Валентин Фъртунов Официален сайт с блог-секция за геополитика и България

Валентин ФЪРТУНОВ

Докато чета за последните манъоври в запъналата се кървава позиционна война между Гърция и „Тройката” усещам как ме избива на смях. И сигурно бих се искискал много звучно, ако гръцката драма не е от тъжна по-трагична. А майтапът се състои в това, че напоследък покрай ревът на българската улица за национализация на ЕРП-та, дузини нашенски набедени политолози и политикани много авторитетно се кашлят по медиите, как национализация било равно на болшевизация, и дори един бивш вече (слава богу!) министър на финансиите направи вербално пътешествие по темата, стигайки ни повече, ни по-малко до …„Гулаг”. И ако някои го глаголиха това приравняване на национализацията с болшевизма от напън да се направят на много десни (каквото и да значи това), то по-голямата част по същество изразяваха полуприкритите страхове на локалните олигарси от всякакви калибри.

Е, господа, сега какво?

„Тройката” принуди гърците да национализират най-големите си банки Националната банка на Гърция и Юробанк Ергасиас .

И „Тройката” ли са болшевики!?

Зер, комуняги!?

Каква излезе тя – по света единствените „десни” и единствените „капиталисти” се съхраниха само в България, а! Така ли?..

Да отворя тук една скоба, за да поясня на по-неизкушените в световните икономически дела наши читатели, че с руската дума „тройка”, изписана на латиница се обозначава триото – Световната банка, Международния валутен фонд и Европейската централна банка (разбирай Европейския съюз), които прилагат така наречените „спасителни планове” за „прасешките държави” (официален медиен термин за закъсалите икономики в Южна, а вече и в Централна Европа). Това е прословутата „Тройка”.

Национализация не е мръсна дума, господа, не е.

Боже, боже, мъкааа! Колко игнорантност, колко духовна нищета и непрофесионално бръщолевене ни заливат отвсякъде в малка, разгромена от същите тези политикани и олигарси, Българийка.

…И тук вече отдавна смехът ми е секнал и ме наляга гняв – искахме свобода на словото – „дадоха” ни я, но каква полза! Оказа се Данайски дар. Оказа се, че свободата на словото означава не друго, а  свобода на манипулацията и свобода на тоталната повсеместна манипулативна пропаганда. Означава една огромна пан-национална пералня в която ежесекундно ни перат мозъците, обливат ги в перилни препарати, разтварят тъканта на сивите ни клетки и с някакъв чудовищен политически вениш премахват светкавично всяко петънце от съмнение в медийните дрънканици и политиканската реторика.

Усещането е, че същите тези крадливи свраки, които за последните двайсет и кусур години окрадоха от народа си несметни милиони и милиарди, му купиха само един подарък – една огромна свръхмодерна, с перфектен програматор, пан-национална пералня за пране на мозъци!

Сакън! Не щем ви подаръците, не щем ви пералнята, не щем ви такава „свобода на словото”, която омаскари и единственото истински свободно и демократично пространство – интернет – с платени клакьори от чиито безумни брътвежи и квартален професионализъм, не може да се отърве нито един сайт. Петдесетачка на ден и седят анонимните драскачи зад компютрите и се плюнчат…

Напразни усилия, свраки. Каквото е писано – ще стане. Национализация на банките, национализац��я на структуроопределящите отрасли, пряка демокрация, истинско гражданско общество, това е бъдещето. Това  е близкото бъдеще. И единствената „тоталност”, която обезателно ще остане и ще бъде е тоталният контрол на гражданите над управлението.

Въпреки всичките ви напъни – ще бъде!

