Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Венецуела излезе на първо място в света по запаси на нефт според най-новия доклад на ОПЕК за 2010 г., който допълва и актуализира информацията, представена на нашата диаграма от 2009 г

Според данните от края на 2010 година най-големите доказани запаси от нефт се намират във Венецуела – 296,5 млрд барела, свидетелствува статистиката на ОПЕК

Оценката на запасите бе увеличена с около 40% за една година, което позволи на Венецуела да изпревари предишния лидер – Саудитска Арабия, чиито запаси не са преразглеждани от 2009 г. и се оценяват на 264,5 млрд барела.

Това стана след като ОПЕК започна да включва в разчетите за Венецуела и нефтоносния пояс Ориноко.

Главният икономист на Центъра за международни енергийни изследвания в Лондон Лео Дролас отбелязва по този повод: „ОПЕК вече отчита и тежкия нефт. Но какво означава това? Инвестициите за разработка на тези находища са огромни и в сегашната ситуация Венецуела няма да ги получи. Запасите са фактически недостъпни.”

Разбира се, зад подобно становище не може да не заподозрем политически подбуди. Защото когато няма риба и ракът е риба. Още повече, технологиите бурно се развиват и когато другите запаси свършат и дойде времето на тежкия нефт, той няма да е недостъпен, гарантирам ви.

Разбира се, според оценките на Бритиш Петролеум, както е видно и от диаграмата, доказаните запаси на Венецуела възлизат на 211,2 млрд барела, а тези на Саудитите съвпадат с данните на ОПЕК – 264,5 млрд барела.

Доказаните запаси от нефт на Ирак за 2010 г. са нараснали с 24% – до 143,1 млрд барела, съобщи още ОПЕК. В Иран и Еквадор прирастът е съответно по 10% – до 151,17 млрд барела и 7,2 млрд барела.

Съвкупните доказани запаси от нефт в страните от ОПЕК са се увеличили с 12% – до 1,19 трилиона барела, с което делът на ОПЕК в световните запаси се е уголемил до 81,3% през 2010 г. спрямо 79,6% през 2009 г.

СВЪРШВА ЛИ НЕФТЪТ?

Следното изречение ще прочетете в един или друг вариант ако отворите специализираните страници на вестниците, интернет, ще чуете по радиа и телевизии:
При евентуално задържане темповете на добив на сегашните нива, то нефтът в световен мащаб ще стигне за още 42 години.
Вярно ли е това твърдение или не? Тук ще ви представим две алтернативни становища:

СВЪРШВА!
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОПЕК ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Тотал – Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Ройял Дъч/Шел. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя – „Запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”.

Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
(Текстът е от статия на Георги Колев, автор на книгата Сълзите на дявола)

НЕ СВЪРШВА!
Нефтът не е възобновим ресурс и поради това по дефиниция той някой ден ще се изчерпи. Но този ден не се мержелее на хоризонта въпреки твърденията на един разрастващ се хор от вещатели, че вече сме достигнали световния връх на петролопроизводството. В техните възгледи обаче глобалният петролен ресурс е фиксиран като количество, а технологията е нещо статично. Всъщност и двете виждания са неверни. Фирми новатори инвестират във все по-качествени технологии за изследване на залежите и производството на нефт, като отместват върха на добива все по-далеч в бъдещето.

Основното тук е правилно да разбираме ролята на дефицита, ценовите сигнали и бъдещите технически нововъведения в извеждането на пазара на огромните оставащи въглеводородни резерви на света. Благодарение на научно-технич��ския напредък средното ниво на добив от световните петролни резерви нараства от 20% през по-голямата част от XX век до 35% днес. Това е похвален напредък. Но той също така означава, че две трети от известните петролни запаси са все още неизразходени. Най-голямо опровержение на предсказателите на петролния край представляват огром¬ните залежи от неконвенционални въглеводороди. Тези запаси от битумни шисти, катранени пясъци и мазут могат да бъдат превърнати в горива, които да захранват днешните автомобили. Канада например разполага със залежи от катранени пясъци с по-голямо енергийно съдържание, отколкото целия петрол на Саудитска Арабия. Китай, Съединените щати, Венецуела и други страни също имат големи запаси от тези енергийни източници. Проблемът е в това, че конверсията се извършва на много по-висока екологична и икономическа цена, отколкото при използването на конвенционалния суров петрол. Но същите тези високи петролни цени, в които предсказателите съзират знак за скорошното привършване на петрола, също така създават силна мотивация за разработването на тези пълни с примеси залежи, както и за създаването на технологията, която ще ни позволи да ги извличаме по един по-хигиеничен начин.
(Мнението е на Виджай В. Вайтисваран, кореспондент на The Economist)

РАВНОСМЕТКА?
Всеки, който се опита на базата на предложените хипотези да тегли чертата и изведе червената нишка на проблема би бил доста нахален. Най-малкото, защото говорим за базов, есенциален проблем на човечеството. И все пак, не знам за вас, но у мен определено има изградено становище по тази дилема.

