Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

05.06.2011

Авторитарните режими – единствен стопер срещу ислямизацията (ч. 2)

Валентин ФЪРТУНОВ


Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

КАЗАХСТАН. Нурсултан Назърбаев заема длъжността президент на Казахстан след разпада на Съветския съюз и провъзгласяването на независимостта на Казахската ССР през 1991г. Вече 70-годишният Назърбаев поставя икономическия растеж над така наречените демократични ценности през двете си десетилетия управление на Казахстан и по-високите доходи, промишленото производство и икономиката, която генерира 147 мл��д. долара, оправдават тази политика.

Самият Назърбаев обаче твърди във в. „Казахстанская правда”, че най-големият му успех е поставянето на икономическите постижения на второ място в името на стабилността между над 140-те етнически групи в страната.
Тази стабилност до голяма степен е породена от сравнително добрата икономическа ситуация – брутният вътрешен продукт на глава от населението е четири пъти по-голям от този на Египет и е нараснал 12 пъти от 1993 г. насам. Износът се е увеличил на 60 млрд. долара миналата година от 5.3 млрд. долара през 1995 г.

Сравнението с Узбекистан и особено с Таджикистан е твърде показателно, при все, че и трите страни имат ярко изразено авторитарно управление. Но нефтът си е нефт, газът си е газ, да не говорим, че Казахстан е на трето място в света по добив на уран… При това, нито в Узбекистан, нито в Таджикистан има такова религиозно разделение – 70% мюсюлмани и 23% християни, което допълнително усложнява нещата.
Но да се върнем към странният доклад на Международната кризисна група (МКГ). Ще ви цитирам един абзац от него:
„Наркотици за милиарди долари преминават през Таджикистан по маршрути към Русия и Китай всяка година. Има сериозни съмнения сред международната общност, висши членове на управляващата върхушка в страната, закрилят транзита на наркотици от Афганистан. Тази протекция от високите етажи на властта в Таджикистан подриват усилията на международните организации за контрол на границата с Афганистан – усилия, които според признанията на официални лица имат много малък ефект.”

Да ви призная честно, бях смаян от нахалството на подобни обвинения към таджиките. Не, че имам някакви съмнения, че през територията на държавицата преминават наркоканали, още по-малко се съмнявам в причастността на таджикската върхушка към контрола и стригането на мазни купони от преминаващите наркотици. Но при положение, че откак Афганистан бе окупиран от американската армия и разните там съюзнически клакьори, производството на наркотици в Афганистан скочи 40 пъти!? Впрочем за да не съм голословен ще ви цитирам следното съобщение на РИА Новости:

Афганистан се е превърнал в най-големия производител както на хероин, така и на други наркотици, заяви Виктор Иванов, ръководител на руската Федерална служба за контрол върху оборота на наркотиците. Афганистан е произвел 44 200 тона опиати за последните 8 години, от които рекорден брой марихуана и хашиш, каза Иванов в официално изявление. Той подчерта, че от началото на антитерористичните операции в Афганистан, производството на наркотици в страната се е увеличило 40 пъти. За последните 8 години Афганистан е започнал да произвежда двойно по-голямо количество наркотици в сравнение с останалата част на света.

И за да не скокнат дърдорковците за демокрация, че цитирам руски източник – ето ви и американски: Рекордното производство на наркотици в Афганистан осигурява пари и оръжия на талибанските бунтовници и подкрепеното от САЩ правителство трябва да вземе директни и спешни мерки срещу земеделските стопани, които култивират макови насаждения, се казва в доклад на Държавния департамент на САЩ, цитиран от АП.
И така, неминуемо стигаме до българската поговорка – Де го чукаш, де се пука! Ако приложим същата логическа схема, която МКГ прилага спрямо Таджикистан по отношение на наркотиците, този път спрямо Афганистан, таджикските безобразия в защита на наркотрафика, изглеждат направо детско беладжийство в сравнение с престъпленията на тези, които толерират производството на същите тези наркотици в Афганистан. А кой командва в Афганистан? Моля ви се, не съм аз! Интелигентни хора сте, няма да продължавам, а ще се върна на основната ни тема.
Дотук установихме, че МКГ отклонява вниманието от същинските проблеми и насочва удара другаде. Но нека си припомним, чия мрачна и зловреда сянка се вижда и без бинокъл зад въпросната МКГ – на Сорос, като член на Съвета на попечителите и неговото протеже Марк Молох Браун, основател и шеф на МКГ.

