Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

На 14 юли представители на телевизия СКАТ и партия ВМРО официално внесоха в Народното събрание подписка за провеждане на референдум против влизането на Турция в ЕС, скрепена с подписите на триста и трийсет хиляди български граждани. Нито една от големите медии не отрази събитието, дори с два реда. Това бе ужасяваща демонстрация на цензура в „демократична” България.

Гледам и не мога да повярвам на очите си.
Когато един бандит напердаши друг в някой нощен бар… или не, ще дам друг пример, когато Цветан Цветанов цъфне в сутрешния блок на някоя от комерсиалните телевизии и в навъсения си стил съобщи, че нощес се е провела поредната операция „Гербери” и са окаушени дузина врагове на закона, цялата медийна кохорта в държавицата ни, поне седмица след „събитието” съобщава „новината” на челно място, публикуват се разследвания, анализи, канят се за коментари всякакви „публични” личности… И така до следващата полицейщина(като фактът, че един по един до седмица-две повечето окаушени биват пуснати на свобода удобно се премълчава, забутан някъде долу по вътрешните страници)…
Но когато 330 000 разгневени българи заявят с трите имена, ЕГН и саморъчния си подпис че изискват да бъде чута волята им по въпрос от жизнена национална сигурност – това не е новина, не е предмет на словоохотливи анализи, то е предмет на национално медийно затъмнение с нищо не различаващо се от смрадливото деяние на живковата власт, скрила от народа стоварващата се върху него чернобилска радиокативност.
Ето това се случи в държавата България през десетата година на третото хилядолетие след Христа. Независимо, че съм един от малкото автори, които почти непрекъснато се занимават и занимават аудиторията си с тоталното промиване на мозъци и престъпно социално инженерство във века на комуникациите, седях, наблюдавах случващото се, т.е. неслучващото се и не можех да повярвам на очите си, уважаеми читатели! Защото едно е да правиш исторически анализ през години и десетилетия вече назад или теоретично да прогнозираш бъ��ещето, а второ, трето и четвърто е да се сблъскаш челно с мерзостната наглост на онези, които се изживяват като кукловоди на цял един народ.
Нещо повече. На 12 юли пред Анадолската агенция българският външен министър Николай Младенов заяви, че България била последната държава, която ще се противопостави на влизането на Турция в ЕС, а министър-председателят Бойко Борисов, заяви практически същото, но включвайки в числото всички балкански държави-кандидатки – също без всякакви условия от наша страна! На последвалата декларация на ВМРО с искане за незабавна оставка на външния министър, нямаше никакъв отзвук, нито коментар.Тотална информационна блокада.
Впрочем, не съвсем. В сряда, 14 юли, по всички медии изпълзя пуснатия от българската редакция на радио Дойче Веле, коментар на Александър Андреев, журналист, наемен служител на германската медиа, в който той твърди, че „поредните изблици на „патриотизъм“ в контекста на подписката срещу турското еврочленство вредят много на България”. Това, естествено, се появи навсякъде, угоднически поднесено като менторство от последна инстанция.
За Александър Андреев, който е не повече от послушен изпълнител на мръсна политическа поръчка срещу България, нещата са относително ясни – Андреев е от много години на щат във федерални германски служби; прословут е с публично демонстрираното си безродие – по собственото му признание: „Родината е там, където са приятелите ми. А те са по цял свят.“, което, честно казано, ми звучи повече като гузна съвест на човек, превърнал родоотстъпничеството в професия. Още повече, че явно са замесени и лични мотиви, ще ви цитирам още едно негово признание: «…Дъщеря ми, която завърши европеистика в Маастрихт и европейско право в Единбург, а сега работи в Брюксел, в един момент беше потопена в следната почти необозрима шарения: родена в България, завършила гимназия в Германия, учи в Холандия на английски, живее в Белгия, дели квартира с рускоезична германка от Казахстан, чийто приятел е хърватин, приятелят на дъщеря ми е турчин…».
Това е очевидно тъж��ата история на един типичен безотечественик, опитващ се да убеди най-вече себе си, че човекът не е дърво и не му трябват корени. Друг е въпросът обаче, защо германските му работодатели са му разпоредили подобна поръчка. Въпросът е абсолютно резонен, като се има предвид, че позицията на Германия, както впрочем и на Франция, е категорично против приемането на Турция в ЕС, което е факт на пръв поглед, стоящ в пълно противоречие с възложената на Андреев медийна поръчка.
Но само на пръв поглед. Истината е, че Германия, особено след гръцката криза, а преди това ирландската и чешката обструкции на Лисабонския договор, е твърдо решена да упражнява стоманен контрол в съвсем буквално заплашения от разпадане ЕС. По тази причина икономическият и политически гигант на Европа за вбъдеще възнамерява да не допуска никакви самодейности, особено на навалицата от нови членове на ЕС, дори когато обективно ходовете на малките държави съвпадат с геополитиката на Германия. Германците нямат нужда от «помощ», на която не контролират нито обема, нито хронологията, нито симетрията.
Колкото до думите и делата на министър Николай Младенов, държа да ви припомня, че въпросното лице, бивш програмен директор на соросовата фондация «Отворено общество», не изразява и не отстоява по никакъв начин каквито и да било български интереси, което впрочем се отнася и за цялото правителство на ГЕРБ, което бе доведено на власт като проект «Глобална България» на Джордж Сорос и неговата фондация «Отворено общество». За самият финансов спекулант Сорос е характерно същото безродие, за което говорихме по отношение на германския наемник Андреев…
Тоест, виждате уважаеми читатели, как се събират отново нишките в една и съща точка – имперска американизирана глобализация срещу национален суверенитет, подчинена на хищни икономически интереси. За това става дума. Не забравяйте – винаги когато става дума за нещо друго всъщност, говорим за икономика! Винаги когато говорим за геополитика си представяйте всъщност, геоикономическите интереси на глобалните играчи.
Точно това обяснение със сигурност биха дали като оправдание и нашите властимащи – нищо не можем да направим, ние сме малка страна…
И това със сигурност не е вярно, още една лъжа. Защото веднага можем да дадем за пример Гърция, която вече десетилетия държи на каишка Македония, която също е добро и послушно американско другарче, но гърците са го хванали другарчето за гушата и не му дават да гъкне, ни за НАТО, ни за ЕС. Като в същото време и благодарение на този корав натиск и неотстъпчивост измъкват всякакви благинки от патовата ситуация! И това не е единствения пример за хитра, добре премерена политика. Ако вземем за пример самата Турция, бихме могли цял капитален труд да сътворим, само за дипломацията на сегашните неоосманисти – Ердоган-Давутоглу-Гюл. Ненапразно Йохан Галтунг ги сочи за пример за висш пилотаж, като посочва, че Обама-Клинтън са смешно неадекватни в геополитиката в сравнение с тях.