Не мога да приема аргументите на Вайтисваран, не само защото в тяхната основа лежи изцяло тотално дискредитираната в наше време икономическа експертиза и икономически модел, но и защото отдавна не възприемам нефта, като решение на човешките проблеми. В този смисъл, дори и да не свърши точно след 42 години, а след 142 – това не променя императива, че човекът трябва да се раздели с нефта и да намери алтернативни източници. И не само енергийни, бих казал да намери като цяло – технологическа и социална алтернатива. Предполагам, че знаете, че една автомобилна гума се произвежда от 30 литра нефт, че сме облечени и обути с „не��т” и т.н. Тъкмо изобилието от нефт и изобилието от възможности, които дава нефта са в основата на този самоубийствен бум и налагане на западния вълчи модел на свободния пазар, който безпардонно води до тотално прахосничество на ресурси, заобикаляща среда и в последна сметка до цивилизационно самоубийство. Най-лесното, не е задължително най-доброто!

Но да се върнем отново на частния проблем – свършва ли нефта. Според мен изводът е един във всички варианти – и да свършва и да не свършва трябва да му търсим заместител във всяко едно приложение. А при положение, че по-скоро свършва, отколкото обратното, едно е несъмнено – човечеството е пред епохални и критични решения за оцеляването си. А времето, времето както винаги е в дефицит…

Анализът е публикуван във в.Десант

Валентин ФЪРТУНОВ

Как се дере котка, как се фабрикуват „цивилни”жертви и има ли място за класическата западна демокрация в изпепелената от Томахоуци страна!

Когато говорим за Либия, ние всъщност мислим за България. Когато настървено подкрепяме убийството на Кадафи, ние несъзнателно изразяваме комплексите си на томително дълго мачкан народ, който не е могъл да убие своите сатрапи и се вливаме в едно глобално риалити шоу, където първосигналните ни инстинкти биват удовлетворени. Убиването на Кадафи е психологически оргазъм, виртуалното ни отмъщение към националните ни мъчители; това е причината дори да не се замислим чудовище ли е наистина Кадафи за либийците, откъде черпим информация за него, кой ни я поднася, какво цели с това анонимният „информатор”. Защото всичко това няма никакво значение в случая. Нас не ни интересува Кадафи, нито Либия, нас ни интересува България, собственото ни дередже и кой ни докара до него. Чрез ритуалното убиване на Кадафи ние просто изживяваме национален духовен онанизъм и поне за кратко, поне символично получаваме жадуваното отмъщение. Майната му на Кадафи, нас ни боли от сметките за тока, за парното, от златните картофи, от липсата на бъдеще за децата ни, от бавното социално умъртвяването на нашите старци, от откраднатия ни живот и поругания ни шанс за щастие…

Тук обаче аз ще ви говоря за Кадафи, ще си говорим за Либия и либийците, ще раздираме бляскавите завеси на това всъщност абсолютно фалшиво риалити шоу, което американски притежаваните световни медии са ни спретнали по поръчка на управителите на света. А вие няма да си позволявате инерцията на зомбирано плямпане в стил „Дърдорковци за демокрация”. Вие ще оставите настрана всичките си предразсъдъци и окървавени чувства, за да размишляваме заедно върху известните и неизвестните факти и всеки един от тях ще поставим под съмнение. Накрая може би все пак ще успеем да сглобим пъзела, който силните на света с целия си потенциал, а той е огромен, ни пречат да наредим, за да не видим зловещия цинизъм на матрицата, в която са ни поставили. От нас не се иска нищо друго, освен да мислим с главите си и да изплюем натъпканите услужливо в устата ни клишета.