Така, а сега да си припомним, кой всъщност тихомълком подготви и провокира измислената „арабска пролет” (подробностите в анализа ми „Сорос нагази и Арабия”, публикуван преди месеци в „Десант” и интернет) – Сорос и Националния фонд за демокрация на САЩ. Няма да излагам отново всички факти – който се интересува – има ги в световната мрежа.

Да видим дали още владеем аритметиката: 1 + 1 = 2. Вярно ли е? Вярно е.

Мога да се обзаложа, че следващия удар на Джордж Сорос и силите, които стоят зад него ще бъде насочен срещу нещастната централноазиатска република Таджикистан. Поредната „цветна революция”, ислямски бунтове или каквото ви хрумне. Дано да не съм прав, но от този откачен доклад на МКГ, това е единствения извод, който мога да направя.

Разбира се, не трябва да подценяваме руската мечка, която ако остави около бърлогата й соросоидите да си правят фойерверки трябва съвсем да е изперкала, което е малко вероятно.

И да не забравяме, че ако външната намеса не премине към физически контакт, автократът-президент на Таджикистан Емомали Рахмон е доказал за почти двайсетте си години управление, че отлично знае как да поддържа равновесието и мира в бедната си, граничеща с тресящия се от всекидневна война Афганистан.

Накратко казано, истинският реален стопер пред ислямизацията са не демокрациите от западен тип, а тъкмо оплютите от запада авторитарни режими

(Анализът е публикуван във в. Десант)

26.05.2011

Авторитарните режими – единствен стопер срещу ислямизацията

Валентин ФЪРТУНОВ

Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и ��ентрална Азия

Темата авторитарните режими, ислямизацията и насилствения внос на западна демокрация съм засягал по един или друг повод вече няколко пъти напоследък, но главно във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия изток. Развитието на събитията и в Ирак и в Египет и в Либия доказват категорично, че с един аршин не може да се мери във всевъзможни точки на света, при най-несравними общества, намиращи се на чудовищно отдалечени във времето степени на развитие, особено, когато влиянието на ислямизма е неоспоримо. Другото е празно дърдорене в най-добрия случай или грозна демагогия, прикриваща отвратителни групови и корпоративни интереси с адрес западните метрополии.

С риск да стана банален за редовните си читатели, ще повторя един цитат от културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

Банален или не, аз ще продължавам да цитирам тази проста фактическа констатация, защото тя съдържа най-краткото, но и най-задълбочено обяснение на западната политически инвазивна неуморимост спрямо тези врящи и кипящи райони на планетата.
Какво се случи след западните напъни за „демократизация” в посочените райони?

ИРАК е отворена кървяща рана и от страна с приличен жизнен стандарт, изключителни за региона постижения в образованието и здравеопазването и поддържан в рамките на приемливото междуетнически и религиозен мир, днес е страна в руини, на всекидневната война мажду сунити и шиити краят й не се вижда в следващото десетилетие, северната кюрдска провинция на практика се е откъснала от централното управление. Както се казва – леш! Убиха Саддам, но това ли е успешната трансплантация на „��ашите ценности” с която ще се похвалят западните, най-вече американски демагози?

ЕГИПЕТ, страна достигнала великолепни успехи в развитието на светско общество, отново благодарение на авторитарното управление на Насър-Садат-Мубарак, днес подозрително отеква с едно цъкане, което най-вероятно ще се окаже дочакала времето си бомба със закъснител наричаща се „Мюсюлмански братя”. Това е сърцето на ислямския радикализъм, централата на всевъзможни камуфлажни организации и организацийки. Тук ще ви припомня отново накратко за открития от швейцарската полиция 14-страничен документ на „Мюсюлмански братя”, датиран от декември 1982 г. В него се казва: „В този доклад се излага глобалното виждане за международната стратегия на ислямската политика. В съответствие със заложените тук ръководещи постановки в различните региони (на планетата) е разработена ислямска политика съобразена с местното равнище.” Документът наставлява: „да се изучават местните и световните центрове на властта и възможностите за тяхното подчинение на нашето влияние” и още „да се влиза в контакт с всяко ново движение, участващо в джихада, там където той се провежда на планетата”. Целта на всичко това според документа е: „Да се насочат ислямските усилия в единно русло, за да се увековечи властта на Аллах на земята”.

