Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Паоло Барнард

(със съкращения)

Предлагам на вниманието ви стенограмата от видеопрезентацията на независимия италиански журналист Паоло Барнард посветена на бруталната история на Лисабонския договор – най-голямата досега, но не първата и не последна измама на еврочиновниците и плутократите в ЕС срещу народите в Европа. Въпросната презентация бе представена в две части в ТВ предаванията ми, можете да ги видите и он-лайн в този сайт.

В Европа бе извършен държавен преврат, извършен зад гърба на всички граждани: италианци, германци, французи – всички.
Италианското правителство вече не е суверенно, италианският парламент вече не е суверенен, в резултат от това, италианските закони вече не са суверенни и юридически ние вече не сме италианци.
Процес��т на създаване на европейската конституция започва в градчето Лаекен в Белгия през 2001 г. Написва се тази конституция, само че големите бюрократи и политици правят една „грешка“: правят всичко това явно и народите в Европа разбират за нея. Французите и холандците през 2005 г. в два национални референдума отхвърлят конституцията, създадена от евробюрократите.
Защо я отхвърлят?
Обяснението е просто: Защото в тази конституция са дадени всички права на бизнеса, на корпорациите, на големите банкови интереси, на услугите и прочие, а социалната част, тоест тази, която засяга обикновените хора – работата, социалните гаранции и прочие, е изключително ограничена, незасегната, просто несъществуваща.
Тогава французите заявяват „Тази конституция е социално фригидна“ и я отхвърлят. Холандците също я отхвърлят. Има европейско правило, според което, за да се наложи Конституция, трябва да се приеме единодушно от всички държави. При това положение конституцията умира, свършено е с нея.
Бюрократи и големите политици не се предават. Разбират каква грешка са направили, постъпвайки демократично. Следващия път няма да действат така. И наистина, това, което е изритано през главния вход, ще влезе през прозореца само няколко години по-късно. Ще се съберат отново и ще пренапишат друг документ, който няма да бъде „конституция“, а просто „договор”. На 13 декември 2007 г. се срещат в Лисабон, за да подпишат този нов договор 27-те държавни глави на европейските страни. Така не трябва да бъде одобряван чрез референдум, но има силата на конституция.
Става дума за промени в съществуващи вече договори, основни договори като Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, към които се прибавя и договорът от Ница. Тези основни договори са събрани в едно и към тях са добавени 329 страници с промени. Така общо се стига до 2800 страници с правила, които не са свързани помежду си и затова е невъзможно да се прочетат. Нито един европейски политик не е могъл да ги прочете. Това нещо, което е наречено Лисабонски договор, ще добие наднационална власт. Ще рече, че властта му е по-голяма от властта на която и да е държава, по-силен е от всеки един национален закон, по-силен е от всяка една национална конституция, по-силен е от всеки ��дин национален парламент, от държавните глави на която и да е нация.
Ще ви цитирам една фраза на големия архитект на цялата тази история от последните години – Валери Жискар д’Естен, който в едно изявление от 27 октомври 2007 г. казва: „Договорът е същият като Конституцията, (Конституцията, която беше отхвърлена), само формата му е различна, за да се избегнат референдумите“. Държавните глави са се разбрали, че мнението на гласоподавателите не бива по никакъв начин да се иска. Само Ирландия не го подписва, защото благодарение на своята конституция, е задължена да направи референдум. Референдумът се проведе и Лисабонският договор бе отхвърлен. Организираха втори референдум, и след огромен натиск, изнудвания, както и рушвети, платени на ирландската държава и ирландските банки, ирландците в крайна сметка бяха принудени да кажат „Да“ и така Договорът най-накрая мина.
Тъй че става дума за истинска измама. Нека обърна внимание, че думата „измама“ не е достатъчна, започнах това представяне, наричайки го „държавен преврат“. Значението на промените, наложени от Лисабонския договор в нашия живот, и фактът, че никой не ни запита дали сме съгласни, отнемайки ни така гражданския суверенитет, е доказателство, че това е държавен преврат.
