Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 1 : САЩ пробутват на ЕС троянския си кон от Босфора, за да си осигурят тотален контрол върху новите щати на стария континент

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.

Първото десетилетие на третото хилядолетие прекрои окончателно не само политическата карта на Евразия, но промени и главните геополитически играчи и техните роли в незатихващата кървава имперска битка за световно и регионално господство. Ако през почти целия двайсти век кемалистка Турция се бе поставила в своеобразна самоизолация, днес това е история. За този период анадолската държава, бе реконструирана от Ататюрк и сподвижниците му в странна амалгама от светска, но ислямска република, където една обществена каста, тази на военните, бе поставена над и извън конституцията.

Моделът проработи и за по-малко от един век примиращото малоазийско султанство, жалка пародия на огромната векове наред Османска империя, пое дълбоко въздух и започна да развива бавно, но сигурно както индустрията, така и селското си стопанство, за да се окаже в началото на новото хилядолетие сред 20-те най-развити икономически държави в света. Любопитно е да отбележим, че моделът доста ярко напомня на китайския, където гарант за налагането на определен икономически модел, също е една сила, поставена на практика над и извън конституцията. В Турция това бе армията, в Китай – комунисти��еската партия.
В същото време САЩ стремглаво се носят към бездната. Миналата седмица в. „Вашингтон таймс” написа, че този период (първото десетилетие на третото хилядолетие) ще бъде запомнен като повратната точка, в която САЩ спряха да бъдат суперсила. Повтаряйки грешките на всяка една империя в земната история, северноамериканските имперски стратези продължават да се надяват на чудо и изграждат геополитически комбинации, които минират нормалното развитие на цивилизацията. Може би най-извратеният от тези планове е сценарият за торпилиране на въздигащата се нова суперсила – Европейският съюз. Извън лакираните пустословия за Евросъюза като за приятел и съюзник, предназначени за масмедиите, във Вашингтон без всякакви сантименти гледат откровено враждебно на ЕС като на геополитически конкурент и враг, не по-различен от Китай, Япония или Русия. Приятелството е нужно на САЩ, докато могат да използват ЕС като маша и параван за реализиране на интересите си било то в Близкия изток (Ирак), Централна Азия (Афганистан) и другаде. В дългосрочен аспект американците обаче имат нужда от реални лостове, с които да упражняват тотален контрол над днешните си съюзници. Така се е родил сценарият

„Троянски кон”,

в който главната роля е отредена естествено на най-верния съюзник на американците в региона – Турция.
Разбира се, за самата Турция въпросът не е така еднозначен, както не е еднозначно и вътрешното й развитие. На това развитие ще се спрем в следващата публикация, а тук ще изтъкнем, че на водещият и единствен доскоро властови център в южната ни съседка, доминиран от генералитета, легитимирането на кемалистка Турция като европейска държава означаваше излизането от анадолското й битие и бе първостепенна задача.
Съгласно информации и откъслечни анализи от американската частна разузнавателна агенция „Стратфор”, базирана в Остин, Тексас и други източници, сценарият е колкото прост, толкова и ефективен. Според Джордж Фридман, основател и ръководител на агенцията, към 2040 година Турция има абсолютния потенциал да бъде суперсила в региона, като това се предпоставя от факта, че страната има две характерни особености – оживена икономика и много силна армия.
По-същественото обаче е друго. Над половината от 72-милионното в момента население на Турция е под 30-годишна възраст и това съотношение ще се увеличава през идните 20-25 години. Ако Турция бъде приета в ЕС, това ще отприщи възможностите за демографска експанзия, особено към съседните страни и Балканите. Икономическата криза и рецесията не заобиколиха и Турция, така че към началото на 2010 година там има високо ниво на безработица, надхвъряща 15%. Според едно изследване, като минимум 25% от безработните са младежи. Подреждаме тези факти, за да покажем, че по един съвсем естествен начин, в условията на членство в Евросъюза, милиони турци ще предприемат първоначално трудова, а впоследствие постоянна емиграция в Европа (не че и сега не са един от най-многобройните емиграционни гурбетчийски етноси в нея) и не е далеч от ума, че с добре разчетена турска инвестиционна политика, този процес може лесно и безпроблемно да се направлява. Към околните страни естествено, най-вече на Балканите. Според сценария

