект от проекта „Инджи”. Той променя светоусещането на българина (както и на другите народи в постосманското пространство), прави го податлив на чужди на националната му идентичност внушения. Разбира се, далеч съм от мисълта, че само десетината турски сериали, които ни пометоха в последно време, са свършили цялата работа.

Крушка си има опашка.

И тая опашка се точи през тези дълги двайсет години след разгрома на соцсистемата. Либерализираната до глупост обществена и държавна структура беше постигната целенасочено, за да позволи „глобализацията” на страната ни, разбирай – да се превърнем в разграден двор, в който западните корпоративни и медийни агенти да се разпореждат както намерят за добре, обръщайки ни на най-елементарен неоколониален придатък, който носи съответната норма на печалба, на елементарен пазар, без всякакви съпротивителни сили, напълно подчинен на транснационалната олигархия. За този процес на привидно хаотизиране на България ентусиазиран принос имат почти без изключение всички политически сили, управлявали след 1989-та, т.е. българската пета колона. Резултатът е налице. Турският неоосманизъм идва на плодородна и добре „обработена” за него нива.
Знам, че мнозина биха възкликнали, че какво толкоз. Да, нищо особено, само дето губим окончателно националната си идентичност. Глобализацията във вида, в който съществува днес, е противоестествен процес, защото изритва на бунището огромен брой национални култури, а това е ужасяващо духовно обедняване на цялата цивилизация. Османизацията е на практика същото, защото пренаписва учебниците по история и цели културна асимилация. Иначе лично аз нямам нищо против много по-активното общуване на всички народи и на първо място на съседните. Нищо против икономическия, социален и културен обмен. Но

на реципрочна основа!

А да сте чули български филми (за сериали да не говорим) да вървят по турските тв канали? Да сте забелязали тълпи от турски екскурзианти по нашите маршрути? Знам, че подобна реторика звучи донякъде наивно, но това е изискването на принципа на р��ципрочността. Другото е налагане на хегемония, с кадифени ръкавици или не, но хегемония. А хегемонията е силно нездравословна за духовността и културата на народите, живеещи под злачния й покров. И тук е мястото да подчертая дебело – не ме тревожат хегемонистките неоосмански амбиции на съседите. Това, което ужасно ме притеснява е, че ние българите вече нямаме амбиции. Никакви амбиции. Един премръзнал, унизен и гладен народ, който се храни с турски зеленчуци и турски сериали…
Съжалявам, ако последното изречение ви е прозвучало патетично, но истината е такава. Истината е, че успехът на турската културна експанзия се корени не само в занаятчийското майсторство на турските кинаджии, писатели и прочее, но и на невероятния интерес и преданост на самите турци към собствената им културна идентичност. Защото преди да постигнат смайващото промиване на мозъци в България и другаде, турските сериали, филми и книги пожънаха потресаващ успех в самата Турция. Успех до такава степен, че изметоха от най-гледаното време в кьошетата на националното внимание американските и въобще западни бози, от които нашият зрител/читател хълца и се сополяви неудържимо.
А иначе хубаво е човек свят да види, с корабче да се разходи из Босфора и да хвърли един поглед на къщата-музей на Абуд ефенди, в която естествено съвсем наужким „живеят” Инджи и Мехмед. И като занича из сокаците край Капълъ чарши да поразмисли върху факта, че в 18-милионния Истанбул, живеещите в къщи, подобни на тази, са не повече от няколкостотин хиляди. Толкоз за фалшивия блясък на перлите над Босфора и на всички измислените приказки от 1001 нощ.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)


01.04.2010

ТУРЦИЯ В ХХІ ВЕК (2 част) – Неоосманската доктрина

Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 2 : Турция изгражда евразийски геополитически център около себе си, очертавайки сфери на влияние, повтарящи средновековната Османска империя – Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток, Балканите

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. В предната публикация разгледахме сценария „Троянски кон”, според който САЩ натоварват Турция с ролята на свой таен таран за разбиване на ЕС, чрез разселване на турска диаспора в европейския югоизток след евентуалното й приемане за член на Евросъюза. Изводът от анализа на този сценарий № 1 бе, че възможностите му все по-бързо се изчерпват и с днешната дата той е вече практически част от историята на международните отношения.