Валентин Фъртунов

Те ме ваксинират без да ме питат, тъпчейки организма ми с всякакви парчетии от болестотворни протеини, те ваксинират децата ми  и ако се опитам да ги защитя, не ги допускат в детските градини; те ме задължават да си слагам колан в колата, при все че това си е моят живот и аз имам право да разполагам се него, както си искам; те ми забраняват да пуша, въпреки, че вредните привички са си лично моя работа; в��арват ме в обществените образователни клетки още на 4 годинки, лишавайки ме от детство, за да програмират час по-рано мозъка ми; те ми казват как и какво да говоря, как да назовавам циганите, негрите и педерастите и наричат това политическа коректност; те ми забраняват под заплахата от затвор да задавам въпроси за историята и да се съмнявам в тяхната истина за холокоста;  те ме шпионират денонощно чрез телефона, електронната ми поща, гугълите, туитърите, фейсбуците, банките и всякаквите администратори на лични данни – те знаят всичко за мен, те ме манипулират като безправен скот, водят психологически операции срещу мен, натрапвайки ми политически избор, какъвто аз не желая, налагайки ми подсъзнателно да купувам неща от които ми се повръща; те разрушават традициите на рода ми, пазени хилядолетия. Те правят всичко това, при все, че аз никому не вредя и ничии права не накърнявам!

И затова питам

– СЪМ ЛИ АЗ ОБЩЕСТВЕНА СОБСТВЕНОСТ ПО ДЯВОЛИТЕ!

или все още съм личност и индивид със свободна воля!?

Къде се дяна демокрацията, какво им се случи на човешките права, къде се затри свободният дух на човечеството и откъде изпълзяха тия сатрапи, опитващи се да ме превърнат в още една овца от стадото, което доят, стрижат и най-накрая откарват в скотобойната!

Валентин ФЪРТУНОВ

Големите тайно се договориха за Сирия

Новината, която не е новина:
САЩ се безпокоят, че все по-отчаяният сирийски президент Башар Асад може да прибегне до употребата на химически оръжия или да загуби контрола си над тях, заяви в Брюксел американският държавен секретар Хилари Клинтън.
След среща на външните министри на държавите от НАТО, на която алиансът се съгласи да изпрати на Турция зенитни комплекси „Пейтриът“, Клинтън заяви, че Вашингтон е дал на Сирия ясно да разбере, че употребата на химически оръжия ще е „червена линия“ за САЩ.
„Безпокоим се, че все по-отчаяният режим на Асад може да използва химически оръжия или контролът му над тях да бъде отнет от някоя от многото групи, които сега действат в Сирия“, каза Клинтън на пресконференция.

Интересното е, не това, че американците от безпардонност започнаха да стават скучни в търсенето на поводи за военна намеса в една или друга страна, а фактът, че манипулативните медии, разпространяващи американската позиция, в устрема си за правоверност директно режат половината от тази позиция и я оставят някъде дълбоко забита в ситния текст. Да поясня – тъй като е известно и доказано, че Сирия има химическо оръжие (за разлика от иракските атомни бомби!), американските стратези не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално и заявиха, че употребата му ще е повод за военна намеса на САЩ в Сирия. Но както казах по-горе, това е половината от американската позиция. Другата половина е, че ако правителството в Дамаск загуби контрола над химическите си оръжия…
САЩ ще нападнат Сирия!

Ами то е едно и също, ще кажете вие. Да, така е. И като изчистим излишните подробности от двете половини ще останат не две алтернативи, а само една… тоест, няма да има алтернативи, и казано по-друг начин –
Във всички случаи
САЩ ще нападнат Сирия!
Още по-интересното е, че едновременно с американското изявление, че
САЩ ще нападнат Сирия
прозвуча и едно друго изявление, този път от другия геополитически полюс – Русия – чийто президент Владимир Путин по време на посещението си в Турция заяви:
„Не сме закостенели защитници на сегашния сирийски режим. Казвал съм много пъти – не сме адвокати на сирийския режим. Тревожат ни други неща, например какво ще стане в бъдеще в тази страна“, каза Путин на съвместната пресконференция с Ердоган.

В контекста или извън него, тази позиция звучи еднакво и тя е коренно розлична от всичко което Русия вършеше и говореше в последните две години.
Това, което все още не знаем е каква е китайската половинка в този геополитически пъзел. Ако питате мен, не ще да е много по-различна от руската или … американската. Просто няма никакво съмнение, че
Големите тайно са се договорили, че
САЩ ще нападнат Сирия
За финал няма как да пропусна да цитирам литературния цитат на Путин отпреди десетина дена:
„Ако в началото на пиесата на стената виси пушка, в края на пиесата тя задължително ще гръмне.”