15 – 20 млн. турци,

разселени в близка чужбина – Егейския район, България, Македония, Сърбия, Босна, Косово, Кипър, Албания и т.н. ще с�� напълно достатъчни, за да променят демографското съотношение в съответните области и съвършено безкръвно и демократично да ги самоопределят като преобладаващо турски общности…
Ето го лоста за контрол над ЕС, който грижливо подготвят зад океана. С такива позиции Турция е в състояние да държи в шах ЕС, защото заплахата да го напусне ще означава да откъсне заедно със себе си във вид на малки турски републики целият югоизток на Европа! Разбира се, при изброяването на целевите райони в началото на параграфа имаше едно «и т.н.». Това «т.н.» би било любопитно да уточним. Става дума за Южна Италия, остров Сицилия, части от Унгария…. Размахът на планиране е впечатляващ!
Но това не са щабни игри! Не забравяйте темпото на демографски прираст в Турция, както и средната възраст на населението, което прави тази държава направо младежка спрямо престаряващата Европа. А за многомилионната турска диаспора, закотвена отдавна основно в Германия и други околни страни да не говорим. Т.е. сценарият «Троянски кон» има пълно обезпечаване откъм човешки ресурс. Динамично развиващата се турска икономика съдейства не по-малко за осъществимостта на сценария. След тежката икономическа криза от 2001 г. Турция бележи между 2005 и 2008 г. икономически ръст от 7%. Инфлацията е сведена от 68% на 10% за 2009 г.
Пропагандната идеологема, разработена от същите задокеански стратези за Турция като щит срещу ислямизацията, също активно работи в полза на сценария. Остава един последен въпрос:  Дали «агентът за внедряване» е съгласен да участва безропотно в разработения от американците сценарий? Досега всичко изглеждаше безметежно, но нещата напоследък като че ли се променят.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)

Валентин ФЪРТУНОВ

По същество централната банка на САЩ е конгломерат от частни банки, които определят основния лихвен процент и печатат долари за правителството срещу лихва!!!

В предните публикации разгледахме състоянието на „най-екзотичния” национален дълг в цялата световна история – американския – който през 2009 г. ентусиазирано върви към достигането на границата от 12 трилиона долара, както и на изпразнения от съдържание долар, обезпечен понастоящем до по-малко от 4 цента! Тук ще открехнем завесите, за да разгледаме, кой стои зад цялата тази екзотика

Томас Джеферсън (1743 – 1806), 3-ти президент на САЩ, 1801-1809 г.:”Аз вярвам, че банковите институции са по-опасни за нашите свободи, отколкото редовната армия”.

Хенри Форд (1863 – 1947): “Добре е, че народа на тази страна си няма и понятие от банковата и паричната система, защото ако имаше, вярвам, че още утре, преди да съмне, щяхме да сме в революция… Единствената цел на тези финансисти е контрол на света, чрез неизплатими дългове…”

След неимоверно масирана десетгодишна кампания, водена от специално пристигналия за целта немски банкер Пол Варбург, Дж. П. Морган и Рокфелерови се достига до подписването от президента Уудроу Уилсън на Акта за Федералния резерв на САЩ, който влиза в сила през 1913 г. Всички споменати банкери са доверени лица на Ротшилд, чийто дядо Амшел Ротшилд, е произнесъл знаменитата фраза: „Дайте ми правото да емитирам и контролирам парите на една държава, след което въобще няма да ме интересува кой създава нейните закони”. Подписването на Акта за Федералния резерв става в голяма степен възможно след Банковата паника от 1907 г., която подготвя широката публика за радикални финансови реформи. Истината обаче е, че въпросния финансов срив е предизвикан от умишлените машинации на Дж. П. Морган. И така, след повече от столетие видими и невидими борби за овладяване на най-бързо развиващата се нация в света, банкерите успяват. Първият председател на Федералния резерв на САЩ е … естествено Пол Варбург. Джеймс Куин, един от най-яростните съвременни критици на Федералния резерв (Фед), заяви в една своя статия от март тази година: „Повечето американци считат, че Фед е част от правителството. Грешат. Това е частна компания, притежавана от акционери. Фед е собственост на най-големите банки в САЩ. Има акционери клас А, B и C. Тайна е обаче кои точно са банкит��. Защо ли? Най-вероятно е най-големите банки в страната да са и мажоритарни собственици. Това обяснява ли защо Citicorp, Bank of America и J. P. Morgan, въпреки че са неплатежоспособни, се подкрепят от Бен Бърнанке (шефът на Фед) и Тимъти Гайтнър (министър на финансите)?”. 