В статията си отпреди няколко дни по същата тема ви цитирах културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.
Това размишление на един много умен българин, който между другото преподава в Пенсилванския университет, бих ви посъветвал да го прочетете още няколко пъти много внимателно, защото тези няколко реда изчерпателно обясняват цивилизованото варварство на Запада в региона на Близкия изток, а и не само там. И особено важно – защо цялото говорене на западната пропаганда по отношение на Кадафи и Либия е безсрамна фалшификация. Аз ще ви го кажа само в един ред – в полуфеодална Либия не може да се трансплантира демокрация – абсурдно е! Полуфеодална Либия има жизнена потребност от Кадафи – без него (или друг подобен на него) страната ще се разпадне на племенен принцип и ще престане да съществува (за радост на мазния корпоративен интерес).

Тук ще ви представя съвсем кратки фрагменти от статиите на двама западни журналисти, които правят за смях пропагандните напъни на метрополиите чрез прости факти и аргументи:

Либия, където се одираха котките от Дебора Бил
…Либия, чрез държавната си компания НОК (NOC – National oil corporation), има договорна система, различна от всички други, използвани в останалия свят. Споразумението ЕПСА (EPSA), което много компании подписваха в Либия, не предвижда лицензни такси, разделяне на оперативните разходи, други такси: нищо от всичко това. Много по-просто е, правителството прибира своя дял от брутната продукция. Компаниите поемат сами производствените разходи, не плащат такси, нито права и разделят с Либия продукцията. Но не си мислете, че се дели петдесет на петдесет, нищо подобно…

…Уикилийкс с някои секретни документи=
23/07/2008: С ново споразумение, делът от продукцията на европейския консорциум (този, който работи в района на Марзук, б.а.) падна от 25% на 13%. Репсол, ОМВ, Тотал и Сага петролеум последваха други големи играчи в Либия и се подчиниха на натиска на НОК, подписвайки новото споразумение ЕПСА 4, което предвижда значително намаляване на дяла на международните компании. И ако някой се съмнява, ето ви на тепсия още един документ, в който се оплакват точно от твърдостта на НОК, и по-специално от автократичното управление на директора Шукри Ганем, Който, само миналата година обяви, че иска да разшири проблематичното споразумение Епса 4 и към компаниите, които досега са ползвали традиционните концесии. „По много начини може да се одере една котка”, отбелязва Ганем.

Не толкова подписаните задушаващи договори, колкото тази метафора не успяват да преглътнат международните компании. Ето ги и последствията…

Фокусът с Либия от Мигел Мартинес
Ако добре съм разбрал, нещата стоят така: Либия има правителство. Никога не съм гледал с особена симпатия на това правителство, защото зная некрасиви истории на имигранти, минали през тази страна, и защото при всички положения едно правителство след 40 години започва да се разваля. Като преводач, освен това, често ми се случва да се док��свам до хора, които работят в Либия, и съм събрал достатъчно оплаквания върху облика на тази капризна и непредвидима администрация.
Но тези мои емоционални съображения нямат нищо общо със законността. Правителството на Либия е безспорно легитимно в най-чистия смисъл. Може да издава паспорти, признати от другите държави, а най-яркият представител на страната – който по странен начин не заема никаква правителствена длъжност – се посреща с усмивки и ръкостискания от чуждите държавни глави. Сред които се нарежда не само Берлускони, но и Обама и Саркози…

…Не само аз нямам представа кои са бунтовниците: такава представа си нямат и всички журналисти, макар че ги изкарват герои. Въпреки всичко две предположения изглеждат доста приемливи: бунтовниците принадлежат на някои традиционни племена, недоволни от преразпределението на петролните печалби; и второ, явно изразяват силната неприязън на голяма част от населението срещу имигрантите от Черната Африка: факт е, че въстанието бе придружено от поредица кървави убийства на имигранти. Бунтът обаче срещна, поне така изглежда, враждебността на по-голямата част от страната и със сигурност нейните военни сили, и само за няколко дни претърпя няколко решителни поражения….

И точно тук, както ми се струва, се крие целият фокус.

В Либия всъщност противоречието не е – както е в Тунис, Йемен, Бахрейн или Египет – между въоръжените сили от една страна и маса от мирни манифестанти от друга. В Либия бунтовниците имат оръжия, танкове и даже един изтребител, който с гордост показаха веднага след налагането на Свободна от полети зона. Но тъй като не принадлежат към редовната войска, могат да бъдат определяни като „цивилни”, макар че са обучавани от чуждестранни войници (британски)…
(Превод Даниела Пенкова  – тук и тук можете да прочетете целите статии)