През март 2011, след като „трансплантаторите” свалиха Мубарак от власт, в Египет за първи път от над 50 години бе регистрирана официално ислямистка партия, която е легалния параван на „Мюсюлмански братя”…

ЛИБИЯ – страната в която „цивилните жертви” на режима на Кадафи се оказа, че притежават изобилие от картечници, гранатомети, бронирана техника и дори един изтребител и до момента е бомбардирана ежедневно със стотици тонове бомби и ракети от западните демократи, доставящи вероятно по този начин „нашите ценности” на либийския народ. Само, че либийският народ нещо не сака да получава даровете на демокрацията и брани със зъби и нокти „диктатора” си Кадафи, наричан фамилярно от високообразованите, културни и възпитани демократи от Харвард, Оксфорд и Сорбоната – „бясно куче”…

Всъщност, поводът за този анализ не бе кървавата баня в Арабия и Магреба, цинично наричаната от западните демократи „арабска пролет”, а един странен доклад на една още по-странна организация, наричаща се „Международна кризисна група”.

Що е то?

Международната кризисна група е основана през 1995 г. от бившия вицепрезидент на Световната банка Марк Молох Браун, бившия американски дипломат Мортън Абрамович и Фред Къни, международен специалист по овладяване на кризисни ситуации, който през същата 1995 г. изчезнал в Чечения… Тяхната цел била да създадат организация, напълно независима от правителствата, която да подпомогне държавите и международната общност при предотвратяване на смъртоносни конфликти… Независимата от правителствата група обаче се финансира главно от… западните правителства и разбира се, от фондации като Отворено общество, и разбира се няма как – съзираме не друг, а Джордж Сорос в борда на попечителите на организацията. Да ви обяснявам ли повече?
Та въпросната Международна кризисна група, ни в клин, ни в ръкав онзи ден публикува доклад в който се казва, че

ТАДЖИКИСТАН не е имунизиран срещу бунтовете, които обхванаха част от арабския свят, и че опитите на правителството да потисне изразяването на религиозна принадлежност може да породят обратен ефект.

Преди да продължим, за по-лесно смилане на скока в темата, трябва да ви кажа, че няма никакви конкретни поводи за подобна публикация, точно в момента. Таджикистан е действително много бедна бивша съветска република, защото не може да се похвали нито с нефт, нито с газ. Имат малко алуминий и много планини и реки, вследствие на което и много ВЕЦ-ове, и с това общо взето приключва националния им продукт. Беднотията, както и съседството с Афганистан действително създават предпоставки за процеси на ислямизация, но както се досещате и там има авторатирен режим.

Човекът се казва Емомали Рахмон – президент на Таджикистан от 1994 (начело на държавата от 1992). Роден е в Кулоб, Таджикска ССР. Завършва икономика в Таджикския държавен университет. През 1992 година участва в гражданската война в Таджикистан като превзема столицата Душанбе. През 1994 година бива избран за президент на Таджикистан с 4-годишен мандат. През 1999 с 97 % от гласовете е избран за втори мандат, който (след направени промени в конституцията) продължава 7 години.

Класика.

Та Рахмон, който поне за сега държи здраво кормилото, заяви наскоро заяви, че „революция от арабски тип“ е невъзможна в Таджикистан, тъй като гражданите му няма да рискуват да се повтори гражданската война от 1992 до 1997 г., в която загинаха десетки хиляди души.

Разбира се, в Централна Азия нищо не се случва само за себе си. Немалък проблем за таджикския президент е и една сравнително млада, но много амбициозна организация – Ислямско движение на Узбекистан (ИДУ), чиито членове искат да създадат ислямски халифат в региона и се сражаваха на страната на талибаните в Афганистан, както е изрично е наблегнато и във въпросния доклад на кризисната група.

УЗБЕКИСТАН обаче, също е в авторитарна ситуация, а човекът там се казва Ислам Каримов – президент на Република Узбекистан от 1991 г., инженер-механик от Средноазиатския политехнически институт и икономист от Ташкентския институт по народно стопанство. На 24 март 1990 г. става президент на УССР. На 31 август 1991 г., няколко месеца преди разпадането на Съветския съюз, Каримов обявява Узбекистан за независима държава. Президент и до днес.

Имам лични впечатления от Централна Азия и трябва да ви кажа, че ако не са тези „бащици”, за които говорихме по-горе, там ще стане страшно. Централноазиатския халифат ни е в кърпа вързан. Да, бащиците са корумпирани, както впрочем и абсолютно всеки възрастен индивид в района, но това са бащици, израстнали и възпитани в съветски и светски времена, които са стопер за ислямизацията. И ситуацията в Таджикистан и Узбекистан е икономически лоша, не заради авторитарните режими, а заради липсата на природни дадености. Защото иначе няма как да обясним това което става в съседен Казахстан, където е папата на всички азиатски автократи…

(Следва)