Нека видим накратко как се променя властта. Както вече казах, става дума за множество европейски правила, които имат наднационална власт, тоест са по-силни от държавните закони. И се отнасят за всичко. Нито един държавен орган на никоя европейска страна, не може да бъде по-силен от тези правила, които вече управляват Европа. Европейските държави изгубват възможност да налагат вето в 68 области, които до днес имаха относно обществения живот. Националните парламенти са задължени да работят за интересите на Европейския съюз, а не обратното. Тоест националните закони трябва да бъдат писани от един италиански депутат или от един италиански интелектуалец, мислейки за интересите на Европа, а не за интересите на италианския народ. И това важи за всички други държави. Конституциите трябва да се подчиняват, съдилищата трябва да се подчиняват.
Първата скандална част от този държавен преврат е законодателната власт, тоест как се правят законите, тези много силни закони, които подчиняват всички в Европа. Кой притежава тази законодателна власт? До днес тези 250 години (в Италия б.р.) на борби в името на демокрацията, ни научиха, че властта принадлежи на суверенния народ, който избира своите представители и те създават законите. И това досега е било така за всички демокрации в света, от Просвещението до днес беше основното правило.
Следете внимателно, само това стига, за да се убедите, че говорим за преврат. В тази нова супердържава Европа, чиито граждани сме всички ние, тези, които правят законите, НЕ СЕ ИЗБИРАТ. Избраните представители НЕ МОГАТ ДА ПРАВЯТ ЗАКОНИТЕ. Както ви казах преди малко, още в началната фаза на създаването на този Европейски съюз бяха създадени европейски институции, към които се отнасяхме обаче с някакво безразличие и невежество. Какво е Европейската комисия? „Ами… не знаем… “ „Някакви хора там, в Брюксел“.
Тези институции, създадени тогава, днес се сдобиват с невероятна власт. Европейската комисия става изпълнителната власт, правителството на Европейската супердържава, и придобива невероятна власт, неописуема власт. Това е власт да взима решения и да СЪЗДАВА ЗАКОНИТЕ. После има Съвет на европейския съюз, който също е част от правителството. Този съвет на европейския съюз има законодателни функции, но силата му е само да ГЛАСУВА законите, написани от Европейската комисия.
Ето как супер правителството – Европейската комисия, пише законите и ги предлага. Съветът на европейския съюз ги гласува, но той не е нищо повече от един печат, защото в последните години е обсъдил по-малко от 15% от приетите закони. Принципно ги гласува направо, без обсъждане. Европейската комисия ги предлага и Съветът на европейския съюз счита, че всичко е наред и ги гласува направо.
Сега стигаме и до европейския парламент. Точно тук е болната тема. Всички вестници, писаха, че в тази нова Европа европейският парламент получава допълнителна власт.
Това е чиста лъжа. Това е наистина безсрамно прикриване на истината. Европейският парламент в тази нова Европа губи власт. Всъщност парламентът никога не е имал власт, но сега вече е написано, че няма никаква власт да създава закони. Помислете малко, говорим за парламент, който не може да прави закони. Все едно един хирург да не може да хваща скалпел. Абсолютно същото е, ужасяващо е. Европейският парламент не може да предлага закони и дори не може да ги гласува. Европейският парламент няма възможност да се изказва за 21 ключови сектора в европейската политика.
И в крайна сметката държавите винаги остават безгласни. За да приключим с темата кой прави законите: Европейската комисия излиза от новата ситуация в тази европейска супердържава, като орган с невероятна власт. Тя е Босът, Шефът и притежава абсолютната власт.
Да не забравяме: НИКОЙ не избира Европейската комисия. Европейската комисия е съставена от бюрократи, които са назначени от министър-председателите на държавите. Тя включва множество подкомисии, знаете ли колко са? Три хиляди. Три хиляди комисии от бюрократи, които работят за Европейската комисия и които пишат всички тези правила и закони.

