Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин Фъртунов

От месец между кюрдските партизани и силите за сигурност се разгаря истинска война

От средата на август в южната ни съседка не минава седмица без тежки престрелки и взривове, особено в югоизточната й част. Стълкновенията между армията и ПКК рязко се увеличиха и Турция обвини Сирия и Иран, че подкрепят кюрдските сепаратисти. Над 40 000 души са загинали в конфликта между Турция и ПКК откакто бунтовниците започнаха своята офанзива преди 28 години с цел да създадат отделна държава в населения предимно с кюрди югоизточен район на Турция.
Някои турски представители твърдят, че ПКК получава пряка подкрепа от сирийския президент Башар Асад и кюрдски групи в Сирия. Асад твърди, че Сирия не е позволявала на ПКК да действа от нейна територия в близост до турската граница.
От юни 2011 г. насам близо 800 души са загинали в конфликта, включително около 500 бунтовници, над 200 членове на силите за сигурност и около 85 цивилни, сочат данни на Международната кризисна група.
Сраженията се водят предимно в планинските райони по границата с Ирак и Иран, но ПКК извършва и нападения в градове.
Ето го и черният списък от информационния поток, само от последните няколко седмици:
14 август 2012
Осем са загиналите, а близо 60 са ранените при взрив на кола бомба в турския окръг Газиантеп. Натовареният с експлозиви автомобил е бил взривен пред полицейски участък към 19:45 ч.с дистанционно управление. Колата била паркирана близо до автобусна спирка. При взрива са се възпламенили автобус, който е качвал пътници на спирката, и още четири автомобили. 57 души са били откарани в болница с наранявания, като състоянието на шестима от тях е тежко.
Нанесени са щети и на други автомобили и са изпочупени стъклата на прозорци на околните сгради.
Граждани масово пристигат в болниците, за да даряват кръв. Лекарите, освободени заради мюсюлманския празник Рамазан байрам, са повикани обратно на работа.
Полицията щателно проучва записите на охранителните камери и издирва лице, което малко преди взрива се отдалечило бягайки от района.
НТВ посочва, че силите за сигурност са разполагали предварително с информация за подготвяния атентат в Газиантеп.
Кметът на Газиантеп Асъм Гюзелбей отбеляза, че мястото на експлозията е едно от най-натоварените в града.
„В часа на експлозията на булеварда е имало относително малка навалица. Ако взривът беше станал в навечерието на празника, можеше да загинат 60 души,“ коментира Гюзелбей.
Засега никой не е поел отговорност за нападението. В района са активни бунтовниците на Кюрдската работническа партия (ПКК), които се борят за автономия в населената предимно с кюрди югоизточна част на страната от 1984 г.
3 септември 2012
Десет войници бяха убити в сражения на турската армия с кюрдски бунтовници в югоизточната турска провинция Шърнак. Двадесет бойци от поставената извън закона Кюрдска работническа партия също загинаха при сблъсъците. Стълкновенията избухнаха, след като бойци от ПКК атакуваха полицейски участък и казарма в град Бейтюшебап.
Най-малко седем турски войници са ранени.
Около 100 бойци от ПКК открили огън едновременно по четири обекта. Под обстрел попаднали сграда на районната администрация, полицейски участък, сграда на командването на дивизия и военно общежитие.
По време на престрелката била изведена от строя инфраструктурата на електроснабдяването в община Бейтюшебап. Правителствените сили открили ответен огън. За залавяне на успелите да се укрият, силите за сигурност провеждоха операция в близките райони.
Бунтовниците започнаха често да отвличат турски официални лица.
Източници от силите за сигурност съобщиха, че ПКК е отвлякла ръководителя на централата на управляващата Партия за справедливост и развитие в окръг Хаккяри.
Турската армия отговори веднага, като уби 21 бунтовници при операция, в която се включиха и хеликоптери.
Турски представители обвиняват ПКК за атентат с кола бомба, при който загинаха девет души в град Газиантеп, близо до границата със Сирия, припомня Ройтерс.
11 септември 2012
Ат��нтатор самоубиец се взриви пред полицейски участък в Истанбул.
Един полицай е загинал, а най-малко осем души са ранени при взрива, избухнал в двора на участъка в предградието Султангази.
При експлозията, станала около 11 ч., са нанесени и щети на входа на сградата на полицейския участък в работническото предградие Султангази в северната част на Истанбул.
Въоръжената нелегална лявоекстремистка групировка Партия на революционния народен фронт за освобождение (DHKP-C) пое отговорността за самоубийствения атентат.
Камикадзето е 39-годишен мъж, член на DHKP-C, съобщава вестник „Хюриет“.
18 септември 2012
10 турски войници бяха убити, а други 63-ма бяха ранени при ракетно нападение на бунтовници от Кюрдската работническа партия срещу военен конвой.
Инцидентът е станал около 12,30 ч. на около 16 км от Бингьол, Източна Турция, съобщава валията на Бингьол – Мустафа Гювенчер.
Валията е уточнил, че конвоят е включвал 15 военни коли, от които пет автобуса и десет бронирани коли. В тях са пътували общо 200 невъоръжени войници, които са се връщали от отпуска.
Един от снарядите попаднал върху автобус, който се е запалил.
След нападението турските сили за сигурност са предприели операция по въздух и суша в района.
Очевидец съобщи, че два бойни самолета Ф-16 са излетели в неизвестна посока от авиобаза в Диарбекир в Югоизточна Турция.
Според свидетели нападението срещу конвоя е било извършено от гориста местност край пътя, като са използвани гранатомети.
След престрелката бунтовниците успели да избягат. По информация на властите колата с терористи се отправила в посока към окръг Диарбекир. Според някои данни в колата е имало трима екстремисти, голямо количество оръжие и експлозиви.
25 септември 2012
Най-малко седем души загинаха при силна експлозия на бомба, взривена от кюрдски терористи при преминаването на микробус с цивилен номер, превозващ военни, в центъра на град Тунджели, Източна Турция.
При терористичното нападение има и много ранени.
Сред жертвите при експлозията, станала около 18 ч., са шестима войници и една жена, която се разхождала със съпруга си в района, в който станал терористичният атентат.
Терористи от Кюрдската работническа партия са поставили взривното устройство на път в центъра ��а Тунджели.
Бомбата била взривена с дистанционно управление при преминаването на микробуса с военни служители, който бил охраняван от бронетранспортьор.
Вследствие на експлозията са се възпламенили микробусът и бронетранспортьорът.
Силите за сигурност са предприели операция с подкрепата на военна авиация за ликвидирането на извършителите на терористичния атентат. Отцепен е и пътят Тунджели – Елязъг.