Въпросът с влизането на Турция в ЕС е ключов за България.
Същото се отнася и за Македония в ЕС и НАТО, и за Сърбия в ЕС. Това е единствения шанс за крайно отслабената ни държава, да поиска паритетни отношения с тези си три мили комшийки, използвайки лоста на ветото по отношение на приемането им в евросъюза. Нещата са много прости – отварянето на границите ни с Турция ни заплашват с пълно поглъщане – и икономическо и етническо и културно. За мен все пак основното е икономическата хегемония, като се има предвид, че и сега икономиките ни са несъизмерими, а турски икономически субекти вече фактически притежават значителни ареали от най-добрата ни обработваема земя. Падането на европейските бариери за Турция, да не се залъгваме, ще доведе до буквалното изкупуване на страната ни от 16-та най-голяма икономика в света – Турция е член на Г-20! Всичко това, разбира се, ще доведе от своя страна до мощна турска имиграция у нас откъм страна, средната възраст на чиито жители е 28 години! Има ли смисъл да ви излагам повече аргументи, че големият губещ от евентуално турско членство в ЕС е Българлия? Както казах, нещата са прости и всички глобалистки розови манифести са просто неуместни, когато коментираме тази съвсем мирна и много ефективна асимилационна схема. В този смисъл националната ни доктрина за сигурност би трябвяло с две ръце да прегърне идеята за референдума. Това обаче не става. Защо? Защото, първо, ние нямаме такава доктрина и второ, тези, които трябва да я провеждат, не служат на националните интереси, а на задокенските имперски кръгове, които ги подкрепят в окопаването им във властта и продължаващия грабеж на държавата в полза на частни банкови сметки.
Истината е, че при една ловка политика с картата за референдума могат да се постигнат изключителни ползи за България без дори особено много да се влошават отношенията с когото и да било. За съжаление управляващите в България, правителство след правителство, демонстрират един външнополитически управленски дефицит, прогностична импотентност и липса на всякакво въображение. При това е ясно, че не е необходимо българската обструкция на турското членство в ЕС да продължава вечно – достатъчни са двайсетина години през които Турция ще прескочи пиковото си геополитическо представяне и ще влезе в естествения цикъл на всеки етнос след толкова взривен възход – демографската криза. Модернизацията и замогването на турското общество води със себе си всички ефекти на развитите общества – рязък спад на раждаемостта, какъвто ефект вече, макар и слабо видим, е наличен. Бедните раждат 7-8-10 децата, заможните «просветени» семейства не искат и да чуят за повече от 1-2 и в този миг колапсът започва…
Въпросът с Македония е поставен на една по-ниска плоскост, но е не по-малко животрептящ. Системната антибългарска политика на Скопие с годините, не само не отслабва, не само, не се обръща в приятелска и истинска добросъседска посока, но и се втвърдява! Фалшифицирането на историята стига до немислими «висини», както и цялостната национална идентичност. Този процес трябва да бъде спрян, а не поощряван. В някаква степен, аналогична е ситуацията със Сърбия. Да не използваме най-силния си инструмент, всъщност, единствения си инструмент, за да сломим една остра враждебност по западния вектор на близката чужбина е чиста проба национално предателство.
Нека ви обърна внимание, че влизането в европейския клуб само по себе си, не носи никакви ползи и подобрения в междусъседските отношение – и с Гърция, и с Румъния сме членове на този клуб, но да сте забелязали враждебността и, да го кажем с по-меката дума, нелюбовта помежду ни да е намаляла и на йота? Това е много просто и категорично поради това доказателство, че членството в ЕС не е панацея за решаване на национални проблеми. Следователно вето-инструментът е единствената останали ни възможност да упражняваме геополитически въздействия, докато не си стъпим на краката икономически и не постигнем пълна национална зрялост.
Нещо подобно да сте виждали в последните двайсет годинки по нашенско!? И няма да видите, освен чупки в кръста от нашите послушковци, които тръпнат да получат похвала от големите западни играчи и не смеят да кихнат без тяхно разрешение. Така се предават националните интереси, така България се е запътила към небитието. Или както казва проф. Евгени Гиндев: „Националните интереси не може да се измислят, те съществуват обективно и независимо от моментната политическа воля. Тя не може да ги промени, но може да ги пренебрегне. Тогава настъпват периодите на националните катастрофи.”
И въпреки тази смъртоносна глушина, която обгърна народната воля в опит да я удуши, аз съм убеден, че не бива да губим надежда. Напротив, все повече българи трябва да отхвърлят махмурлука на надеждата, че някой друг ще дойде да ни защити националните интереси. Никой няма да дойде. Сами сме сред вълци. Но сме живи! Това за мен е най-важният резултат от тази подписка, както и да се опитват да го смачкат този резултат софийските прислужници на западните господари.
Живи сме и както заяви журналистът Велизар Енчев от СКАТ в предаването си по темата:

„Показахме им, че има пробив в системата!”
Именно!

Валентин ФЪРТУНОВ

2010 година още с началото си демонстрира впечатляващи резултати от възраждането на руската външна политика по всички евразийски направления

След десетилетно затягане на враждебни обръчи около Русия след разпадането на Съветския съюз, в първите месеци на годината Москва взе мощен реванш и е на път да възстанови изцяло контрола си и по четирите главни стратегически направления на собствената си доктрина за сигурност. Случващото се около Руската федерация ще има повратно значение в следващите години, както в евразийски, така и в геополитически план. Отражението на този фундаментален процес и върху Балканите няма да закъснее. Готова ли е българската политика да посрещне активно настъпилите промени или както обикновено ще реагира като безнадеждно закъсняло ехо на чуждите национални политики?

Новата трагедия на поляците край Смоленск със смъртта на президента Лех Качински, съпругата му и почти сто полски лидери има най-неочакван резултат. Напреки на всякакви предразсъдъци, никой в Полша не се усъмни в искрената скръб и загриженост на руснаците от случилото се. Лично Путин без излишно бавене замина на мястото на катастрофата, като изпрати там и целият си екип по извънредните ситуации, включително двама министри, президента Медведев обяви национален траур в Русия и се обърна с лично послание към полския народ, часове след трагедията. В самото разследване на катастрофата без всякакви условия бяха включени полски следствени екипи, за близките на жертвите, пристигнали за разпознаването, в Москва се създадоха всякакви удобства. А когато исландският вулкан изригна и това даде повод на всички големи западни лидери да откажат участие в погребалните церемонии, Дмитрий Медведев излетя от Москва и кацна в Полша точно по разписание въпреки тежките метеорологични условия.
Поляците го оцениха и се получи някакъв

НЕМИСЛИМ ИСТОРИЧЕСКИ КАТАРЗИС.

„Трагедията отпреди 8 дни даде израз на добротата между народи и държави. Съпричастието и помощта, на които бяхме свидетели през това време от нашите руски братя, ни дават надежда за сближаване и обединение на нашите две велики славянски нации. Отправям тези думи към президента на Русия”, каза кардинал Станислав Дживиш, архиепископ на Краков по време на траурната церемония. А 30-годишният Радослав Кружак един от стотиците хиляди поляци изпращащи на площада в последния му път своя президент, заяви пред репортер на Бизнесуик: „Президентът Медведев и министър-председателят Владимир Путин получават нашето дълбоко уважение, едновременно и заради проявената от тях солидарност и заради това, че потвърдиха престъпленията в Катин. Аз мисля, че полско-руските отношения действително ще се подобрят!”
В цялата тази случка има и немалка доза трагическа ирония, защото покойният президент на Полша Лех Качински бе известен като един от най-непримиримите противници на Русия. За цялото си президентстване, той е посетил един-единствен път руска територия и то на частно посещение в Катин, без да се срещне с руски официални лица, нито пък да посети Москва. Смъртта му обаче, както изглежда ще има поне малко своя смисъл, защото даде повод да се отвори нова страница в руско-полските отношения.
Случват се такива неща в историята.
Фактът обаче е налице – Русия спечели важна победа на западното си стратегически направление, затопляйки много осезателно отношенията си с Полша.
Събитието бе предшествано от решаването на един от най-тежките проблеми на руската външна политика с победата на Виктор Янукович на изборите за президент в Украйна и отстраняването по този начин на „оранжевия” режим на Юшченко, който дойде на власт след силен уличен натиск и не без масираната помощ на САЩ чрез фондациите на Джордж Сорос, при манипулирани изборни резултати. Оранжевият режим доведе Украйна почти до банкрут, натовари я с многомилиардни кредити към МВФ и я вкара в политическа безпътица. Тези дни