„Свободната конкуренция без намеса“ узаконява една от най-големите лъжи в модерната икономическа история. Тя обикновено се описва като „капитализъм за бедните и социализъм за богатите“.
Това е тази система, според която ние, обикновените хора, трябва да прилагаме всички правила на капитализма, тоест да позволим приватизациите, да приемем несигурни работни места, да загубим здравеопазването и всичко останало.
А когато после големите владетели на системата имат проблеми, например банките, бизнесът, тогава държавата трябва да се намеси с милиарди и милиарди евро, за да спаси задниците на големите фирми и мениджъри. Ето това е значението на „малката“ и уж незначителна фраза „свободна конкуренция без намеса“. Това чудовище е вкарано в Лисабонския договор, който е всесилен.
Още нещо от социалната глава: В Лисабонския договор се говори за разширяването на европейското селско стопанство, което и сега е финансирано с един милиард евро на ден, наши пари, без които не може да се самоиздържа. Това е споменато, но не се казва дори и дума в договора, нито за защитата на работниците в селското стопанство, нито за защитата на екологията. Няма и думичка по тези въпроси.
Правото на стачкуване: Лисабонският договор забранява стачките, ако те пречат на свободното движение на услугите. Внимавайте, защото тези членове от договора се взимат и се представят пред съда от големите корпорации и съдиите решават на базата на тези закони. Значи е забранено да се стачкува, ако това пречи на свободното движение на услугите. Забранено е да се стачкува и ако в новите европейски съединени щати една фирма отиде на друго място. Например полска фирма идва в Италия и плаща на работниците, които работят за нея същата мизерна заплата, която взимат поляците. Италианските работници нямат право да стачкуват в такъв случай.
В здравеопазването: правата на пациентите са описани не в главата за здравеопазването, която също трябва да погледнете, много е интересна, а в главата за вътрешния пазар. Тук трябва да се внимава: когато говорим за правата на пациента, говорим за правото на животоспасяващо лечение, основно право в защита на здравето.
Ако тези права се вземат и се изнесат извън една гражданска конституция, и се сложат сред правилата за вътрешен пазар, означава, че тези права ще се подчиняват на правилата на пазара. Това само по себе си е още един ужас в Лисабонския договор.
Ако една държава от тези нови европейски съединени щати реши да води политика за отваряне на работни места, използвайки държавния бюджет, тоест да направи това, което направи Рузвелт в САЩ с „Новия курс“ (през 30-те години), казвайки:“ОК, нека да харчим държавни пари, но да спасим сриналата се икономика, да спасим семействата, да спасим заплатите, да спасим хората от глад, да създадем държавни работни места, за да си върнем икономиката, правейки я динамична“, ако това един ден го реши която и да е европейска държава, няма да може да го направи, защото е забранено.
Ако една европейска държава иска да приложи каквато и да е друга система в помощ на своите граждани, не може вече да го направи. Защо? Защото отново икономическите сили, които, естествено, стоят зад всички тези договори, правила и държавни преврати, заявяват, че подобни политики пречат на „свободната конкуренция без намеса“.
Ти не можеш да направиш каквото и да е, за да помогнеш на гражданите си, защото това пречи на свободната конкуренция.
Европейската централна банка, голямата банка за всички граждани на Европа, ще има правото да наложи, всъщност вече има това право, да налага стабилността на цените. Ниската инфлация е по-важна от борбата с безработицата.
В Лисабонския договор не съществуват механизми за преразпределение на богатството. Логично би било в европейските съединени щати, след като наистина е една-единствена държава, да може да се направи нещо подобно: След като имаме северозападна част, която е много богата, да прехвърлим малко капитал в югоизток, който е по-беден, за да можем по този начин да уравновесим „държавата“ и така тя да функционира по-добре, вместо да имаме все същите отвратителни икономики на две различни нива, като северните и южните Съединени американски щати, северна и южна Великобритания, северна и южна Италия. Изобщо не съществува такова нещо.
В завършек, да видим съдебната система. Това е още един основен елемент, който трябва да се разгледа. Нека да обобщим накратко: предначертава се една Европа, всъщност вече е предначертана, която има огромна наднационална власт, която налага тежка социална дискриминация, изключително тежка перспектива. Тя размахва наляво и надясно политици, депутати, парламент, който няма абсолютно никаква реална парламентарна власт, а е единственият европейски орган, избран от гласоподавателите.
А институциите и правителството й които не са избрани от никого, ще имат безгранична власт.
Съдът на ЕС е съставен от съдии, които се избират от бюрократите и политиците, и са зависими от тях, „независимостта“ им е смехотворна.
Същият този европейски съд има огромна власт. Помислете само, че ще е по-силен от всеки Касационен съд, по-силен от всяка конституция, конституционен съд, висш държавен съд, от всеки един върховен съд, съществуващ в която и да било европейска държава.
Ще се базира основно върху Хартата на основните права на ЕС и Договора от Ница.
В Италия може би това би било удачно, бихме спечелили повече от това, което бихме изгубили. Но например в страни като Дания, Швеция, Холандия, Англия, които са много по-напред от това, което е прието в Хартата на правата, Съдът на ЕС може да ги върне назад от прогреса, който са постигнали.
Цитирах в една моя статия историята на един германски журналист, който разкри скандала Евростат, европейски скандал от огромен мащаб. Този журналист бе арестуван, защото отказа да разкрие своите източници. Това например е позволено от шведския закон, където журналистът е защитен, дори и да не разкрие източниците си.
Европейският съд одобри ареста и по този начин свали автоматично шведския закон. Защото всяка сентенция на Съда на ЕС означава, че е задължителна за цяла Европа.
Ето как шведите, които имаха много напреднал закон спрямо средното ниво, се принудиха да премахнат техния закон. Същото нещо може да се случи с много други закони.
И внимание, ето още нещо за съдебната власт. Тези свръх властни съдии, които ще взимат решение след решение, могат даже да въведат отново смъртното наказание. В кой случай могат да го направят? Цитирам буквално от текста: „в случай на европейска криза.“ Тук внимавайте: Какво означава „в случай на европейска криза“? Какво е това? Кой ще реши кога сме в състояние на криза? И при какви условия може да се прилага смъртно наказание? Трябва ли да се осланяме на мнението на тези бюрократи и политици, които направиха всичко, което видяхме, тоест държавен преврат?
Трябва ли да вярваме на хората, които написаха тази конституция, която е цялата в интерес на бизнеса и на корпорациите? Трябва ли да вярваме на тези хора, за да разберем кога сме в „криза” и кой ще получи смъртна присъда при това положение?
И Съдът на ЕС ще издава тези присъди, които трябва да се следват от всички европейски страни и никой няма да може да ги оспорва. Дори и в главата за правосъдието, (от която може би Италия може да направи крачка напред) също важи принципът, че тези съдии с огромна власт, които не са избирани от гражданите, ще имат наднационална власт, но никой не ни е питал дали сме съгласни и не можахме по никакъв начин да дадем мнението си.
Така стигнахме до заключението.
Е, заключението е много просто. Трябва да призная, че нищо друго не може да се каже,
освен да се подчертае следното:
Можеше да бъдат нещо хубаво тези Европейски съединени щати, можеше да бъде чудесно да станем обща икономическа сила. Знаем, че подобно нещо би могло да подпомогне гражданите. Можеше да бъде нещо хубаво даже да имаме супер правителство, специално за нас италианците, не само заради Берлускони, но и заради цялата клика Проди, Берсани, Фасино и другите. Нас, италианците, това можеше да ни накара да направим крачка напред към едно по-цивилизовано общество.
Но фактът, че всичко това се случва зад гърба ни, и най-вече, следвайки принципи, които ние не сме избирали, е изключително опасен.
Ето така мина Лисабонският договор и се извърши държавен преврат.