Коментарът е публикуван във в.“Десант“

Валентин ФЪРТУНОВ

„Твърд” вариант за решение на циганския проблем вече е предприела Румъния, България има великолепно решение, но кой ще го осъществи?

Операция „Бесарабия – земя на циганите”?

Румъния e предприелa план за масово преселване на циганите в Молдова. Това заключение е на пратеници на Социалдемократическата партия на Молдова, съобщава NEWSru.com, позовавайки се на молдовски източници.
Представители на молдовската СДП съобщиха на представителя на ЕС в Молдова Дик Лоренц, че румънските власти целенасочено изпращат цигани в Молдова. Според пратениците на Социалдемократическата партия това, което се случва в Молдова, не е нищо друго освен „тайно преселение на цигани“ от Румъния в Бесарабия.
„Голям брой румънски граждани – етнически роми, които дойдоха в Молдова, се установят в различни села и малки градове, в областите Кахул, Хинчести и Унжени, заобикаляйки столицата на нашата страна“ – казва говорителката на СДП Татяна Ница.
Според нея, изселническата служби за ромите от гр. Галац, оказват поддръжка за издаването на документи за самоличност и паспорти, за преминаване на държавната граница между Румъния и Молдова.
Представителят на делегацията на ЕС Дик Лоренц отговори, че той не може да коментира по въпроса за заселването на ромите, защото Молдова не е член на ЕС и това може да се разглежда като пряка намеса в делата на Република Молдова.
Изданието напомня, че в страните от ЕС живеят от 9 до 12 милиона роми. Повечето от тях са в Румъния – 1.9 милиона души. (Над 10% от населението), България (750 хил.), Испания (700 хил.), Унгария (600 хил.), в Словакия и Сърбия (500 хил.), Франция (310 хил.) и Чехия (275 хил.).
Изданието посочва още, че през 2010 г. Европа бе потресена от скандал във Франция, където президентът Никола Саркози заповяда да бъдат изпратени обратно в България и Румъния няколко хиляди роми. Тъй като депортираните се връщаха отново обратно, Министерството на вътрешните работи на Франция разработила специален закон, забраняващ това на циганите. Според правозащитници, правата на ромите са нарушени в почти всички европейски страни. Например, във Финландия, Министерството на вътрешните работи подготви закон, забраняващ просията. В Унгария, възходът на национализма доведе до депортирането на роми от няколко села. В България наскоро премина вълна от погроми (!?! – Бел.ред.).
Както беше съобщено по-рано от медиите, редица страни от ЕС – особено Франция и Италия – са предложили властите на ЕС да се замислят за организирано преместване на ромите на територията на бившия Съветски съюз. По-специално, се предлага да се обсъди този въпрос с Русия през 2012 година. Въпреки това, нито една страна от бившия Съветски съюз не е изразила публично и официално съгласие да приеме „ненужните“ на Европа цигани.

Бесарабските българи

А сега нека ви цитирам едно изявление на Светлана Филипова – председател на фондация „Бесарабски българи” пред агенция Фокус от миналата година (2010), което ще ни насочи към същинската част на тази тема.
Въпрос: От какво имат нужда бесарабските българи, когато се завърнат в прародината си?
Светлана Филипова: „Страхотно би било да имаме някакъв интеграционен център, който да включва информация за къщи, които се дават под наем от собственици, за села, в които кметовете искат да им пристигнат няколко семейства – земеделци, животновъди и т.н. Този център да има връзка с всички структури и да помага, да направлява какви документи трябва да се по��адат, как да се намери жилище под наем и работа естествено… Но бесарабските българи като дойдат, имат нужда от всичко, от първа помощ – дрехи, одеала, възглавници. Хората, когато идват оттам, не носят такива работи, тоест им предстои всичко да купят. Ние се занимавахме с осигуряването на тези неща от първа необходимост преди, но нямаме склад, налагаше се да обикаляме с коли. Но в бъдеще бихме искали да сключим договор с Български червен кръст и те да помагат с тези неща – за осигуряване на постелно бельо, чинии, прибори, всичко, както и да кандидатстваме за такива европроекти…
…Пак казвам – проблемът е интеграцията. Щом България дава българско гражданство, трябва да използва ресурса, който пристига. Ние ги губим. Сега покрай икономическата криза, заради това, че много от тях не знаят към кого да се обърнат, как да се интегрират и заминават. Познавам няколко семейства, които преди години са дошли в България, не можаха да се интегрират, продадоха всичко и се върнаха обратно в Молдова.”