Анализът е публикуван във в. Десант

01.04.2010

ТУРЦИЯ В ХХІ ВЕК (2 част) – Неоосманската доктрина

Валентин ФЪРТУНОВ

Сценарий № 2 : Турция изгражда евразийски геополитически център около себе си, очертавайки сфери на влияние, повтарящи средновековната Османска империя – Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток, Балканите

Поведението на южната ни съседка в близък и средносрочен план е от жизнено важно значение за оцеляването на политически и демографски топящата се българската нация. Това предпостави тази поредица от геополитически анализи, в които проследяваме мястото и ролята на Турция в региона и света в началото на ХХІ век. В предната публикация разгледахме сценария „Троянски кон”, според който САЩ натоварват Турция с ролята на свой таен таран за разбиване на ЕС, чрез разселване на турска диаспора в европейския югоизток след евентуалното й приемане за член на Евросъюза. Изводът от анализа на този сценарий № 1 бе, че възможностите му все по-бързо се изчерпват и с днешната дата той е вече практически част от историята на международните отношения.

Приемането на Кипър за член на ЕС през 2004 г. се яви повратна точка и своеобразен катарзис за Турция в плановете й да се присъедини към Европа. С европейското правило за консенсус при приемането на нови членове на съюза и един Кипър, чиято цяла северна част е окупирана от турските войски, а Кипър вече e член на ЕС, турската надежда за европейско бъдеще се стопи със скорост, която мнозина, включително водещи политици, просто не успяха да проследят. Това развитие закономерно даде силен тласък на неоосманската доктрина сред турските управляващи, която за целите на този анализ нарекохме Сценарий № 2.
Главното действащо лице и мотор на новата турска външна политика стана 51-годишният професор по международни отношения от университета Бейкент в Истанбул

Ахмет Давутоглу.

Той упражни много силно влияние както върху сегашния турски президент Абдула Гюл, така и върху министър-председателя Реджеп Ердоган, чийто главен съветник бе. От 1 май 2009 г. Давутоглу бе назначен за министър на външните работи. В битието си на виден интелектуалец и, както се твърди, много умерен характер, Ахмет Давутоглу, особено с капиталния си труд «Стратегически дълбини», е много популярен във всички среди в Турция, включително и сред генералитета. Давутоглу често е определян като неоосманист, въпреки че той не се вижда в такъв контекст. В тази връзка наскоро заяви пред турския ежедневник «Сабах», че «след като ние самите не използваме подобна концептуализация, фактът, че тя се използва по отношение на нас е резултат или от неразбиране, или от липса на добра воля». Той оспорва идеята, че Турция се опитва да установи неоосмански имперски ред: „Винаги съм казвал, че Турция като национална държава е равна с всяка друга национална държава в нашия регион без значение дали е малка като население или територия. Ние нямаме никаква хегемония върху когото и да било. Това, което по-скоро се опитваме да направим, е да допринесем за установяване на постоянен мир в нашия регион. Ако под ред имат предвид Pax Ottomana (Османски мир), мир в смисъл на ред, ние се опитваме да установим ред и не е погрешно да се каже такова нещо”.
Какво е все пак неоосманизма? Според повечето добронамерени към Давутоглу анализатори новата

«Неоосманска доктрина»

се базира на няколко основни принципа. Първо, Турция е важен компонент на регионалната безопасност, център на Евразия, надежден партньор на съседните държави, а не периферия и някакъв второстепенен партньор на НАТО и САЩ; Второ, неоосманизмът не се явява антизападен по своята природа и ценностни ориентири. Той призовава към равностоен диалог със САЩ и особено с ЕС. Акцентът върху вниманието на Турция към Близкия Изток в последните години съвсем не означава, че турците обръщат гръб на Запада. Според политическия анализатор Стив Лараби няма никакви доказателства за пълзяща ислямизация на турската външна политика; Трето, новата доктрина се базира предимно на мека сила, а не на остри схеми – максималната твърдост на този подход бяха примерно, затваряне на пристанищата за кипърски кораби, политическа поддръжка за босненските мюсюлмани, признаването на Косово, дипломатическо изглаждане на проблемите със Сирия. От този принцип се извежда и основния подход на турската външна политика при Давутоглу за «нулеви проблеми със съседите»; Четвърто, неоосманизмът не разглежда кемализма и републиканските идеали като загубено време, а се опитва да допълни републиканския дизайн с нови черти, адекватни на света след студената война. Много съществено е към изброеното да допълним един принцип, заявен лично от Давутоглу пред сп. Economist: „Турция може да бъде европейска в Европа и източна в Изтока”.
По-другояче обаче изглеждат нещата, ако се вслушаме в тезите, които проф. Давутоглу изложи през октомври миналата година при откриването на конференцията „Османското наследство и мюсюлманските общини на Балканите днес”, проведена в столицата на Босна и Херцеговина Сараево. Там министърът на външните работи на Турция заяви, че целта на турската външна политика е подемът на османските Балкани, като център на световната политика. Същото Давутоглу повтори, разширявайки периметъра и в интервю пред сараевския ежедневник „BH Dani”: „Ще превърнем Балканите, Кавказ, Централна Азия, заедно с Турция, в център на световната политика в бъдеще. Това е целта на турската външна политика и ние ще го постигнем”.
Още по-любопитно звучи и мнението му, че османската история, това е и историята на балканския регион: „Ние искаме нов балкански регион, основан върху политическите ценности, икономическата взаимозависимост и сътрудничество, културната хармония. Такива са били османските Балкани. Ние ще възстановим тези Балкани…