В КИЕВ ОЧАКВАТ МЕДВЕДЕВ КАТО ДЯДО МРАЗ,

с обещаното вече смъкване цената на природния газ за Украйна с цели 25%, пълен чувал с проекти за съвместни бизнес начинания и разбира се, за украинците това означава работа и хляб.
Разбира ��е, нова Русия не си пада по брежневските подаръци и срещу спешната икономическа помощ за бившата съветска република, ще получи пакети собственост в стратегически отрасли на индустрия, а както се говори и преразглеждане на статута на черноморския си флот базиран в Севастопол. Предполага се, че часовникът отмерващ на обратно времето до закриване на руската военноморска база в града, на практика ще бъде спрян!
Засега, последна точка над и-то постави бързата и еднозначна смяна на властта в най-бедната бивша съветска република в Централна Азия – Киргизстан. И независимо, че малката азиатска република на практика няма собствен икономически ресурс, разполага с нищо не впечатляващи залежи от нефт, газ и изкопаеми, бунтовете там станаха център на световното внимание, а западните институции веднага извадиха набори от „аргументи и факти”, че въстанието в Бишкек е инспирирано от Москва. Защо е този интерес към тънещата в мизерия Киргизия?
Отговорът е в географското местоположение. По-точно във

ФЕРГАНСКАТА ДОЛИНА,

където се пресичат всички стратегически интереси в района, което я прави стратегически център на Централна Азия. Това е причината в съветски времена кремълските стопани да прекроят картите на околните републики така, че да разпокъсат Фергана между три държави – Узбекистан държи самата долина, Таджикистан, естествения вход към нея, а Киргизстан околните планини. Не е нужно да си завършил генерал-щабна академия за да схванеш, че стратегическият приоритет в случая са височините, т.е. Киргизстан държи контрола над долината. А както вече споменах, който контролира Ферганската долина, контролира Централна Азия.
Любопитно е да се отбележи, че сваления от власт режим в Киргизстан бе издигнат от една от трите цветни революции, организирани в първата петилетка на новия милениум от САЩ в постсъветското пространство. Първата бе в Грузия, втората в Украйна и третата в Киргизстан. №2 и №3 са вече в прахта на историята. Москва взе своя реванш и то с впечатляващ резултат, изтласквайки американската експанзия извън сферата на стратегическата си отбрана.
Едва ли ще съм някакъв пророк, ако кажа, че дните на Саакашвили са преброени, с което „цветните революции” ще преминат към архив.
При тази съвършено нова дислокация на силите в евразийското пространство е редно да си зададем въпроса, как официална София отреагирва на случващото се и готова ли е България да приеме предизвикателствата на съвършено различно изглеждащата днес Евразия?
Според мен – никак. И обратното би било по-скоро изненадващо, като се има предвид абсолютния управленски цук-цванг в който се намира страната. Фактът, че в момента на управленския пулт на „Дондуков” седи правителство, инсталирано там от Сорос и с куп министри, деривати на „Отворено общество”, допълнително и то много силно влошава нещата. В Русия на Путин и Медведев, Джордж Сорос е персона нон-грата. Някакъв баланс в тази по рождение катастрофирала политическа схема би могъл да даде президентът Първанов с добрите си руски „връзки”, включително и с Путин. Но! Първо, между президент и кабинет, войната на живот и смърт не е стихвала и за секунда. И второ, президентът е прекалено приятелски настроен към Русия, кабинетът – прекалено враждебно.
Всичко това, не носи добри вести за България. Защото в момент, в който Москва е овладяла стратегическата инициатива в региона, ние съвсем по нашенски си позволяваме на практика да нямаме ясна и консенсусна доктрина за национална сигурност и национално развитие, позволяваме си, ако щете да

НЯМАМЕ НИКАКВА ПОЛИТИКА КЪМ РУСИЯ!

А в Министерството на външните ни работи да седи един бивш програмен директор на фондация „Отворено общество”, лице отслужило войнските си задължения в …израелската армия?!
В същото време, промените в Украйна, ликвидират в обозримо бъдеще газови проблеми за Европа, респективно относителната тежест на „Южен поток” намалява, но с това намалява и нашата, българска относителна тежест. Блокирането от българска страна и на останалите стратегически енергийни потоци планирани от руснаците през България, ги тласка към търсене на партньорство с Турция, която пък е наш стратегически опонент!
Във всеки случай, тази патова ситуация в българската външна политика, на фона на крупните регионални и евразийски промени, не може да продължава до безкрайност.

Ако Борисов не намери кураж да промени статуквото на страната като неглижиран и презиран член на ЕС и държава враждебна на Русия, политическата диалектика може да го измете в кошчето на историята, дори преди любимият му финансов министър да доведе страната до пълен банкрут.

(Анализът е публикуван в седмичника в.Десант)

Валентин ФЪРТУНОВ

Турция осъществява мощна културна експанзия като плаща на чуждите издатели разходите за публикуването на турски книги чрез програмата за субсидии ТЕДА на Министерството на културата и туризма

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.
В предната публикация установихме, че турската държава изкъсо следи и умело направлява турското кино и производството на тв сериали, чрез които за броени месеци променя визията и нагласата към Турция на цели нации.

Прословутото турско Министерство на културата и туризма под енергичното ръководство на Ертугрул Гюнай, подобно на сторъкия бог Шива, не пропуска да субсидира и тласка напред нито един елемент от цялостната палитра на турската култура, в това число и турската литература.

Какво е ТЕДА?