Превод: Даниела Пенкова

Анализ на динамичните процеси протичащи в турското общество и политика и бележещи краят на една цяла епоха, започнала със създаването на новата турска република след краха на Османската империя и опит за средносрочна прогноза.  Анализът се състои от две части, първата бе публикувана през юни 2010 г., а втората през септември в седмичника „Десант“.

Валентин ФЪРТУНОВ

Част І

ЕРДОГАН СВАЛИ ПОРТРЕТА

Турция прави завой на 180о и вече води политика на безкомпромисен експанзионизъм във всички посоки

В момента в който Европа е със свалени гащи от сриващото се евро, Гърция се гърчи в улични бунтове пред надвисващия банкрут, а вече фалирала България дори и това не прави, Анкара е в икономически възход, а ислямисткото правителство изпраща на бунището на историята изолационизма на кемалистите, ведно с недосегаемостта на армията и съдебната система.

В Турция вече не с години, а с месеци и дори дни се извършват толкова радикални промени, каквито страната не помни от времето на Мустафа Кемал Ататюрк. Улисани в оцеляването си ден за ден, в полуизтритата ни от световната карта страна, вероятно мнозина не забелязват, че на юг от нас се случват събития, които ще диктуват ситуацията на Балканите не просто за години напред, а за следващите няколко десетилетия.
Но за да схванем мащабите на случващото се, нека първо нахвърлим кратко резюме на новата политическа история на Турция.
След първата световна война, за да не се повтори никога повече злото „Османска империя”, което според Мустафа Кемал е довело турците до пълна катастрофа, той провежда в следващите десетина години потресаващи реформи, които го правят и до днес един от най-големите държавници в света през ХХ век. Сред най-радикалните му реформи са
• премахване на халифатите и отделяне на държавата от религията
• замяната на ислямския календар с Григорианския
• въвеждане на почивен ден неделя, вместо ислямския петък
• метричната система
• латиницата
• европейска правна система
• затваря религиозните училища
• равнопоставя жената с мъжа и я разбулва
• забранява фесовете и т.н.
Това са все мерки, които очертават строгия секуларизъм(подкрепа на светското начало като опозиция на религиозното) на Мустафа Кемал, който в 30-те години получава от боготворящите го турци прозвището Ататюрк(баща на турците). Това е първият принцип който той завещава на сънародниците си, като гаранция за независимостта и развитието на републиката в бъдеще.
Вторият принцип на който се основава успехът на реформите му е изолационизмът. Най-просто казано, изолационизмът означава деклариране на настоящите граници на турската държава, отказ от териториални претенции към съседни държави, отказ от имперско участие в развитието на региона и континентите, ненамеса във вътрешните работи на други страни. Иначе казано, Турция се затваря в себе си и се интересува само от себе си. Това е позицията, която според Мустафа Кемал Ататърк ще гарантира суверенитет и пълен интегритет на съществуващите й територии.
Тези два принципа би трябвало да осигурят на турския народ ускорено развитие в догонване на останалия свят и благополучие. На тяхна база се ражда и първата доктрина на новата турска република

КЕМАЛИЗМЪТ

Към казаното за него трябва да добавим една техническа но жизнено важна подробност – Ататюрк възпитава и изгражда една мощна армия, чиято главна функция – националната сигурност включва и поставянето й над конституцията като гарант на конституцията, като гарант на реформите и изпълнението на принципите на кемализма. И в продължение на осемдесет години, армията неотклонно изпълняваше този завет на Кемал Ататюрк.
Членството на Турция в НАТО само ще споменем, тъй като то се случи под непреодолимия натиск на външни обстоятелства – студената война и непосредствената заплаха за целостта на Турция от страна на Съветския съюз. Това членство обаче, както и тесния съюз със САЩ бяха неохотни и при липса на споменатата заплаха не биха се състояли.
Следващата национална доктрина на Турция се изяви особено през деветдесетте години на миналия век, след демографския взрив в Турция и резкия отскок на икономиката й. Световната глобализация не я подмина и турският елит започна да се оглежда за задграничен простор, който би позволил разгръщането на икономиката в нови пазари и развитие. Тази доктрина бе

ГОЛЯМА ЕВРАЗИЯ

и в значителна степен стана възможна след разпада на СССР, нещо повече бе силно повлияна от неоевразийците в Русия.

Другият й основен подтик бе неохотната реакция на Европа на турското желание за членство в ЕС. Срещу съмнителните позитиви от едно неизвестно кога очакващо се членство в евросъюза, евразийската доктрина предлагаше на турците незабавни изгоди в ареал с чудовищен пазар, суровини и естествено по-близко светоусещане – ��ой включва Русия, Иран, централноазиатските тюркски републики, Китай, Индия и Пакистан. По същество, без да е особено шумно деклариран този проект и в момента е във възход като стокообменът с голяма част от тези страни вече е огромен и структуроопределящ за Турция.
С идването на власт на умерените ислямисти на Тайиб Реджеп Ердоган през 2002 година, нещата започнаха бавно, но сигурно да се променят. Партията на справедливостта и развитието не само спечели изключително убедително изборите през 2002-ра, но и на следващите избори направи прецедент като за втория си мандат получи повече гласове отколкото за първия! На нея се падна и честта да започне официално преговорите с ЕС за членство, но както заяви един американски наблюдател – партията на Ердоган продължи да прави стъпки към демократизирането на Турция, без това да значи, че самата тя е демократична. Всеобщите подозрения към Ердоган, че тласка страната към ислямизация не стихваха, независимо от всички налагани от преговорите с ЕС реформи. Нещата се препънаха през 2004 г. когато приемането на Кипър в евросъюза практически блокира възможностите за турско членство.
Дали по същество някой в турския елит е имал илюзии за това членство не е много ясно, но малко след това, отново бавно и без много шум в турската политика започна да се очертава новата