И така, мисля, че идеята ви е ясна – съществува реална възможност за България да реши отведнъж, не един, а цели

Два остри и болезнени проблема:

– какво да правим с огромната маса нежелаещи да се интегрират в българското общество цигани
– как да спасим и интегрираме огромната маса наши сънародници в Бесарабия, подложени на системна асимилация
Демографската сметка е следната – циганите в България са около 700-800 хиляди, от които една част вече са се интегрирали в обществото в някаква степен успешно и не се явяват социален проблем. Каква част са интегриралите се е трудно да се каже и можем само да гадаем. Но в този случай, наличието на законен дом и постоянна работа би могло да служи за критерий.
Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души. Отделно има още 151 596 души, които са тюркоезично българско население – гагаузи. В общ план, българското етническо присъствие в Бесарабия по официални данни, може да се оцени на 380 000 човека. От този брой, в Молдова живеят около 100 хиляди българи, останалите са в украинската част на Бесарабия.
Тихото разгръщане на операцията „Бесарабия – циганска земя” от страна на Румъния е ясен знак, че идеята за обособяване на циганска държава в Европа си пробива път. Първата й шумна легитимация бе в изказването на председателят на Словашката национална партия Ян Слота: „Идеално ще бъде създаването на независима държава, в която този етнос ще може да бъде полезен”. В Европа, това заявление, не само, че не получи никаква реакция, в това число и упреци, но и скоро след него, от няколко водещи страни в ЕС се обявиха изключително твърди мерки срещу циганската напаст.
Всичко това ме кара да мисля, че вече съществува най-малкото, мълчаливо съгласие в Европа в тази посока. Изтеклата в медиите информация за френско-италиански демарш към ЕК, което цитирах по-горе, показват, че вероятно не става дума само за мълчаливо съгласие.
В тази обстановка пред България се явява значителна възможност да изпълни изцяло или частично сериозни национални задачи. Преселването на неинтегрираните масиви цигани в Молдова, ако даде господ, е сравнително лесна задача, като се има предвид, че съществуват индикации, че европейските грандове биха ни съдействали да прехвърлим циганите си зад еврограницата. Защото те са косвена заплаха и за тях . Ако изтеклата информация за „Бесарабия – земя на циганите” се потвърди, това означава, че ще има и необходимото финансиране. В същото време, този процес обезателно следва да бъде обвързан с европомощи и за връщане на бесарабските българи в родината, защото те ще освободят жизнено пространство за циганите.
Ще отворя скоба за да посоча, че геополитически погледнато, трябва да се постигне съгласие с Русия за подобен проект. Румъния – очевидно вече е „за”. Колкото до самата Молдова, това е държавица, която едва се крепи на ръба, без всякаква визия и просто може да бъде „купена” от ЕС за целта.
Втората част от този план обаче е значително по-трудна. Преместването и особено интегрирането на нашите бесарабски сънародници във фатерланда изисква изключително задълбочена и широкомащабна работа от страна на целия комплекс държавни органи, включително законодателни промени. Светлана Филипова изрично го подчертава – основният проблем е проблемът за интегрирането на сънародниците ни. Но тя казва и нещо, което е много важно – бих казал, най-важното – кметовете да се интересуват от семейства земеделци и животновъди. А профилът на голяма част от бесарабските българи е точно такъв. Тези наши сънародници биха могли да влеят нов живот на стотици отмиращи български села. Те могат да станат основата за възраждането на българското земеделие. Стотици хиляди селски имоти в България са запуснати и се саморазрушават, милиони декари земя пустеят в буренаци. Нещата просто трябва да се стиковат и нашите бесарабски сънародници, не само ще се завърнат в родината, но и могат да станат ядрото, които да доведе до отблъскване на България от дъното и нов спасителен национален подем. Но за това трябва да се приложи радикален подход – държавата трябва да предостави безвъзмездно минимум собственост на завърналите се в родината – дом, земя и безлихвен кредит, като за целта се изкупят пустеещи имоти от собствениците и се създаде държавен земеделски фонд.
Подобен план е в състояние да проработи, но както казах, изисква много работа от държавното управление.
Може ли настоящото управление да се справи с тези жизнено важни задачи. Дълбоко се съмнявам. С разпадането на ГЕРБ обаче има всички шансове в управлението да влязат сериозни национално-отговорни сили които ще трябва незабавно да се заемат с проблема, защото шансовете са много големи, ако умно се използват европейски фондове, които съм убеден ще се отворят за подобен проект.