За целта през 2005 г. министерството създава мащабна система от субсидии, захранвана от държавния бюджет, чрез която да бъдат поощрени чуждестранните издатели да публикуват книги на турски писатели на съответните езици. Клауза 5 на Указанията за прилагане на програмата директно пояснява, че турската държава заплаща разходите на чуждестранните издатели за превода или издаването на съответното произведение. Програмата позволява освен това на издателя да реализира от проекта търговска печалба по свое усмотрение. С други думи – бизнес приказка, плащат ти разходите, а издателят си прибира печалбицата удвоена.
След казаното, никак не е чудно, че ТЕДА заработва още от създаването си на пълни обороти. След 2005 г. до момента по тази грантова схема са преведени и издадени в чужбина 634 книги на турски писатели! Това е чудовищна цифра и постижение за една национална литература, за която в най-добрия случай можем да кажем, че е от златната среда, не повече. Истината обаче е, че постижението си е изцяло на Министерството на културата и туризма, т.е. на турската държава, която заплаща съвсем натурално и безцеремонно успеха на турските литератори извън границите на Турция.
Разбира се, искам дебело да го подчертая, за да няма спекулации около този анализ – не поставям под съмнение качествата както на традиционната, така и на модерната турска литература – тя има своите великолепни постижения, има своите неоспорими върхове, така както ги има и българската литература например. Но без бюджета на ТЕДА, без бюджетите на многобройните турски участия по всички възможни панаири на книгата по света, рекламните бюджети за всякакви форуми, на които се явяват турскит�� писатели и литературни агенти, цялата тази огромна и мощна финансова и всяческа подкрепа на турската държава в изпълнението на новата й неоосманска доктрина, турската литература днес щеше да е на същото дередже, на което е българската – затворена в националните граници и никому неизвестна.
Да кажем няколко думи и за

технологията,

реализираща целите на ТЕДА. И тук веднага се набива в очи плътният синхрон в действията на държавните органи и частните компании. Самото Министерство на културата и туризма не се занимава пряко с реализацията на програмата. Това изцяло е прехвърлено върху турските литературни агенции и издатели, които при всеки контакт с чужд издател, тутакси любезно му предлагат да се запознае и възползва от великолепните условия предлагани от грант програмата. Готови са да помогнат в подготовката на необходимата документация и т.н., защото ТЕДА не засяга техните икономически интереси, напротив, стимулира им търговския оборот!
Дотук всичко казано може да се използва като христоматиен пример на отлично развивани отношения между национална държава и национална култура и бизнес. Ако я нямаше разбира се темата за задните мисли. А когато някъде се изсипват не просто пари, а много пари, сме длъжни да се запитаме, каква е целта на мероприятието. Особено когато в геополитически план си имаме работа с една политика, която вече се доказва като хегемонистка и очертава с всяко свое действие периметъра на едно категорично неоосманско влияние. Целта е ясна. Тя не е по-различна от целите на турската филмова индустрия – изграждането на нов образ на Турция пред света и особено пред бившите поданици на империята, за да се отключи мощно влияние на растящата турска икономика във всяка сфера. На този етап целите на новата турска външна политика се изпълняват брилянтно. Турската масова култура отваря вратите на турската икономика, а това на свой ред ще отприщи демографска експанзия на врящата от геометрически нарастващия човешки ресурс наша южна съседка, чието население, грубо казано, нараства на всеки десет години с по десет – петнайсет милиона души и в момента по средна възраст на населението си е най-младата държава в евразийския регион!

Какво ни се случва

на нас вследствие на разискваната дотук турска държавна програма за износ на влияние ТЕДА? Честно казано, чувствам се омерзително и неловко, стигайки до този пункт. Но да хващаме бика за рогата. Спомняте си цифрата, която цитирах по-горе – 634 произведения на турски автори са субсидирани от турската държава, за да бъдат преведени и издадени по цял свят. Ех, не точно по цял, но все пак в 50 национални държави. Сработила ли е ТЕДА по отношение на българските издатели, как мислите?
Мили Боже! Сработила е и още как! От 634 субсидии за цял свят нашенци са налапали 62 субсидии! Цели 10%, сякаш сме 70-милионна страна, а не 7… Напомня ми едновремешните опашки за маслини. Двайсетина от водещите български издатели са наредили и са си напазарували … безплатно. Някои са купували на килограм:
Жанет 45 и Летера са спазарили по цели 7 субсидии, Център за универсални медии и Унискорп – по 6, но абсолютен шампион е издателство Стено, което се е възползвало от развързаната кесия на турското министерство на културата и туризма, за да издаде цели 8 турски книги на български език, очертавайки се по този начин като специализирано издателство за турска литература.
Жалка история. Отново сме начело в списъка на алчността. С тези 62 заглавия от 634 общо субсидирани от ТЕДА, само Германия ни изпреварва, но тя е извън коментар, като се има предвид, че там живеят вече от поколения милиони турски емигранти и немските издатели задоволяват търсенето сред турската диаспора (особено младежите в нея определено предпочитат да ползват немски език).
И пак на предполагаемия ви въпрос – какво толкова, опознаваме комшиите? – отговарям по същия начин, по който отговорих за нашествието на турските сериали – и при литературата, както и при филми��е, липсва всякаква реципрочност! Опознаването е взаимен процес, ние опознаваме съвременна Турция и турците опознават съвременна България. Когато липсва едната страна от процеса, както е в случая, говорим за агресивна експанзия и опити за налагане на културна хегемония. А ето с това вече не мога да се съглася. В тази връзка намирам за нелепо едно изказване на