НЕООСМАНСКА ДОКТРИНА

чийто основен мотор и архитект е министъра на външните работи Ахмет Давутоглу. Нейната същност накратко е износ на влияние и разбира се динамизиране на икономическите, политически и културни връзки със страните от бившата Османска империя, в това число Балканите, Кавказ, Близкия изток, та до Северна Африка. Това вече си беше чиста проба хегемонизъм и нови имперски планове, които управляващите в Анкара, макар на думи да отричаха, съвсем активно реализираха в последните няколко години.
Но тази доктрина, както сами виждате бе пълна опозиция на кемализма и не можеше да не срещне противодействието на армията. На дневен ред бе най-големия сблъсък за изслямистите на Ердоган – този с военните. И той се случи. Тази зима на армията бе нанесен удар от който тя едва ли ще се съвземе някога. Над 200 висши военни, в това число генерали бяха арестувани по обвинение в опит за държавен преврат през 2003 г. Това никого не изненада, като се знае омразата на ислямистите към недосегаемите военни. Изненадата бе, че армията не реагира. Никак.
От този момент стана ясно, че в Турция става нещо доскоро невероятно. Ердоган е на път да свали портретите на Ататюрк, строго гледащи от всяка канцелария, кафене, ресторант, дом в продължение на десетилетия. С кемализмът е свършено. Фактът, че управлява религиозна партия поставя кръст на секуларизма; фактът, че тази партия е с твърдото намерение да направи Турция регионален хегемон с неоосманска имперска външна политика, означава, че и с изолационизмът е свършено. Провокациите срещу Израел в последните седмици категорично заявиха на света, че Турция е завъртяла на 180 градуса външната си политика и в момента е най-силно изразената експанзионистична сила на кръстопътя на Европа, Азия и Близкия изток. А фактът, че това се случва със 17-та икономика в света, имаща най-добрата армия в региона след Израел, прави същият този факт да изглежда доста нелицеприятно за съседите й.
И е съвсем сигурно, че нови доказателства за тази тиха революция няма да закъснеят. Въпросът е дали сме готови за това съвсем неочаквано за домораслите ни политици в София фатално геополитическо предизвикателство. А отговорът е, пази боже…

Част ІІ

ТУРЦИЯ – В НОВО АГРЕГАТНО СЪСТОЯНИЕ?

Почти никой не обърна внимание на факта, че в неделя в Турция се състоя политическо земетресение от 10-степен

Само, че политическите земетресения за разлика от тектоничните не настъпват внезапно и от раз. Съвсем ясно и видимо, за онзи който има очи да ги види, пластовете на икономически, политически, идеологически и прочее интереси, се разбутват бавно и мъчително, докато не настъпи моментът в който земетръсът приключи и оцелелите участници, ликуващи или отчаяни, се озоват сред съвършено нов релеф, сред нови планини и хоризонти.В неделя, 12 септември, в Турция се проведе референдум. Ще ме извините, че употребявам тази мръсничка и нецензурна за България чуждица, но българският й аналог ми се вижда от гледна точка на нашенската демокрация, хептен безобразен – „допитване до народа”, моля ви се! За бандата сатрапи управляващи Булгаристан, това може да се стори чак и обидно и току виж ме наклепали пред някой държавен медиен цензор, че да отнеса и яка глоба отгоре.
Колкото до Турция, там не, че са примрели от любов към референдумите, но Реджеп Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието, нямаха никакъв друг конституционен ход. Единственият начин да завършат новата турска революция (или контра-революция, няма разлика, както ви е по-удобно) и да прехвърлят турската република в ново агрегатно състояние, бе провеждането на референдума за промяна на… конституцията.
За нашите читатели, които не са запознати с подробностите, ето ви ги накратко:
На референдума тази неделя бе поставен на гласуване

ПАКЕТ ОТ РЕФОРМИ

подготвен от Партията на справедливостта и развитието, който засяга най-вече съдебната система и ролята на военните. Това се наложи, тъй като проектът бе приет в парламена с подкрепата на 336 депутати, което обаче е по-малко от нужните за конституционни промени две трети от членовете на 550-местния парламент. По тази причина пакетът с конституционни реформи трябваше да бъде одобрен чрез всенародно допитване. Което и стана на 12 септември, в неделя с 58% – за, при 77% избирателна активност!
В ожесточените разисквания в парламента управляващата партия успя да прокара две от трите ключови реформи в пакета, който бе одобрен на референдума.
Първата са промените в структурата на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, институция, която отговаря за назначаване на магистрати, следи дейността им и взима дисциплинарни мерки. Тази институция много често се протипоставяше на инициативи на Партията на справедливостта и развитието и се счита за форпост на секуларистите.
Втората важна поправка е увеличаването от 11 на 17 на съдиите в Конституционния съд и даването на право на парламента да назначава някои от тях, с което партията на Ердоган ще получи възможност да вли��е върху решенията на висшето съдилище, чрез свои назначения в контролирания от нея парламент.
Третата важна поправка, предвиждаща усложняване на процеса на забрана на политическите партии, бе отхвърлена от депутатите, съответно не стигна до референдума.
Сред останалите приети поправки си струва да се отбележи и тази, с която се ограничава юрисдикцията на военните съдилища и се разрешва на гражданския съд да съди военни в мирно време при установен опит за преврат или за престъпления срещу националната сигурност.
Любопитно е сравнението между акцентите, които наблюдателите откриват в приетия вече пакет и начина по който управляващата ислямистка партия представя законодателната си инициатива. Ще ви цитирам изявление на Хюсеин Челик , зам.-председател на управляващата Партия на справедливостта и развитието:  „Даваме на гражданите право директно да се обръщат към Конституционния съд, признаваме на държавните служители правото на сключване на колективни трудови договори, въвеждаме институцията омбудсман и опростяваме процедурите в съда. Защо да не бъдат подкрепени тези промени?“
Без съмнение, добре звучаща пропагандно гледна точка, но както винаги в политиката истината е доста встрани от политическото говорене.
И така, в неделя в Турция се случиха