И така да обобщим телеграфно:
• Демокрацията е неприложима в страни като Либия на този етап на развитието им.
• Няма значение какъв е Кадафи за нас, за либийците той е стожер на либийската държавност.
• Кадафи смачка до нечувано ниски нива печалбите на петролните гиганти, ���одирайки котката” до кокал.
• Вследствие, личната гвардия на петробароните – западните президенти и премиери спретнаха под фалшив флаг наказателна операция.
• Всички хленчения за нещастни цивилни жертви на Кадафи, идващи от средите на „Дърдорковци за демокрация” са напълно безпредметни – армията на Кадафи воюва срещу въоръжени бунтовници.
• Цивилните жертви, вече над 60 са благодарение на ракетните и самолетни атаки на коалицията на западните петролни демокрации.
• Либийците правят живи вериги в защита на Кадафи, не защото някой с пушка ги заставя, а защото:
– БВП на глава от населението е $11,852 !
– Образованието и здравеопазването са безплатни, има повече висшисти на глава от населението отколкото в България.
– Електроенергията и водата са безплатни…

Спирам дотук. Мислете с главите си.

(Още една великолепна италианска статия по темата, преведена от Даниела Пенкова, ви препоръчвам да прочетете тук)

Валентин ФЪРТУНОВ

Американският долар виси на примката със страшна сила – ако светът реши да ритне барела – с империята е свършено!

В предишната публикация направихме кратък преглед на актуалното състояние на чудовищния федерален дълг на САЩ – дълг, показващ как янките си изградиха благоденствие и свръхвисок стандарт на гърба на другите нации. Тук ще прегледаме основния инструмент за трупане на дълг и богатства, т.е. имперски позиции – доларът.

През зимата на 2006 година иранският президент Ахмадинеджад обяви създаването на Иранска нефтена борса. Само по себе си начинанието не би предизвикало особен интерес извън средите на икономистите и нефтените брокери, ако не бе една малка подробност. Иранците обявиха предизвикателно, че борсата ще продава петрола за евро! Нестихващият американски натиск върху непокорната ислямска държава достигна истерични размери. Плашилото на иранската ядрена програма бе отново високо размахано, а от „достоверни източници” започна обилно да изтича информация за предстоящ всеки момент американски удар върху Иран.

Двама от бунтарите срещу империята – президентите на Венецуела Хуго Чавес и на Иран Махмуд Ахмадинеджад не само, че не се стреснаха, но създадоха и обща банка.

За коя опашка дръпнаха дявола иранците?

„…Доларът има „петролно” обезпечение. В светлината на подобно развитие, светът трябва да акумулира нарастващи масиви от долари, тъй като тези авоари са му нужни да си купува нефт. След като доларът се е превърнал в единствено разплащателно средство за нефта, то доминацията му в света е осигурена и Американската империя може да продължи да събира данъци от останалата част на планетата. Ако по някаква причина доларът загуби петролното си покритие, Американската империя ще престане да съществува.
Ето защо, имперското оцеляване диктува безапелационно, че нефтът трябва да се продава единствено срещу долари…” – писа по повод тази криза проф. Красимир Петров, д-р по икономикс от Университета в Охайо в скандалната си статия „Предлаганата Иранска нефтена борса”. Анализът му предизвика толкова силен отзвук, че се зае да го опровергава маститият макроикономист Джеймс Д. Хамилтън от Калифорнийски университет в Сан Диего, впрочем и много доверен човек на Борда на Федералния резерв на САЩ.

„…Идеята, че американският долар понастоящем „има нефтено обезпечение” е толкова безсмислена, че е затруднително дори да се проумее какво тази фраза следва да ни съобщи. Когато казваме, че при златен стандарт, доларът е със златно покритие, аз знам какво точно означава това – това означава, че по всяко време можете да се откажете от притежаваните долари, за да придобиете срещу тях количеството злато, фиксирано с гаранция от правителството. Но ако вие решите да се освободите от доларите си в кой да е ден, примерно на януари, колко нефт ще получите срещу тях? Количеството варира буквално всяка минута и нивата, на които доларът ще бъде обменен за нефт, нямат нищо общо с правителствените гаранции и имат много общо с пазарните флуктуации на търсенето и предлагането…” – заяви Хамилтън с аргументи, действително толкова безсмислени, че е затруднително дори да се проумее какво точно иска да ни съобщи. Трябва наистина да си порядъчно безочлив и по имперски арогантен, за да си позволиш да говориш за златен стандарт и златно покритие, когато става дума тъкмо за долара, за който от 1971 г. с едикт на президента Никсън бе официално отказано изплащането на златно обезпечение!? А и само ще припомним, че в предния брой цитирахме проф. Антал Факете, който отбелязва, че през 2008 г. доларът е обезпечен на по-малко от 4 цента!