Тема: „Конформизъм 2011“

---

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…

Валентин ФЪРТУНОВ

Осъществи се двуполюсен модел,
но той вече не е ляво-дясно,
а конформисти-неконформости,
което отново тласка обществото
към окончателната бездна

Предполагам, че след години в христоматиите по политически науки ще се изучава казусът на бившата държава България

от 2011 година, когато една регистрирана за избори политическа формация, наименувана неизвестно защо ГЕРБ, вместо след управленския си провал да се срине на обединените местно-президентски избори две години по-късно, получи еднозначно цялата власт в държавата с мощно увеличение на процента поддръжници.

Казвам регистрирана за избори политическа формация, а не политическа партия, защото ГЕРБ на практика не е имала и няма политическа програма, която ясно да заяви в публичното пространство, коя е каква е и за какво се бори. А да се доверяваш на празнословията на лидера й Бойко Борисов е безкрайно празно занимание.

Един път е център-дясно, после е темелите на дясното, докато в същото време лее ляв популизъм като за световно. Да, това не е партия, а политически проект, за чийто генезис, структура и влъхви вече писах подробно*, поради което тук няма да се спирам на това. Няма да коментирам и изборните машинации, които колкото и да са големи не променят същината на това, за което тук ще стане дума.

А въпросната дума е за картинката на българското общество, такава, каквато с откровен цинизъм изборите от 2011-а я представиха. Трябва веднага да подче��тая дебело, че цялото световно развитие, а не само българско от доста време вече прати понятията за политическо „ляво” и „дясно” на боклука де факто, което разбира се не пречи на манипулиращия политико-медиен комплекс да продължава да настройва с тези кухи фрази хората едни срещу други.

Достатъчно е да се вгледате внимателно единствено в обкръжението си, за да се убедите, че това, което ви говоря, е самата истина. Огромни групи хора с абсолютно идентичен социален, финансов, семеен, образователен и културен статус яростно се хвърлят в словесни войни помежду си, защитавайки едните радикално леви, другите радикално десни идеи, на масата, в кръчмите, по форумите в интернет и т.н.

Тъй като са от една и съща социална категория, различията при тях без всякакво съмнение са „надстроечни”, а не „базисни”, ако вземем, че използваме марксисткия политико-икономически жаргон. С други думи, тези групи не са опоненти поради материалните си нужди и интереси, защото както посочихме, те са в една съща ситуация, а в България в една и съща социална трагедия, те са опоненти, защото се намират под силната мотивация на един или друг манипулатор.

В общия случай, по-застаряващите поколения са по-леви в реториката си, защото са се родили и израснали в социална държава, по-трудно се поддават на промиване на мозъци, поради натрупания значителен социален опит и могат да направят убийственото сравнение с дивия капитализъм от последните двайсетина години; докато по-младите поколения, нямащи или имащи твърде смътни спомени от времената преди 90-а, са израснали в условията на тотална прозападна пропаганда и са така да се каже „закърмени” с американската мечта. Естествено, независимо от катастрофалната ситуация в държавата, влошаваща се с всяка изминала година, те първосигнално са заредени с дясна реторика.

Но както вече бе казано, всичко това е повърхностна пяна, защото думите – леви или десни – не хранят, не обличат и не осъществяват мечти, било то американски или европейски.