ДВЕ ОСОБЕНО ВАЖНИ НЕЩА:

Първото е, че с кемализма окончателно и официално е приключено. Въпрос на време и смяна на привичките е портретите на Бащицата Мустафа Кемал Ататюрк да изчезнат от канцеларии, кафенета и банкноти. За турците това ще е епохално събитие, защото смяната на символиката и идеологията зад нея надхвърля рамката на едно поколение. С кемализма си отиват и секуларизма(светската държава) и изолационизма във външната политика. И все пак, въпреки големите думи, които могат да се лепнат за тази промяна, тя няма особено голямо значение за бъдещето на турците. Нейното значение е по-скоро емоционално и то за по-възрастните поколения. За критично настроената турска младеж, култовият кемализъм така или иначе е отживелица. Да напомням ли, че средната възраст на турците е 28 години…
Второто, което се случи, макар и не така мащабно и зрелищно като сгромолясването на кемализма, е от решаващо значение за обозримото бъдеще на Турция – да кажем следващите петнайсет – двайсет години. И това е затварянето на пълния цикъл по овладяването на властовите лостове в турската държава от водената от Ердоган ислямистка Партия на справедливостта и развитието. Ислямистите които вече цели два мандата държат законодателната и изпълнителната власт в Турция, след като тази зима завряха «недосегамите» военни в ъгъла със съдебното преследване на цяла рота генерали по процеса Ергенекон, с победата си на референдума, практически овладяха и съдебната власт.
Това, което категорично прогнозирахме се случи. Реджеп Ердоган запрати в историята епохата на кемализма и светските начала в Турция.
Това развитие е впечатляващо. И макар, че най-малкото един от основните му елементи – елиминирането на армията като решаващ фактор в стратегията на турското развитие – да е изненадващо за мнозина, всъщност то си има своята здрава логика. През 1980 г. турският генералитет все още можеше не само да ръмжи, но и да хване всеки политик или партия за врата и да я изхвърли от обществената сцена. Можеше да направи преврат, да смени конституцията. И го правеше без всякакви задръжки, стига да решеше, че има заплаха за кемалисткото наследство. Но днес е 2010 година. Турция е в процес на кандидатстване за членство в ЕС, откъдето гледат с изключително лошо око дори на идеята, че военните могат да имат нещо общо с политиката. Да не говорим за съществуването на каквато и да била обществена структура над и извън конституцията. В 2010 г. зад управляващата вече два мандата партия стои незапомнена в турската история обществена подкрепа. Ердоган очевидно отлично разбира това ново статукво и направи немислимото.

ПОСЕГНА НА СВЕЩЕНАТА КРАВА

– армията. Изтласка я от кастовите й позиции и я постави под контрол. А военните за всеобщо смайване отстъпиха. Безпрекословно и безусловно. Защото и за тях бе пределно ясно, че другото би било катастрофа, би хвърлило Турция в хаоса, би я върнало десетилетия назад и най-важното – би сринало икономиката на гордо перчещата се с просперитета си 17-та сила в света. Турският генералитет е характерен най-вече с изключителния си национализъм, а един патриот никога не би причинил подобно нещо на държавата си. И военните се оттеглиха. Тук ще вметна, че не изключвам и определени договорки между ислямистите на Ердоган и Генералния щаб. Ако делото Ергенекон се замотае и потъне в процедурни тънкости, това ще е ясен знак, че Ердоган е дал някакви гаранции на военните. Времето ще покаже.
Единствената пречка пред Ердоган останаха висшите магистрати, които до 12 септември бяха напълно в състояние да забранят Партията на справедливостта и развитието и да забранят участие в политиката на лидерите й за десетилетие. След категоричните резултати от референдума, това вече е невъзможно. Във всички функционални сфери на турския обществен живот ислямистите имат контрол. Което им развързва ръцете окончателно.
Тихата революция на Тайип Реджеп Ердоган и съратниците му приключи с пълен успех на 12 септември. Какво следва от това? Нищо по-различно от случващото се и досега в турската политика – тотална експанзия. Твърда настъпателност във всички посоки – изток, запад, север, юг – прикрита зад шлайфана и гъвкава реторика. Всички усилия съсредоточени в икономическия подем. Както вече съм го изтъквал – ислямизмът на Ердоган, не е повече от един прагматичен конформизъм.
Но не трябва да се забравя, че зад подсмихнатите мустачки се крие стоманена вълча захапка и че зад «нулевите проблеми със съседите» в неоосманската доктрина на благия на вид професор Давутоглу винаги може да се чуе дрънкането на оръжие. През отминалата седмица бяхме свидетели и на ясната заплаха с война отправена към Гърция. «Нулеви проблеми със съседите»? Да бе, да…

Валентин ФЪРТУНОВ

На 14 юли представители на телевизия СКАТ и партия ВМРО официално внесоха в Народното събрание подписка за провеждане на референдум против влизането на Турция в ЕС, скрепена с подписите на триста и трийсет хиляди български граждани. Нито една от големите медии не отрази събитието, дори с два реда. Това бе ужасяваща демонстрация на цензура в „демократична” България.