Правителството на Тайип Реджеп Ердоган с действията си от последните две години започва да ни кара да мислим, че или е изгубило стратегическото си мислене от самодоволство, вследствие на отличните резултати от първите години на управлението си, или, че всъщност, никога не е имало такова. Кара ни да мислим, че относителният комфорт на който се радваше във външната и вътрешната си политика е вследствие на сравнително многото думи и политически заклинания особено на външния министър, многоученият професор Давутоглу и почти никаквите действия, особено във външната политика. В момента в който тези действия станаха факт, в опит да се развие неоосманската доктрина на професора, започна един външнополитически провал на Турция, който заплашва като снежна топка да я срине в пропаст от която излизане няма. Това се отнася, както за целенасочения разрив на отношенията с Израел, целящ да легитимира Анкара като лидер на мюсюлманския свят, така й особено много за изключително недалновидното остро противопоставяне на Сирия, докарало двете страни на крачка от войната. В това, последното действие разбира се, не се размина без американска мерудия, но Ердоган и Двутоглу нито за миг не биваше да забравят, че за разлика от САЩ, Турция е седнала от десетилетия върху едно буре с барут, с надпис „Кюрдистан”, чийто фитил, за ловък политик като Башар Асад, поставен в ъгъла на неизбежната самоотбрана, няма да е никакъв проблем да подпали, и това ще е краят на великотурските илюзии. Не можеш да се биеш със съседите, ако собствената ти земя гори под краката. Просто няма начин.