Приемането на Кипър за член на ЕС през 2004 г. се яви повратна точка и своеобразен катарзис за Турция в плановете й да се присъедини към Европа. С европейското правило за консенсус при приемането на нови членове на съюза и един Кипър, чиято цяла северна част е окупирана от турските войски, а Кипър вече e член на ЕС, турската надежда за европейско бъдеще се стопи със скорост, която мнозина, включително водещи политици, просто не успяха да проследят. Това развитие закономерно даде силен тласък на неоосманската доктрина сред турските управляващи, която за целите на този анализ нарекохме Сценарий № 2.
Главното действащо лице и мотор на новата турска външна политика стана 51-годишният професор по международни отношения от университета Бейкент в Истанбул

Ахмет Давутоглу.

Той упражни много силно влияние както върху сегашния турски президент Абдула Гюл, така и върху министър-председателя Реджеп Ердоган, чийто главен съветник бе. От 1 май 2009 г. Давутоглу бе назначен за министър на външните работи. В битието си на виден интелектуалец и, както се твърди, много умерен характер, Ахмет Давутоглу, особено с капиталния си труд «Стратегически дълбини», е много популярен във всички среди в Турция, включително и сред генералитета. Давутоглу често е определян като неоосманист, въпреки че той не се вижда в такъв контекст. В тази връзка наскоро заяви пред турския ежедневник «Сабах», че «след като ние самите не използваме подобна концептуализация, фактът, че тя се използва по отношение на нас е резултат или от неразбиране, или от липса на добра воля». Той оспорва идеята, че Турция се опитва да установи неоосмански имперски ред: „Винаги съм казвал, че Турция като национална държава е равна с всяка друга национална държава в нашия регион без значение дали е малка като население или територия. Ние нямаме никаква хегемония върху когото и да било. Това, което по-скоро се опитваме да направим, е да допринесем за установяване на постоянен мир в нашия регион. Ако под ред имат предвид Pax Ottomana (Османски мир), мир в смисъл на ред, ние се опитваме да установим ред и не е погрешно да се каже такова нещо”.
Какво е все пак неоосманизма? Според повечето добронамерени към Давутоглу анализатори новата

«Неоосманска доктрина»

се базира на няколко основни принципа. Първо, Турция е важен компонент на регионалната безопасност, център на Евразия, надежден партньор на съседните държави, а не периферия и някакъв второстепенен партньор на НАТО и САЩ; Второ, неоосманизмът не се явява антизападен по своята природа и ценностни ориентири. Той призовава към равностоен диалог със САЩ и особено с ЕС. Акцентът върху вниманието на Турция към Близкия Изток в последните години съвсем не означава, че турците обръщат гръб на Запада. Според политическия анализатор Стив Лараби няма никакви доказателства за пълзяща ислямизация на турската външна политика; Трето, новата доктрина се базира предимно на мека сила, а не на остри схеми – максималната твърдост на този подход бяха примерно, затваряне на пристанищата за кипърски кораби, политическа поддръжка за босненските мюсюлмани, признаването на Косово, дипломатическо изглаждане на проблемите със Сирия. От този принцип се извежда и основния подход на турската външна политика при Давутоглу за «нулеви проблеми със съседите»; Четвърто, неоосманизмът не разглежда кемализма и републиканските идеали като загубено време, а се опитва да допълни републиканския дизайн с нови черти, адекватни на света след студената война. Много съществено е към изброеното да допълним един принцип, заявен лично от Давутоглу пред сп. Economist: „Турция може да бъде европейска в Европа и източна в Изтока”.
По-другояче обаче изглеждат нещата, ако се вслушаме в тезите, които проф. Давутоглу изложи през октомври миналата година при откриването на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общини на Балканите днес”, проведена в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Там министърът на външните работи на Турция заяви, че целта на турската външна политика е подемът на османските Балкани, като център на световната политика. Същото Давутоглу повтори, разширявайки периметъра и в интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani”: „Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем”.
Още по-любопитно звучи и мнението му, че османската история, това е и историята на балканския регион: „Ние искаме нов балкански регион, основан върху политическите ценности, икономическата взаимозависимост и сътрудничество, културната хармония. Такива са били османските Балкани. Ние ще възстановим тези Балкани…