Гледам и не мога да повярвам на очите си.
Когато един бандит напердаши друг в някой нощен бар… или не, ще дам друг пример, когато Цветан Цветанов цъфне в сутрешния блок на някоя от комерсиалните телевизии и в навъсения си стил съобщи, че нощес се е провела поредната операция „Гербери” и са окаушени дузина врагове на закона, цялата медийна кохорта в държавицата ни, поне седмица след „събитието” съобщава „новината” на челно място, публикуват се разследвания, анализи, канят се за коментари всякакви „публични” личности… И така до следващата полицейщина(като фактът, че един по един до седмица-две повечето окаушени биват пуснати на свобода удобно се премълчава, забутан някъде долу по вътрешните страници)…
Но когато 330 000 разгневени българи заявят с трите имена, ЕГН и саморъчния си подпис че изискват да бъде чута волята им по въпрос от жизнена национална сигурност – това не е новина, не е предмет на словоохотливи анализи, то е предмет на национално медийно затъмнение с нищо не различаващо се от смрадливото деяние на живковата власт, скрила от народа стоварващата се върху него чернобилска радиокативност.
Ето това се случи в държавата България през десетата година на третото хилядолетие след Христа. Независимо, че съм един от малкото автори, които почти непрекъснато се занимават и занимават аудиторията си с тоталното промиване на мозъци и престъпно социално инженерство във века на комуникациите, седях, наблюдавах случващото се, т.е. неслучващото се и не можех да повярвам на очите си, уважаеми читатели! Защото едно е да правиш исторически анализ през години и десетилетия вече назад или теоретично да прогнозираш бъ��ещето, а второ, трето и четвърто е да се сблъскаш челно с мерзостната наглост на онези, които се изживяват като кукловоди на цял един народ.
Нещо повече. На 12 юли пред Анадолската агенция българският външен министър Николай Младенов заяви, че България била последната държава, която ще се противопостави на влизането на Турция в ЕС, а министър-председателят Бойко Борисов, заяви практически същото, но включвайки в числото всички балкански държави-кандидатки – също без всякакви условия от наша страна! На последвалата декларация на ВМРО с искане за незабавна оставка на външния министър, нямаше никакъв отзвук, нито коментар.Тотална информационна блокада.
Впрочем, не съвсем. В сряда, 14 юли, по всички медии изпълзя пуснатия от българската редакция на радио Дойче Веле, коментар на Александър Андреев, журналист, наемен служител на германската медиа, в който той твърди, че „поредните изблици на „патриотизъм“ в контекста на подписката срещу турското еврочленство вредят много на България”. Това, естествено, се появи навсякъде, угоднически поднесено като менторство от последна инстанция.
За Александър Андреев, който е не повече от послушен изпълнител на мръсна политическа поръчка срещу България, нещата са относително ясни – Андреев е от много години на щат във федерални германски служби; прословут е с публично демонстрираното си безродие – по собственото му признание: „Родината е там, където са приятелите ми. А те са по цял свят.“, което, честно казано, ми звучи повече като гузна съвест на човек, превърнал родоотстъпничеството в професия. Още повече, че явно са замесени и лични мотиви, ще ви цитирам още едно негово признание: «…Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин…».
Това е очевидно тъж��ата история на един типичен безотечественик, опитващ се да убеди най-вече себе си, че човекът не е дърво и не му трябват корени. Друг е въпросът обаче, защо германските му работодатели са му разпоредили подобна поръчка. Въпросът е абсолютно резонен, като се има предвид, че позицията на Германия, както впрочем и на Франция, е категорично против приемането на Турция в ЕС, което е факт на пръв поглед, стоящ в пълно противоречие с възложената на Андреев медийна поръчка.
Но само на пръв поглед. Истината е, че Германия, особено след гръцката криза, а преди това ирландската и чешката обструкции на Лисабонския договор, е твърдо решена да упражнява стоманен контрол в съвсем буквално заплашения от разпадане ЕС. По тази причина икономическият и политически гигант на Европа за вбъдеще възнамерява да не допуска никакви самодейности, особено на навалицата от нови членове на ЕС, дори когато обективно ходовете на малките държави съвпадат с геополитиката на Германия. Германците нямат нужда от «помощ», на която не контролират нито обема, нито хронологията, нито симетрията.
Колкото до думите и делата на министър Николай Младенов, държа да ви припомня, че въпросното лице, бивш програмен директор на соросовата фондация «Отворено общество», не изразява и не отстоява по никакъв начин каквито и да било български интереси, което впрочем се отнася и за цялото правителство на ГЕРБ, което бе доведено на власт като проект «Глобална България» на Джордж Сорос и неговата фондация «Отворено общество». За самият финансов спекулант Сорос е характерно същото безродие, за което говорихме по отношение на германския наемник Андреев…
Тоест, виждате уважаеми читатели, как се събират отново нишките в една и съща точка – имперска американизирана глобализация срещу национален суверенитет, подчинена на хищни икономически интереси. За това става дума. Не забравяйте – винаги когато става дума за нещо друго всъщност, говорим за икономика! Винаги когато говорим за геополитика си представяйте всъщност, геоикономическите интереси на глобалните играчи.
Точно това обяснение със сигурност биха дали като оправдание и нашите властимащи – нищо не можем да направим, ние сме малка страна…
И това със сигурност не е вярно, още една лъжа. Защото веднага можем да дадем за пример Гърция, която вече десетилетия държи на каишка Македония, която също е добро и послушно американско другарче, но гърците са го хванали другарчето за гушата и не му дават да гъкне, ни за НАТО, ни за ЕС. Като в същото време и благодарение на този корав натиск и неотстъпчивост измъкват всякакви благинки от патовата ситуация! И това не е единствения пример за хитра, добре премерена политика. Ако вземем за пример самата Турция, бихме могли цял капитален труд да сътворим, само за дипломацията на сегашните неоосманисти – Ердоган-Давутоглу-Гюл. Ненапразно Йохан Галтунг ги сочи за пример за висш пилотаж, като посочва, че Обама-Клинтън са смешно неадекватни в геополитиката в сравнение с тях.