нашия културен министър

Вежди Рашидов по време на посещението му през януари в Турция. Министър Рашидов заяви по повод срещата си с турския министър на културата и туризма Ертугрюл Гюнай: „В Турция има голям интерес от това да преведем български автори на турски, пък и обратното”. Министърът очевидно е абсолютно неосведомен за процесите, които по-горе разисквахме. „Обратното” вече е в пълен ход. Дори и най-добрите ни издатели срещу няколко сребърника вповече са готови да ни залеят с турска литература и реално го правят. Колкото до турския интерес, нека чуем едно друго мнение, това на Кадрие Джесур, превела през годините десетки литературни творби от турски на български и особено поезия от български на турски: „Българската литература предизвиква интерес най-вече у студентите и преподавателите в славянските филологии”. И още: „България и българската литература се познават най-добре от хората, свързани по някакъв начин с България, с българското”. Няма да коментирам думите на преводачката, те са достатъчно красноречиви. Мога обаче да ви предам едно много откровено мнение, което в частен разговор с мен изразиха турски литературни агенти – почти невъзможно е да се пробие в Турция от българин, защото турските издатели не вярват, че български автор е в състояние да напише нещо, което си струва да се издава. Точка. Ето това е отношението към нашата култура в Турция
И така, като с някакъв средновековен катапулт турското министерство на културата и туризма неуморно ни засипва с розова, ухаеща на ванилия и малеби претопленичка слуз, прилепчива и неотмиваща се. Нарича се културна хегемония. С времето, това байгънесто като турските саралии влияние ще ни превърне в захаросани сладки, подредени като на сергия в Капълъ Чарши.
Имаме ли съпротивителни сили? Не знам. И откровено казано, дълбоко се съмнявам като наблюдавам безхаберието на българските управляващи и изгладнелия трескав взор на нашата алчност. Дори 1300-та годишна история, може да бъде заметена на бунището, ако има кой да я продаде за трийсет сребърника. Нищо ново под слънцето – ако не си на върха на хранителната верига, задължително се превръщаш в нечия храна….

Валентин ФЪРТУНОВ

Турските сериали завъртяха главите на хиляди българи, но какво всъщност се крие зад ориенталския разкош от екрана

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. Неоосманистите, представяни най-вече от министъра на външните работи на Турция проф. Давутоглу, докато на думи и при всеки удобен повод отричат да са неоосманисти, на практика вече от няколко години действат изключително успешно по осъществяване на плановете си.

Съществува и главен щаб за масирано провеждане на експанзионистичната им политика. Не е за вярване, но това не е МИТ (турското външно разузнаване), нито дори външното им министерство, а изключително ефикасното им и прагматично структурирано

Министерство на културата и туризма,

ръководено от Ертугрул Гюнай. През 2009-та година броят на туристите, посетили Турция, нарасна с 2 % и достигна 27 милиона души. Министър Ертугрул Гюнай каза, че Турция е преодоляла �� успех една трудна от гледна точка на туризма в света година и че това се дължи на нарастването на броя на туристите, посетили Истанбул. Гюнай подчерта, че въпреки икономическата криза, Турция е на седмо място по брой на пристигащите туристи и на девето място в света по приходи от туризма. Секторът генерира около 18 млрд. долара приходи, което е 5% от БВП.
Докато българската култура тъне в мизерия, а туризмът ни, заврян неизвестно защо при енергетиката, е оставен на произвола на дивите икономически и партизански интереси, в Турция това са две не само изключително обгрижвани от държавата сфери, но и по невероятно елегантен начин те са обвързани, работят една за друга и една с друга за изпълнение на най-глобалните задачи, стоящи пред Турция. Системно и целенасочено, водените от това министерство политики са многобройни и би било трудоемко дори самото им изброяване. Поради това в тази и следващата публикации ще се спрем само на две от тях – филмовия и литературен хегемонизъм, субсидирани твърдо от турската държава.
Турция понастоящем произвежда над 50 игрални филма годишно, а държавната подкрепа от страна на Министерството на културата и туризма е между 5 и 10 милиона долара, което покрива около 10 % от кандидатстващите проекти. Но това се отнася за филмите за големия екран. Основният инструмент на турската културна експанзия, обаче не са те, а