Валентин ФЪРТУНОВ

Странното животно „Ислямски неолиберализъм” се легитимира в стратегията за управляемия хаос

Прогнозата ми отпреди година, че
 „Мюсюлмански братя” отиват във властта се сбъдна напълно,
интегрирайки се в
 „Неоосманската доктрина” на Турция
и цялата тая гмеж ясно очерта лицето на американското оттегляне от региона, оставяйки след себе си
 „Близкоизточния пояс от управляем хаос”

Ако на някой му се струва, че цялата тая едричко смляна  и недоразбъркана мармеладена каша е на границата на здравия разум и дори отвъд нея, фатално греши.

През отминалата седмица две събития, доста различни и като калибър и като източници поставиха точката над и-то, което набъбва интензивно като зловреден цирей вече почти година, а предисторията му е порядъчно дълга. Имаме всички налични признаци, че многогодишното опипване, сблъсъци и мегакатастрофични модуси на отношенията между залязващата американска империя и световния ислям са към своя край. Или поне някакъв вид етапно приключване.

Ето го и първото от тези събития – един от официозите в САЩ публикува вестникарска статия, която повече прилича на нова геополитическа доктрина и дава повече въпроси отколкото отговори. Вижте кратко резюме от текста:

„Ню Йорк таймс“: САЩ променят дългогодишната си политика към ислямистите (4 януари 2012)

Мохамед Морзи (в центъра) - Партия на свободата и справедливостта (Мюсюлмански братя)

След успеха на „Мюсюлмански братя“ на изборите в Египет, САЩ се о��итва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на Вашингтон

След като стана ясно, че организацията „Мюсюлмански братя“ се доближава към пълно мнозинство в новия парламент на Египет, правителството на Барак Обама започна да променя десетилетната политика на недоверие и враждебност, тъй като се опитва да изгради по-тесни връзки с организацията, смятана някога за враждебна към интересите на САЩ, пише на първа страница „Ню Йорк таймс“.

Опитите за установяване на контакти, в това число срещи на най-високо ниво през последните седмици, са историческа промяна във външната политика на американските правителства, които твърдо подкрепяха автократичния президент Хосни Мубарак отчасти заради тревогите от ислямистката идеология на „Мюсюлманските братя“ и историческите им връзки с ислямистите, отбелязва изданието.

Промяната е, от една страна, признание на новата политическа реалност в Египет и в региона, където ислямистки групи идват на власт.

След като спечелиха почти половината от местата в първите два кръга на парламентарните избори, „Мюсюлманските братя“ навлязоха вчера в третия и последен кръг с възможност да увеличат преднината си и да спечелят пълно мнозинство, тъй като вотът е в райони, отдавна смятани за крепости на ислямистите.

Обратът в американската политика показва също, че правителството е склонно да приеме неколкократните уверения на „Мюсюлмански братя“, че техните законодатели искат да изградят съвременна демокрация, която ще зачита личните свободи, ще работи за свободен пазар и ще спазва международните споразумения, в това число договора с Израел, коментира „Ню Йорк таймс“.

В същото време обратът е израз на растящото недоволство на Вашингтон от военните управници на Египет, които се стремят да се сдобият с трайни политически правомощия и смазват със сила протестите срещу управлението им.

„Ню Йорк таймс“ цитира анонимен високопоставен американски служител, участващ в оформянето на новата политика, според когото е прагматично да се работи с „Мюсюлманските братя“ заради американските регионални интереси в сигурността.

„Според мен няма друг начин, освен да започнем да работим с партията, която печели изборите. Те б��ха доста конкретни в умереното си послание – за регионалната сигурност и вътрешните въпроси, както и за икономиката“, каза служителят.

Източници, близки до правителството, определиха зараждащите се американски отношения с „Мюсюлманските братя“ като първа стъпка към подход, който може да се оформи към идващите на власт ислямистки партии в региона след въстанията от Арабската пролет.

Ислямистите извоюваха силно влияние в Мароко, Либия, Тунис и Египет за по-малко от година, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

На фона на декларацията за новата американска политика, второто събитие за което споменах в началото, вече не изглежда чак толкова невероятно.