Въпросът с влизането на Турция в ЕС е ключов за България.
Същото се отнася и за Македония в ЕС и НАТО, и за Сърбия в ЕС. Това е единствения шанс за крайно отслабената ни държава, да поиска паритетни отношения с тези си три мили комшийки, използвайки лоста на ветото по отношение на приемането им в евросъюза. Нещата са много прости – отварянето на границите ни с Турция ни заплашват с пълно поглъщане – и икономическо и етническо и културно. За мен все пак основното е икономическата хегемония, като се има предвид, че и сега икономиките ни са несъизмерими, а турски икономически субекти вече фактически притежават значителни ареали от най-добрата ни обработваема земя. Падането на европейските бариери за Турция, да не се залъгваме, ще доведе до буквалното изкупуване на страната ни от 16-та най-голяма икономика в света – Турция е член на Г-20! Всичко това, разбира се, ще доведе от своя страна до мощна турска имиграция у нас откъм страна, средната възраст на чиито жители е 28 години! Има ли смисъл да ви излагам повече аргументи, че големият губещ от евентуално турско членство в ЕС е Българлия? Както казах, нещата са прости и всички глобалистки розови манифести са просто неуместни, когато коментираме тази съвсем мирна и много ефективна асимилационна схема. В този смисъл националната ни доктрина за сигурност би трябвяло с две ръце да прегърне идеята за референдума. Това обаче не става. Защо? Защото, първо, ние нямаме такава доктрина и второ, тези, които трябва да я провеждат, не служат на националните интереси, а на задокенските имперски кръгове, които ги подкрепят в окопаването им във властта и продължаващия грабеж на държавата в полза на частни банкови сметки.
Истината е, че при една ловка политика с картата за референдума могат да се постигнат изключителни ползи за България без дори особено много да се влошават отношенията с когото и да било. За съжаление управляващите в България, правителство след правителство, демонстрират един външнополитически управленски дефицит, прогностична импотентност и липса на всякакво въображение. При това е ясно, че не е необходимо българската обструкция на турското членство в ЕС да продължава вечно – достатъчни са двайсетина години през които Турция ще прескочи пиковото си геополитическо представяне и ще влезе в естествения цикъл на всеки етнос след толкова взривен възход – демографската криза. Модернизацията и замогването на турското общество води със себе си всички ефекти на развитите общества – рязък спад на раждаемостта, какъвто ефект вече, макар и слабо видим, е наличен. Бедните раждат 7-8-10 децата, заможните «просветени» семейства не искат и да чуят за повече от 1-2 и в този миг колапсът започва…
Въпросът с Македония е поставен на една по-ниска плоскост, но е не по-малко животрептящ. Системната антибългарска политика на Скопие с годините, не само не отслабва, не само, не се обръща в приятелска и истинска добросъседска посока, но и се втвърдява! Фалшифицирането на историята стига до немислими «висини», както и цялостната национална идентичност. Този процес трябва да бъде спрян, а не поощряван. В някаква степен, аналогична е ситуацията със Сърбия. Да не използваме най-силния си инструмент, всъщност, единствения си инструмент, за да сломим една остра враждебност по западния вектор на близката чужбина е чиста проба национално предателство.
Нека ви обърна внимание, че влизането в европейския клуб само по себе си, не носи никакви ползи и подобрения в междусъседските отношение – и с Гърция, и с Румъния сме членове на този клуб, но да сте забелязали враждебността и, да го кажем с по-меката дума, нелюбовта помежду ни да е намаляла и на йота? Това е много просто и категорично поради това доказателство, че членството в ЕС не е панацея за решаване на национални проблеми. Следователно вето-инструментът е единствената останали ни възможност да упражняваме геополитически въздействия, докато не си стъпим на краката икономически и не постигнем пълна национална зрялост.
Нещо подобно да сте виждали в последните двайсет годинки по нашенско!? И няма да видите, освен чупки в кръста от нашите послушковци, които тръпнат да получат похвала от големите западни играчи и не смеят да кихнат без тяхно разрешение. Така се предават националните интереси, така България се е запътила към небитието. Или както казва проф. Евгени Гиндев: „Националните интереси не може да се измислят, те съществуват обективно и независимо от моментната политическа воля. Тя не може да ги промени, но може да ги пренебрегне. Тогава настъпват периодите на националните катастрофи.”
И въпреки тази смъртоносна глушина, която обгърна народната воля в опит да я удуши, аз съм убеден, че не бива да губим надежда. Напротив, все повече българи трябва да отхвърлят махмурлука на надеждата, че някой друг ще дойде да ни защити националните интереси. Никой няма да дойде. Сами сме сред вълци. Но сме живи! Това за мен е най-важният резултат от тази подписка, както и да се опитват да го смачкат този резултат софийските прислужници на западните господари.
Живи сме и както заяви журналистът Велизар Енчев от СКАТ в предаването си по темата:

„Показахме им, че има пробив в системата!”
Именно!