Междувременно, въпросната борса не се състоя. Какви геополитически съображения са надделели, какви дълбоко потайни ходове са били предприети, е друга тема, но иранците отложиха старта на борсата.

Всичко започва с Бретън Уудс

през 1944-та, или може би още по-рано с акта за Федералния резерв от 1913-та.

Засега обаче оставаме в средата на двайсети век. Бретънуудското споразумение, постигнато в края на Втората световна война, създава Международния валутен фонд, Световната банка и урежда новия финансов ред в света, при който освен златото и донякъде стерлинга, доларът става новата международна резервна валута, а американското правителство официално се ангажира да обменя предявените му от страните-членки на Фонда долари срещу злато. Истината е обаче, че Бретън Уудс поражда икономически американската империя. И след нарастващия и постоянен американски търговски дефицит с останалия свят (и натрупването на съответния федерален дълг) и особено след имперските авантюри на САЩ от 60-те, най-вече виетнамската, закономерно се стига до 15 август 1971 г., когато Никсън официално обявява американския отказ за обмяна на долара срещу злато.

САЩ банкрутират. Американците в продължение на десетилетия са купували огромни количества стоки от другите държави, плащайки ги с кухите си долари, които никога не са възнамерявали да изкупят обратно. Светът е тъпкан с долари, а Америка не може и, което е по-съществено, не иска да ги изкупи.

Точно тогава на дневен ред идва споразумението със Саудитска Арабия, срещу американска подкрепа за режима, целият саудитски петрол да се продава само срещу долари и ето ти го новоизмисленото „обезпечение” на долара – черното мазно злато – нефтът. Търсенето на нефт нараства и ще нараства, а това означава, че ще нараства и търсенето на долари. Къде с политически натиск, къде с военно сплашване, САЩ принудиха и останалите страни от ОПЕК да преминат на доларови позиции. Това бе началото на доларовите войни. Империята намери свръхефективен начин да продължи да облага с данъци останалия свят и да благоденства за негова сметка. Така се стигна до новото хилядолетие и съвсем истинските

Заради посегателството му върху доларовата хегемония американците обесиха президента на Ирак Саддам Хюсеин.

Горещи войни

Заради посегателството му върху доларовата хегемония американците обесиха президента на Ирак Саддам Хюсеин. Това се случи на Ирак, когато през 2000-та година Саддам Хюсеин заяви, че ще продава нефта си срещу евро. Същите намерения се чуха и от Иран, Венецуела и се започна… Красимир Петров дефинира събитията така: „Войната на Буш в Ирак не бе нито заради Саддамовия ядрен потенциал, нито в защита на човешките права, нито за разпространяване на демокрацията или дори за заграбване на нефтените полета. Тя бе в защита на долара, ерго на Американската империя. Тя бе ясен знак за всеки, който поиска плащане в друга валута, различна от американския долар, че ще бъде наказан по същия начин”.

В последното десетилетие, политическите дърдорковци у нас се сдобиха с още едно досадно американско клише, което ентусиазирано потребяват по повод и без повод – светът вече не е същият. Естествено, че не е същият, всяка отминала минута, ден, година светът се променя за добро или зло. И като всяка империя и американската имаше своите дни на възход, зенит и закономерно достига своя залез. На планетата се появиха нови играчи, които с всяка минута, ден, година набират икономическа мощ. С приключването на сегашната изключително тежка световна икономическа криза, предизвикана от финансовите пирамиди в САЩ, световният икономически ред ще бъде променен радикално.

За финал ще цитирам прогнозата на известния български стопански историк проф. Румен Аврамов: „Вероятно сегашната криза ще е тласък в изместването на центъра на тежестта в световната икономика. Смяната на глобалната икономическа хегемония винаги е болезнена и конфликтна. Как точно ще се развият процесите, засега не е ясно, ясна изглежда само посоката към Китай. Китай е вкопчен в мъртва хватка с Америка – държи огромни резерви в долари и съответно големи късове от държавния й дълг. А кредиторът е малко или много зависим от длъжника – не може нито да превалутира резервите си без голяма загуба, нито да се освободи ударно от книжата, които държи, защото ще срине основния пазар на експорта си, предизвиквайки опасен за самия него катаклизъм.

А и Китай все още няма институциите и финансовата дълбочина, които да му позволят да превърне юана в световна резервна валута. Но така или иначе, обикновено бъдещето е на по-динамичния и по-виталния”.

(Първа публикация на статията е в седмичника в.„Десант“, юни 2009)