„Франс прес”: Ердоган се срещна с ръководителя на правителството на ХАМАС (3 януари 2012)

Реджеп Ердоган разговаря в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си

Турският премиер Реджеп Ердоган разговаря днес в Истанбул с ръководителя на палестинското правителство на ХАМАС Исмаил Хание и го увери в подкрепата си, съобщиха турските медии. Анадолската агенция уточни, че срещата е преминала при закрити врата.

Хание пристигна в Турция в рамките на първата си обиколка в чужбина (Египет, Судан, Катар, Тунис и Бахрейн) откакто ХАМАС установи контрол над Ивицата Газа през 2007 г., а Израел затегна ембарго над територията.

Западните страни и Израел смятат ХАМАС за терористична организация, но не и управляваната от проислямистко правителство Турция.

Към цитираното дотук ще добавя все пак още един кратък цитат:

Пентагонът: САЩ не търсят конфронтация с Иран ( 3 януари 2012 )

САЩ увериха, че не търсят конфронтация с Иран, заел се с демонстрация на сила около Ормузкия пролив, който има стратегическо значение за международната морска търговия с петрол, заяви представител на Пентагона.

„Никой в американското правителство не търси конфронтация по повод Ормузкия пролив. Важното е да се намали напрежението“, заяви в комюнике говорителят на американското военно ведомство Джордж Литъл.

И така – Какво се случи?

С един замах, в рамките на 48 часа, два дни след настъпването на новата 2012-та сякаш най-взривоопасното място в света – Близкият изток сякаш се умиротвори, някой по-чувствителни хорица сигурно биха пуснали и по една сълза на облекчение и овчи възторг от това, че изглежда светът става едно по-добро място за живеене?

Така ли е наистина?

Възможно ли е след десетилетия конфронтация между империята САЩ и мюсюлманите по света, след кървави войни и ответен кървав терор да настъпи приятелска прегръдка?!

Не бих казал. Промяната е много рязка, но не и неочаквана. Ако щете бяхме предупредени за нея цяла година по-рано. Целият този панаир инсцениран от Сорос, медии, секретни служби и прочее, наречен „Арабска пролет” бе окончателния етап в подготовката за тази „прегръдка”.

Цялата тази акция всъщност бе един от последните, предсмъртни спектакли, които неолиберализмът изигра, навличайки този път ислямска премяна.

Да – ислямска премяна. Защото точно за това става дума, ако трябва да съм максимално кратък:

Започва периодът на Ислямският неолиберализъм.

За издъхващата, обременена с неизплатими дългове и самоизчерпала се като концепция американска икономика, по-нататъшното обслужване на американските интереси (разбирай всъщност интересите на световния банков картел и мултинационалните корпорации) с военни средства и безумни харчове за Пентагона и диверсионните служби е невъзможно. И го измислиха! Вместо скъпоструващо масирано военно присъствие щафетата се предава на исляма, но не въобще на исляма, а на онези сили в него, които поемат ангажимента срещу получаването на властта да запазят свободния пазар и се придържат в икономиката към принципите на неолиберализма. Нещо напълно приемливо за мегаорганизации като „Мюсюлмански братя”, например.

Да, ще настъпи хаос при този ход, но това ще бъде управляем хаос, защото страните в горещия близкоизточен пояс няма да останат без контрол и управление. Невидимо управление, но не по-малко здраво от управлението на рекетите, самолетите, самолетоносачите и знаменитата мушка М-16. Управлението на банкерския октопод, на мултинационалните корпорации, управлението на парите…

Как се казваше в онази тъпа реклама?… Хитро, а!

Колкото до Израел и евреите, ако си спомняте преди няколко месеца ви говорих за десетките готови селища от закрит тип, изградени от израелски фирми в Югозападна България, а израелският президент говореше за подобни неща в Полша, Швейцария и не знам си още къде…

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.  Анализът се състои от две части, първата бе публикувана през юни 2010 г., а втората през септември в седмичника „Десант“.