телевизионните сериали,

с чиято конфекция турските филмопроизводители се справиха удивително успешно. След индийският Боливуд и египетския филмов комплекс, днес Истанбул върви с огромни стъпки по същия път. Но с една съществена разлика – турските сериали са натоварени с тежка стратегическа мисия. Те проправят пътя на неоосманската доктрина, изпълнявайки в същото време обратен икономически трансфер.
Ето това е проектът, койт�� можем спокойно да наречем „Инджи” – проектът, който ако се съди по резултатите му само за година в България, е повече от успешен. Проект, в който турското Министерство на културата и туризма безкомпромисно определя и формата и съдържанието, и целите, без много шум и никакво афиширане. Без нито един изстрел, без дрънкане на оръжия, икономическа преса или сложни и скъпоструващи медийни кампании и други аксесоари от времето на студената война, фалшивият сапунисан образ на туркинята Инджи и нейните огледални отражения от десетките турски сериали, пуснати на конвейр по тв каналите в България превзеха душите и умовете на милиони български зрители. Това, което никой не можеше и да си представи дори през отминалите десетилетия, днес се случва за броени седмици и месеци. Старият образ на Турция се руши пред очите ни и се извайва един нов образ – на пасторално красиво общество, напълно европейско по своя характер, без извратеността и пороците на истинската Европа. Каква нелепост! Но факт. За броени месеци тези сериали насочиха към екскурзии в Турция изключителен поток от българи, според признанията на туроператорите. При това, както свидетелстват публикации в пресата, става дума включително за доста възрастни наши сънародници, които специално си вадят международни паспорти, за да могат да посетят страната, откъдето идват телевизионните им любимци; местата, където са живели; ресторантите, където са се хранили, т.е. снимачните площадки на сериалите. Не се кахърете. Потокът не е само от България, защото турските сериали са залели цялото постоосманско пространство и освен че трупат парички за продуцентите си, носят изключителни доходи за турската туристическа индустрия. За миналата година има ръст на арабски туристи между 21% – за тези от Обединените арабски емирства, и 50% за мароканските туристи – сещате се, че в тези страни върви „Перла”. Ето какво означава култура и туризъм да са в едно министерство! Това последното разбира се е по-скоро шега, защото нещата не са резултат от механичен сбор.
Но да се върнем на основния ефект от проекта „Инджи”. Той променя светоусещането на българина (както и на другите народи в постосманското пространство), прави го податлив на чужди на националната му идентичност внушения. Разбира се, далеч съм от мисълта, че само десетината турски сериали, които ни пометоха в последно време, са свършили цялата работа.

Крушка си има опашка.

И тая опашка се точи през тези дълги двайсет години след разгрома на соцсистемата. Либерализираната до глупост обществена и държавна структура беше постигната целенасочено, за да позволи „глобализацията” на страната ни, разбирай – да се превърнем в разграден двор, в който западните корпоративни и медийни агенти да се разпореждат както намерят за добре, обръщайки ни на най-елементарен неоколониален придатък, който носи съответната норма на печалба, на елементарен пазар, без всякакви съпротивителни сили, напълно подчинен на транснационалната олигархия. За този процес на привидно хаотизиране на България ентусиазиран принос имат почти без изключение всички политически сили, управлявали след 1989-та, т.е. българската пета колона. Резултатът е налице. Турският неоосманизъм идва на плодородна и добре „обработена” за него нива.
Знам, че мнозина биха възкликнали, че какво толкоз. Да, нищо особено, само дето губим окончателно националната си идентичност. Глобализацията във вида, в който съществува днес, е противоестествен процес, защото изритва на бунището огромен брой национални култури, а това е ужасяващо духовно обедняване на цялата цивилизация. Османизацията е на практика същото, защото пренаписва учебниците по история и цели културна асимилация. Иначе лично аз нямам нищо против много по-активното общуване на всички народи и на първо място на съседните. Нищо против икономическия, социален и културен обмен. Но

на реципрочна основа!

А да сте чули български филми (за сериали да не говорим) да вървят по турските тв канали? Да сте забелязали тълпи от турски екскурзианти по нашите маршрути? Знам, че подобна реторика звучи донякъде наивно, но това е изискването на принципа на р��ципрочността. Другото е налагане на хегемония, с кадифени ръкавици или не, но хегемония. А хегемонията е силно нездравословна за духовността и културата на народите, живеещи под злачния й покров. И тук е мястото да подчертая дебело – не ме тревожат хегемонистките неоосмански амбиции на съседите. Това, което ужасно ме притеснява е, че ние българите вече нямаме амбиции. Никакви амбиции. Един премръзнал, унизен и гладен народ, който се храни с турски зеленчуци и турски сериали…
Съжалявам, ако последното изречение ви е прозвучало патетично, но истината е такава. Истината е, че успехът на турската културна експанзия се корени не само в занаятчийското майсторство на турските кинаджии, писатели и прочее, но и на невероятния интерес и преданост на самите турци към собствената им културна идентичност. Защото преди да постигнат смайващото промиване на мозъци в България и другаде, турските сериали, филми и книги пожънаха потресаващ успех в самата Турция. Успех до такава степен, че изметоха от най-гледаното време в кьошетата на националното внимание американските и въобще западни бози, от които нашият зрител/читател хълца и се сополяви неудържимо.
А иначе хубаво е човек свят да види, с корабче да се разходи из Босфора и да хвърли един поглед на къщата-музей на Абуд ефенди, в която естествено съвсем наужким „живеят” Инджи и Мехмед. И като занича из сокаците край Капълъ чарши да поразмисли върху факта, че в 18-милионния Истанбул, живеещите в къщи, подобни на тази, са не повече от няколкостотин хиляди. Толкоз за фалшивия блясък на перлите над Босфора и на всички измислените приказки от 1001 нощ.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)

Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 1 : САЩ пробутват на ЕС троянския си кон от Босфора, за да си осигурят тотален контрол върху новите щати на стария континент

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век.

Първото десетилетие на третото хилядолетие прекрои окончателно не само политическата карта на Евразия, но промени и главните геополитически играчи и техните роли в незатихващата кървава имперска битка за световно и регионално господство. Ако през почти целия двайсти век кемалистка Турция се бе поставила в своеобразна самоизолация, днес това е история. За този период анадолската държава, бе реконструирана от Ататюрк и сподвижниците му в странна амалгама от светска, но ислямска република, където една обществена каста, тази на военните, бе поставена над и извън конституцията.