Частна компания

Заявлението на Куин не е част от някакви конспиративни брътвежи, а самата истина. Централната банка на САЩ е частна структура, базирана на частен капитал и разбира се носи печалба. След създаването на Федералния резерв (виж диаграмата и справката), той прибира всичкото злато за обезпечение, печата банкнотите за цялото обращение и ги предоставя на Министерството на финансите срещу лихва. „Световните” американски пари не принадлежат на американското правителство, а на частните банки – членове на резерва. Чрез основния орган на резерва – Федералния комитет за операции на открития пазар (ФКООП) – се извършват и контролират всички операции на паричното предлагане. Любопитното е, че и вътре в системата на Федералния резерв някои са „по-равни” и това естествено са отново нюйоркските банкери. Единствено Нюйоркската федерална резервна банка, респективно нейното Бюро за операции на открития пазар извършва посочените операции за контрол на паричното предлагане. Единствено президентът на резервната банка в Ню Йорк е задължително член и зам.-председател на ФКООП. Това са огромни правомощия и реално предават властта във Федералния резерв на банкерите от Ню Йорк, които са най-дълбоко оплетени с международния банков картел.

Машина за инфлация

От самото си създаване Федералният резерв действа системно и почти безпрецедентно като добре смазан механизъм за производство на инфлация. Методите са няколко, филигранно шлайфани и напълно законни, но мястот�� не ни позволява да ги разгледаме детайлно. Ще посочим обаче резултата – от 1913 г. до днес доларът е обезценен с 95%(!!!) при почти никаква инфлация в столетието преди създаването на резерва! Ще кажете, защо е нужна тази чудовищна инфлация. Простата причина е, че банкерският картел в своята световна експанзия се нуждае от огромни количества лесни и евтини пари. Няма по-лесни и по-евтини пари от тези, които си печаташ сам в собствената си печатница. Особено след като си наложил долара като световна резервна валута. Вероятно някой ще оспори, че тази теза е твърде опростенческа – в едно изречение, сигурно така изглежда, но и след няколко страници пояснения, резултатът ще е същият, не е нужно да си завършил Станфорд, за да го разбереш. Вторият момент, който следва да се отбележи, е че шашардисани от най-прекрасно действащата пропагандна машина в света, ние всички обичайно гледаме, с провиснали ченета и дълбоко чинопочитание в зениците, на прехвалените гуру от финансовата върхушка, като на богове. А те не са. Подклаждани от огъня на собствената си алчност и самонадеяност, навремени „великите” губят елементарния здрав разум на най-обикновения работник или служител. Така се стигна до трагедията, сполетяла Америка и света през 1929 г., виновник за която е стопроцентово Федералния резерв на САЩ. Без да изброяваме всички доводи на критиците, ще отбележим само, че световно признатият икономист от Чикагската школа Милтън Фрийдман е абсолютно категоричен, че Федералният резерв е причинил Великата депресия чрез рязко ограничаване на паричното предлагане в момент, в който пазарите на живот и смърт се борят за ликвидност. Конгресменът Рон Пол в същата връзка заявява: „От Великата депресия, през стагфлацията от 70-те, до спукването на дотком-балона миналата година (речта му е произнесена на 10 септември 2002 г.), всяко икономическо сгромолясване, изстрадано от страната ни през последните 80 години води директно до политиката на Федералния резерв. Резервът следва упорито политика на наводняване на иконо��иката с лесни пари, водещо до неправилно разпределение на ресурсите и изкуствен „бум”, последван от рецесия или депресия, когато създадения от резерва балон гръмне…”