Валентин ФЪРТУНОВ

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180о и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататърк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – ��ой включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.
Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да вли��е върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

– армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

Валентин ФЪРТУНОВ

Турските сериали завъртяха главите на хиляди българи, но какво всъщност се крие зад ориенталския разкош от екрана

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. Неоосманистите, представяни най-вече от министъра на външните работи на Турция проф. Давутоглу, докато на думи и при всеки удобен повод отричат да са неоосманисти, на практика вече от няколко години действат изключително успешно по осъществяване на плановете си.

Съществува и главен щаб за масирано провеждане на експанзионистичната им политика. Не е за вярване, но това не е МИТ (турското външно разузнаване), нито дори външното им министерство, а изключително ефикасното им и прагматично структурирано

Министерство на културата и туризма,

ръководено от Ертугрул Гюнай. През 2009-та година броят на туристите, посетили Турция, нарасна с 2 % и достигна 27 милиона души. Министър Ертугрул Гюнай каза, че Турция е преодоляла �� успех една трудна от гледна точка на туризма в света година и че това се дължи на нарастването на броя на туристите, посетили Истанбул. Гюнай подчерта, че въпреки икономическата криза, Турция е на седмо място по брой на пристигащите туристи и на девето място в света по приходи от туризма. Секторът генерира около 18 млрд. долара приходи, което е 5% от БВП.
Докато българската култура тъне в мизерия, а туризмът ни, заврян неизвестно защо при енергетиката, е оставен на произвола на дивите икономически и партизански интереси, в Турция това са две не само изключително обгрижвани от държавата сфери, но и по невероятно елегантен начин те са обвързани, работят една за друга и една с друга за изпълнение на най-глобалните задачи, стоящи пред Турция. Системно и целенасочено, водените от това министерство политики са многобройни и би било трудоемко дори самото им изброяване. Поради това в тази и следващата публикации ще се спрем само на две от тях – филмовия и литературен хегемонизъм, субсидирани твърдо от турската държава.
Турция понастоящем произвежда над 50 игрални филма годишно, а държавната подкрепа от страна на Министерството на културата и туризма е между 5 и 10 милиона долара, което покрива около 10 % от кандидатстващите проекти. Но това се отнася за филмите за големия екран. Основният инструмент на турската културна експанзия, обаче не са те, а

телевизионните сериали,

с чиято конфекция турските филмопроизводители се справиха удивително успешно. След индийският Боливуд и египетския филмов комплекс, днес Истанбул върви с огромни стъпки по същия път. Но с една съществена разлика – турските сериали са натоварени с тежка стратегическа мисия. Те проправят пътя на неоосманската доктрина, изпълнявайки в същото време обратен икономически трансфер.
Ето това е проектът, койт�� можем спокойно да наречем „Инджи” – проектът, който ако се съди по резултатите му само за година в България, е повече от успешен. Проект, в който турското Министерство на културата и туризма безкомпромисно определя и формата и съдържанието, и целите, без много шум и никакво афиширане. Без нито един изстрел, без дрънкане на оръжия, икономическа преса или сложни и скъпоструващи медийни кампании и други аксесоари от времето на студената война, фалшивият сапунисан образ на туркинята Инджи и нейните огледални отражения от десетките турски сериали, пуснати на конвейр по тв каналите в България превзеха душите и умовете на милиони български зрители. Това, което никой не можеше и да си представи дори през отминалите десетилетия, днес се случва за броени седмици и месеци. Старият образ на Турция се руши пред очите ни и се извайва един нов образ – на пасторално красиво общество, напълно европейско по своя характер, без извратеността и пороците на истинската Европа. Каква нелепост! Но факт. За броени месеци тези сериали насочиха към екскурзии в Турция изключителен поток от българи, според признанията на туроператорите. При това, както свидетелстват публикации в пресата, става дума включително за доста възрастни наши сънародници, които специално си вадят международни паспорти, за да могат да посетят страната, откъдето идват телевизионните им любимци; местата, където са живели; ресторантите, където са се хранили, т.е. снимачните площадки на сериалите. Не се кахърете. Потокът не е само от България, защото турските сериали са залели цялото постоосманско пространство и освен че трупат парички за продуцентите си, носят изключителни доходи за турската туристическа индустрия. За миналата година има ръст на арабски туристи между 21% – за тези от Обединените арабски емирства, и 50% за мароканските туристи – сещате се, че в тези страни върви „Перла”. Ето какво означава култура и туризъм да са в едно министерство! Това последното разбира се е по-скоро шега, защото нещата не са резултат от механичен сбор.
Но да се върнем на основния ефект от проекта „Инджи”. Той променя светоусещането на българина (както и на другите народи в постосманското пространство), прави го податлив на чужди на националната му идентичност внушения. Разбира се, далеч съм от мисълта, че само десетината турски сериали, които ни пометоха в последно време, са свършили цялата работа.