Моделът проработи и за по-малко от един век примиращото малоазийско султанство, жалка пародия на огромната векове наред Османска империя, пое дълбоко въздух и започна да развива бавно, но сигурно както индустрията, така и селското си стопанство, за да се окаже в началото на новото хилядолетие сред 20-те най-развити икономически държави в света. Любопитно е да отбележим, че моделът доста ярко напомня на китайския, където гарант за налагането на определен икономически модел, също е една сила, поставена на практика над и извън конституцията. В Турция това бе армията, в Китай – комунисти��еската партия.
В същото време САЩ стремглаво се носят към бездната. Миналата седмица в. „Вашингтон таймс” написа, че този период (първото десетилетие на третото хилядолетие) ще бъде запомнен като повратната точка, в която САЩ спряха да бъдат суперсила. Повтаряйки грешките на всяка една империя в земната история, северноамериканските имперски стратези продължават да се надяват на чудо и изграждат геополитически комбинации, които минират нормалното развитие на цивилизацията. Може би най-извратеният от тези планове е сценарият за торпилиране на въздигащата се нова суперсила – Европейският съюз. Извън лакираните пустословия за Евросъюза като за приятел и съюзник, предназначени за масмедиите, във Вашингтон без всякакви сантименти гледат откровено враждебно на ЕС като на геополитически конкурент и враг, не по-различен от Китай, Япония или Русия. Приятелството е нужно на САЩ, докато могат да използват ЕС като маша и параван за реализиране на интересите си било то в Близкия изток (Ирак), Централна Азия (Афганистан) и другаде. В дългосрочен аспект американците обаче имат нужда от реални лостове, с които да упражняват тотален контрол над днешните си съюзници. Така се е родил сценарият

„Троянски кон”,

в който главната роля е отредена естествено на най-верния съюзник на американците в региона – Турция.
Разбира се, за самата Турция въпросът не е така еднозначен, както не е еднозначно и вътрешното й развитие. На това развитие ще се спрем в следващата публикация, а тук ще изтъкнем, че на водещият и единствен доскоро властови център в южната ни съседка, доминиран от генералитета, легитимирането на кемалистка Турция като европейска държава означаваше излизането от анадолското й битие и бе първостепенна задача.
Съгласно информации и откъслечни анализи от американската частна разузнавателна агенция „Стратфор”, базирана в Остин, Тексас и други източници, сценарият е колкото прост, толкова и ефективен. Според Джордж Фридман, основател и ръководител на агенцията, към 2040 година Турция има абсолютния потенциал да бъде суперсила в региона, като това се предпоставя от факта, че страната има две характерни особености – оживена икономика и много силна армия.
По-същественото обаче е друго. Над половината от 72-милионното в момента население на Турция е под 30-годишна възраст и това съотношение ще се увеличава през идните 20-25 години. Ако Турция бъде приета в ЕС, това ще отприщи възможностите за демографска експанзия, особено към съседните страни и Балканите. Икономическата криза и рецесията не заобиколиха и Турция, така че към началото на 2010 година там има високо ниво на безработица, надхвъряща 15%. Според едно изследване, като минимум 25% от безработните са младежи. Подреждаме тези факти, за да покажем, че по един съвсем естествен начин, в условията на членство в Евросъюза, милиони турци ще предприемат първоначално трудова, а впоследствие постоянна емиграция в Европа (не че и сега не са един от най-многобройните емиграционни гурбетчийски етноси в нея) и не е далеч от ума, че с добре разчетена турска инвестиционна политика, този процес може лесно и безпроблемно да се направлява. Към околните страни естествено, най-вече на Балканите. Според сценария

15 – 20 млн. турци,

разселени в близка чужбина – Егейския район, България, Македония, Сърбия, Босна, Косово, Кипър, Албания и т.н. ще с�� напълно достатъчни, за да променят демографското съотношение в съответните области и съвършено безкръвно и демократично да ги самоопределят като преобладаващо турски общности…
Ето го лоста за контрол над ЕС, който грижливо подготвят зад океана. С такива позиции Турция е в състояние да държи в шах ЕС, защото заплахата да го напусне ще означава да откъсне заедно със себе си във вид на малки турски републики целият югоизток на Европа! Разбира се, при изброяването на целевите райони в началото на параграфа имаше едно «и т.н.». Това «т.н.» би било любопитно да уточним. Става дума за Южна Италия, остров Сицилия, части от Унгария…. Размахът на планиране е впечатляващ!
Но това не са щабни игри! Не забравяйте темпото на демографски прираст в Турция, както и средната възраст на населението, което прави тази държава направо младежка спрямо престаряващата Европа. А за многомилионната турска диаспора, закотвена отдавна основно в Германия и други околни страни да не говорим. Т.е. сценарият «Троянски кон» има пълно обезпечаване откъм човешки ресурс. Динамично развиващата се турска икономика съдейства не по-малко за осъществимостта на сценария. След тежката икономическа криза от 2001 г. Турция бележи между 2005 и 2008 г. икономически ръст от 7%. Инфлацията е сведена от 68% на 10% за 2009 г.
Пропагандната идеологема, разработена от същите задокеански стратези за Турция като щит срещу ислямизацията, също активно работи в полза на сценария. Остава един последен въпрос:  Дали «агентът за внедряване» е съгласен да участва безропотно в разработения от американците сценарий? Досега всичко изглеждаше безметежно, но нещата напоследък като че ли се променят.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)