Който копае гроб другиму…

Катастрофата от 2008-ма, този път с ипотечните кредити, отново е изцяло стопроцентова заслуга на Федералния резерв. С това не ви казваме нищо ново. Новото е, че в последвалите реакции, включително и до момента няма нищо ново. И това ново е страшно. Не само за американците. За целия свят. Империята загива. И като загива, се опитва да повлече и останалите. А имперските велможи, безотечествените банкери от Уолстрийт, самозабравили се идолопоклонници на Мамона, са вече до такава степен вторачени в собственото си величие, че сами започнаха да падат в капана, заложен на американските данъкоплатци. Невероятно, но факт – една от банките-бащи на Федералния резерв „Леман Брадърс”, се препъна и отиде в небитието. И други влъхви като АИГ и „Морган” бяха на път да го последват, но релето сработи и автоматичната процедура „Барон Мюнхаузен” влезе в действие – клатушкащите се, замаяни банкери се самохванаха за косата и се поиздърпаха до кръста от тресавището, ще рече печатницата на техния федерален резерв заработи с пълна пара и с помощта на политическите си протежета се зае да налива долари в бездънните каци… И отново американският и световен плебс плаща щедро за струващите под 4 цента новоизпечатани хартишки с робски труд, за да се въздигнат отново патрициите в целия си блясък. Дали пък не е за последен път?

Тимъти Гайтнър – лоша прогноза

Като че ли е за последен, защото назначаването на Тимъти Гайтнър за министър на финансите е възможно най-лошата прогноза. Този „избор” на Обама е последното дока��ателство, което ще ви представим за същност на съвременното американско управление, напълно овладяно от банкерската котерия, която вече близо век се спотайва зад Федералния резерв. Кой е Тимъти Гайтнър? Работил в администрациите на – Рейгън, Буш-баща, Клинтън, Буш-син, референт на Кисинджър – Гайтнър става президент на Федералната резервна банка в Ню Йорк през 2003 г. и в това си качество и зам.-председател на ФКООП. С риск отново да бъдем упрекнати в опростенчество ще подчертаем, че тъкмо той е най-видимият представител на тези, които доведоха до катастрофата от 2008 г. И тъкмо на виновника се възлага да оправи нещата… Щеше да е смешно, ако не говорехме за твърде сериозни неща, включително и за нашето собствено бъдеще!

Приключвам с един цитат на участник в български уеб-форум, по повод смехотворните възторжени възклицания на дежурния редактор на сайта във връзка с назначаването на Тимъти Гайтнър за министър на финансите: „Който знае, какво означава Ню-Йоркския ФЕД в комбинация с Кисинджър, ще се досети каква политика ще води новия министър. Жална им майка на всички свестни американци. Фед вече ускори печатницата, сега просто ще подава гориво регулирано”.

(Първа публикация на статията е в седмичника в.„Десант“, юни 2009)

Валентин ФЪРТУНОВ

Барак Обама често и с ентусиазъм говори, че трябва да се правят жертви, вероятно има предвид, че останалият свят трябва да прави жертви, за да се поддържа високия жизнен стандарт на янките

Ситуацията с все по-затъващата във финансовото тресавище Америка неочаквано, но логично се пренесе и върху символа на американския дълг – Часовника на дълга в Ню Йорк. През 2008 г., когато дългът прекрачи бариерата от 10 трилиона, се оказа, че на електронното табло няма място за още една цифра и светещият знак на долара отпред бе премахнат, за да застане там единицата…

А ето го и он-лайн часовника показващ чудовищния американски дълг към момента:

Главният ревизор на САЩ Дейвид Уокър, човек известен с независимостта си, направи интересен паралел между заника на Римската империя и ситуацията в Съединените американски щати в последните години. „Ние наблюдаваме смущаващи съвпадения… Все по-ниски морални стойности и политически комфорт в страната, свръхсамоувереност и свръхпредставена армия в чужди държави, както и финансова безотговорност на централното правителство. ” Ще ви призная откровено – зарадвах се, че в тази страна, в голяма степен лишена от собствена история, има поне един човек, който внимателно е чел световната история, което разбира се, му позволява да направи очевидните изводи. И да се замисли върху простата историческа диалектика – абсолютно всяка империя в развитието на земната цивилизация има своя възход, зенит и упадък. Тъжното за американската гордост е, че подобни гласове започват все по-отчетливо да се чуват в момент, в който, струва ми се, е вече доста късно. Щатите достигнаха до онова състояние на съществуване, при което никакви палеативни мерки не могат да закърпят положението. „Ясно е за всеки, който си е направил труда да помисли, че икономика, която харчи повече, отколкото произвежда, е в упадък…