Османските столетия

на Балканите са успешна история, и сега е необходимо да я възродим”.
Всеки обективен и незапознат с историята на региона наблюдател би възприел подходът на Неоосманската доктрина като прагматичен и комуникиращ с реалностите на ХХІ век. Даже при повечко ентусиазъм би могло да се приеме като привлекателна идеята Балканите да се превърнат в център на световната политика. Има обаче не едно, а няколко десетки „но”-та, които, ако се възползваме от терминологията на самия Давутоглу, „зануляват” изключително розовеещия колорит на представената от него визия. Първо, не става дума за Балканите въобще, а за някакви османски Балкани. Второ, абсолютно нелепо, да не кажа глупаво за един професор, звучи идеята, че османската история е историята на балканския регион. Ако за Давутоглу, цялата история се затваря в петстотинте години на Османската империя, то за другите балкански народи този период е отбелязан в учебниците по история с по няколко горчиви страници на гнет, робство и пълен упадък след столетия на държавен и културен възход. За разлика от 500-те години на Османската империя, Българската държава има 1300-годишна история, гръцката история започва далеч преди Христа, сродно е положението и при другите народи в региона. Колкото до османските столетия на Балканите като успешна история – да, но зависи за кого. За османската метрополия в Цариград, доминирана от турците, може и да е така. За останалите народи, поробени от същата тази османска империя, въпросните петстотин години са практически години на вакуум в социален, икономически, културен и всякакъв друг вид народностен план. За реалното робско положение на тези народи да не говорим; за кръвния данък ��а не говорим; за насилствената смяна на вярата, благодарение на която целият европейски югоизток е нацвъкан днес с мюсюлмански общини, да не говорим.
Да продължаваме във фактически план да предъвкваме тема, ясна и на децата, ще е чиста загуба на време. Далеч по-интересено и важно е да си отговорим на въпроса: Имперско лицемерие или политическия инфантилизъм

на една нация изразява неоосманската доктрина? Аз лично съм по-склонен да мисля, че е второто. И ще илюстрирам мнението си с няколко много интересни реплики, които се чуха около един турски филм, събрал пред екраните в южната ни съседка над милион и половина зрители още след премиерата си през 2008 г. Във филма „Османска република” съвременна Турция никога не е съществувала, а вместо нея е показана страна, над която властва измисления и безпомощен султан Осман VІІ, който е марионетка в ръцете на САЩ. Но това, което е показано в едър план, е не толкова упадъкът на империята през ХІХ век, колкото нейната религиозна толерантност, т.е. Pax Ottomana (Османски мир), който според авторите е властвал над средиземноморското крайбрежие и околните региони. Така, днес, съпротивата на някои европейски страни срещу членството на Турция в Евросъюза на практика води до вдъхновената митологизация на една изгубена златна епоха. „Да мечтаем отново да бъдем империя е нереалистично, епохата и действащите лица са се променили”, твърди режисьорът на филма Гани Мюжде, чиито прадеди в Косово са били поданици на империята. „Пораснах в квартал „Фенер“ в Истанбул сред гърци, арменци, евреи и кюрди… Ето това е османското наследство. Днес не трябва да се игнорира това културно измерение“.
„Отправеното послание е: „Вие не принадлежите към Европа“, коментира Нилюфер Нарлъ. „Чувството на отхвърляне кара човек да се обърне к��м миналото, за да намери славните елементи на своята идентичност. Някои виждат в него само една ислямска държава”.
За турците, потънали в пълно вглеждане в себе си, следващият етап на историческо помирение преминава през преоткриване на европейските измерения на Османската империя.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)

Powered by WordPress