Османските столетия

на Балканите са успешна история, и сега е необходимо да я възродим”.
Всеки обективен и незапознат с историята на региона наблюдател би възприел подходът на Неоосманската доктрина като прагматичен и комуникиращ с реалностите на ХХІ век. Даже при повечко ентусиазъм би могло да се приеме като привлекателна идеята Балканите да се превърнат в център на световната политика. Има обаче не едно, а няколко десетки „но”-та, които, ако се възползваме от терминологията на самия Давутоглу, „зануляват” изключително розовеещия колорит на представената от него визия. Първо, не става дума за Балканите въобще, а за някакви османски Балкани. Второ, абсолютно нелепо, да не кажа глупаво за един професор, звучи идеята, че османската история е историята на балканския регион. Ако за Давутоглу, цялата история се затваря в петстотинте години на Османската империя, то за другите балкански народи този период е отбелязан в учебниците по история с по няколко горчиви страници на гнет, робство и пълен упадък след столетия на държавен и културен възход. За разлика от 500-те години на Османската империя, Българската държава има 1300-годишна история, гръцката история започва далеч преди Христа, сродно е положението и при другите народи в региона. Колкото до османските столетия на Балканите като успешна история – да, но зависи за кого. За османската метрополия в Цариград, доминирана от турците, може и да е така. За останалите народи, поробени от същата тази османска империя, въпросните петстотин години са практически години на вакуум в социален, икономически, културен и всякакъв друг вид народностен план. За реалното робско положение на тези народи да не говорим; за кръвния данък ��а не говорим; за насилствената смяна на вярата, благодарение на която целият европейски югоизток е нацвъкан днес с мюсюлмански общини, да не говорим.
Да продължаваме във фактически план да предъвкваме тема, ясна и на децата, ще е чиста загуба на време. Далеч по-интересено и важно е да си отговорим на въпроса: Имперско лицемерие или политическия инфантилизъм

на една нация изразява неоосманската доктрина? Аз лично съм по-склонен да мисля, че е второто. И ще илюстрирам мнението си с няколко много интересни реплики, които се чуха около един турски филм, събрал пред екраните в южната ни съседка над милион и половина зрители още след премиерата си през 2008 г. Във филма „Османска република” съвременна Турция никога не е съществувала, а вместо нея е показана страна, над която властва измисления и безпомощен султан Осман VІІ, който е марионетка в ръцете на САЩ. Но това, което е показано в едър план, е не толкова упадъкът на империята през ХІХ век, колкото нейната религиозна толерантност, т.е. Pax Ottomana (Османски мир), който според авторите е властвал над средиземноморското крайбрежие и околните региони. Така, днес, съпротивата на някои европейски страни срещу членството на Турция в Евросъюза на практика води до вдъхновената митологизация на една изгубена златна епоха. „Да мечтаем отново да бъдем империя е нереалистично, епохата и действащите лица са се променили”, твърди режисьорът на филма Гани Мюжде, чиито прадеди в Косово са били поданици на империята. „Пораснах в квартал „Фенер“ в Истанбул сред гърци, арменци, евреи и кюрди… Ето това е османското наследство. Днес не трябва да се игнорира това културно измерение“.
„Отправеното послание е: „Вие не принадлежите към Европа“, коментира Нилюфер Нарлъ. „Чувството на отхвърляне кара човек да се обърне к��м миналото, за да намери славните елементи на своята идентичност. Някои виждат в него само една ислямска държава”.
За турците, потънали в пълно вглеждане в себе си, следващият етап на историческо помирение преминава през преоткриване на европейските измерения на Османската империя.

(Първа публикация на статията е в седмичника в. „Десант“, януари 2010)

Powered by WordPress