Една нация купува неща, които не може да си позволи и от които няма нужда, с пари които няма” – това не го казвам аз, а Бил Бонър, автор на нашумялата книга „Империя на дълга”. Без да подценявам ни най-малко изключителните възможности на американската икономика и особено предприемчивостта и енергичността на предните поколения американци, ще си позволя да отбележа, че през последните 50-60 години, американците, при около 20% дял от световния брутен продукт, си позволяваха да харчат двойно повече. Откъде взимаха парите ли? Ами нали се сещате – назаем… От целия свят. Как ли? И това е близко до ума – като наложиха по имперски на света собствената си валута – долара. Но ако същият този долар в началото на петдесетте все още имаше пълно златно покритие, както отбелязва проф. Антал Фекете от San Francisco School of Economics, то през 1971 г. президентът Никсън се принуждава да откаже гаранциите и това е началото на края. Централната банка на САЩ, Федералният резерв, който всъщност е… частна банка, пусна печатарската машина и заля света с необезпечени зелени хартийки. Резултатът е безпрецедентен – през 2008 година 1 долар е обезпечен едва до 4 цента! В момента дори и с по-малко.
Като се има предвид, че американската икономика, респективно БВП на САЩ в разрез представлява основно 70% услуги, реалното покритие на дълга няма как да надхвърли 30%. Същият професор отбелязва умопомрачителния факт, че пределната производителност на американския дълг още преди няколко години пада под $1 (един), а понастоящем е вече отрицателна величина.

След грандиозното сриване на ипотечната пирамида в щатите през 2008 г. и приемането на „спасителния план”, съгласно който американския данъкоплатец ще налее в тази каца без дъно 700 млрд. долара, външният дълг главоломно подскочи и за няколко месеца достигна 11.2 трилиона долара, а до края на година със сигурност ще премине и границата от 12 трилиона. Потрошен е и рекорда от 1954 г., когато обаче нещата са логични и обясними – страната все още изплащаше задълженията си, натрупани през Втората световна война. Да се върнем обаче на изпуснатия по инерция шаблон „американския данъкоплатец”. А дали всъщност американският данъкоплатец е този, който в момента спасява оялите се от бонуси американски банки и нерентабилното производство на американските автомобилостроители? Едва ли, ще кажете вие и ще сте напълно прави. Цялата изложена дотук схема на благоденствието на Съединените американски щати в последните 5 – 6 десетилетия се гради, както вече установихме, като минимум наполовина на изсмуквания чрез долара и дълговите инструменти световен продукт, например на милионите работници от вътрешен Китай, които все още преживяват с по-малко от два долара на ден. Забележете какво е развитието на нещата с «Крайслер» – корпорация, фалирала отвсякъде, получава светкавична, но недостатъчна инжекция от федералното правителство, само и единствено да издържи още няколко дни, докато подпише спасителния договор с … «Фиат»!

Зная, че тук неволно и напълно справедливо ви се изтръгва възклицанието: „С чужда пита, помен правят! ”.
Така е, и ако не съм употребил популярната поговорка досега, то е, защото историята на САЩ във втората половина на двайсти век и до наши дни е текст, в който на всеки параграф ти иде да я пришиеш.
Питър Шиф, президент на „Euro Pacific Capital” заявява по този повод: „Барак Обама често говори пред амери��ански аудитории за жертви (включително и в речта по повод встъпването си като президент)… Само че това, за което говори той всъщност, е че другите страни, финансиращи голяма част от американския държавен дълг, преди всичко – Китай, Япони и Саудитска Арабия, са длъжни да бъдат готови „да се принесат в жертва”.

В обозримо бъдеще те са длъжни да финансират американския годишен дефицит в обеми от порядъка на няколко трилиона долара”.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант„, май 2009)