Крушка си има опашка.

И тая опашка се точи през тези дълги двайсет години след разгрома на соцсистемата. Либерализираната до глупост обществена и държавна структура беше постигната целенасочено, за да позволи „глобализацията” на страната ни, разбирай – да се превърнем в разграден двор, в който западните корпоративни и медийни агенти да се разпореждат както намерят за добре, обръщайки ни на най-елементарен неоколониален придатък, който носи съответната норма на печалба, на елементарен пазар, без всякакви съпротивителни сили, напълно подчинен на транснационалната олигархия. За този процес на привидно хаотизиране на България ентусиазиран принос имат почти без изключение всички политически сили, управлявали след 1989-та, т.е. българската пета колона. Резултатът е налице. Турският неоосманизъм идва на плодородна и добре „обработена” за него нива.
Знам, че мнозина биха възкликнали, че какво толкоз. Да, нищо особено, само дето губим окончателно националната си идентичност. Глобализацията във вида, в който съществува днес, е противоестествен процес, защото изритва на бунището огромен брой национални култури, а това е ужасяващо духовно обедняване на цялата цивилизация. Османизацията е на практика същото, защото пренаписва учебниците по история и цели културна асимилация. Иначе лично аз нямам нищо против много по-активното общуване на всички народи и на първо място на съседните. Нищо против икономическия, социален и културен обмен. Но

на реципрочна основа!

А да сте чули български филми (за сериали да не говорим) да вървят по турските тв канали? Да сте забелязали тълпи от турски екскурзианти по нашите маршрути? Знам, че подобна реторика звучи донякъде наивно, но това е изискването на принципа на р��ципрочността. Другото е налагане на хегемония, с кадифени ръкавици или не, но хегемония. А хегемонията е силно нездравословна за духовността и културата на народите, живеещи под злачния й покров. И тук е мястото да подчертая дебело – не ме тревожат хегемонистките неоосмански амбиции на съседите. Това, което ужасно ме притеснява е, че ние българите вече нямаме амбиции. Никакви амбиции. Един премръзнал, унизен и гладен народ, който се храни с турски зеленчуци и турски сериали…
Съжалявам, ако последното изречение ви е прозвучало патетично, но истината е такава. Истината е, че успехът на турската културна експанзия се корени не само в занаятчийското майсторство на турските кинаджии, писатели и прочее, но и на невероятния интерес и преданост на самите турци към собствената им културна идентичност. Защото преди да постигнат смайващото промиване на мозъци в България и другаде, турските сериали, филми и книги пожънаха потресаващ успех в самата Турция. Успех до такава степен, че изметоха от най-гледаното време в кьошетата на националното внимание американските и въобще западни бози, от които нашият зрител/читател хълца и се сополяви неудържимо.
А иначе хубаво е човек свят да види, с корабче да се разходи из Босфора и да хвърли един поглед на къщата-музей на Абуд ефенди, в която естествено съвсем наужким „живеят” Инджи и Мехмед. И като занича из сокаците край Капълъ чарши да поразмисли върху факта, че в 18-милионния Истанбул, живеещите в къщи, подобни на тази, са не повече от няколкостотин хиляди. Толкоз за фалшивия блясък на перлите над Босфора и на всички измислените приказки от 1001 нощ.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)