Двайсетте години след десетоноемврийския преврат се оказаха поредното робство, поредният ярем на врата на страдалия столетия и столетия народ и инстинктът за оцеляване сработи, при това доста бързо този път. И изобрети още един двуполюсен модел. Само че това вече не е моделът ляво-дясно, както продължават дремливо да каканижат социолозите. Това е

Моделът конформисти – неконформисти.
Неконформистите са идейни и конструктивни, но идеологически разнородни и това ги прави слаби и неспособни да се противопоставят, тъй като са разделени от яростни идеологеми. Много по-интересна е другата част – тази на конформистите. Ако използваме по-простонародната думичка „нагаждачи”, нещата придобиват доста нелицеприятен характер, но това е истината и трябва ясно да я заявим.

Ако през 2009 година гласуването за проекта ГЕРБ и Бойко Борисов, беше и наказателен вот, и отново израз на тъпоумната надежда, че новият харизматичен лидер ще „оправи” нещата, две години по-късно очевидно се е случило нещо друго. Борисов на практика се провали, но взе че почти удвои политическата си подкрепа.

Какво стана? Нещо много различно от всичко, което се случваше досега и със синята идея, и с царя, и с ГЕРБ от 2009-а. И това ново е без всякакво съмнение преминалото от количествено в качествено състояние, трупано двайсетгодишно българско отчаяние – прещрака робския, комплекс в генетичната програма на доста солидна част от българите и се включи програмата за оцеляване – тоталният политически конформизъм.

Ако съдим от резултата от президентските избори, при изборна активност над 54% и резултат за ГЕРБ над 52% от всички гласували се оказа, че за ГЕРБ се е залепила 28% от изборно представената част от нацията. Дори и да елиминираме няколкото процентни пункта, дошли от други сили по различни причини, във всички случаи близо една четвърт от българите застанаха зад Бойко Борисов. Защо?

Различните социологически сондажи показаха интересни разрези на тази група. Това е по-скоро по-младата част от избирателите, изградена от най-активното население между 20 и 45-годишна възраст. Това означава и най-натоварената със семейни и социални тегоби група, изправена пред почти невъзможното днес изграждане на дом, създаване и отглеждане на деца и т.н.

Тези хора, наблюдавали в продължение на две десетилетия как националната баница се разграбва от една шепа разбойници, шетащи из властта, трупащи несметни активи и „американски” стандарт на живот, без до на��ода да достигне и трохичка от общата баница, в 2011 година узряха за идеята, че ако по някакъв начин се прилепят о бащицата Борисов, ще могат да докопат поне малки късчета от тая блага баница за себе си и семействата си.

С други думи нагаждачеството взе връх и връхлетя действащото национално ядро. На всички нива. От селските кметства, общински съвети, та до президентството. Навсякъде можете да ги видите, сплотени в алчността на загиващия и надеждата за службица, облага и малко власт.

С други думи, вече едни 25% от нацията с надежда и упование към Бойко Борисов и ГЕРБ ще се опитат да изместят досегашните 5% свръхоблагодетелствани на държавната трапеза. Естествено за сметка на останалите 75% българи. Срам-несрам, направиха го. Защото вековният роб трудно узрява за героизъм. Всъщност по-вярно ще е, ако кажа – бавно. При това, туй бавно се измерва с векове.

А какво ще стане в следващите години при перверзния възход на нагаждачите и новия им тато? Дори и без всякаква съпротива от нас останалите, те ще се разпаднат.

Първо, тоталното им овластяване ги лиши от външен враг, което ще подпомогне вътрешното им давичкане, и второ, от баницата не е останало много, а трохите ще получи най-близкият до лидера кръг, така че останалите ще се почувстват излъгани в собственото си падение и това ще взриви ГЕРБ. За трето мога да спомена, че няма да седим и да им ръкопляскаме, а за четвъртото не ми се говори. Държавата е във финансов колапс, същото е състоянието и на Евросъюза…

_______________
*Статията „Правителството на ГЕРБ е дългосрочен проект на Сорос” – част 1 и част 2

(Анализът е публикуван в седмичника „Десант“)

Валентин ФЪРТУНОВ

Турската агресивност срещу еврейска��а държава след провокацията с кораба „Мавви Мармара” от 31 май 2010 г. се развива напълно логично, вече и с подрънкване на оръжие

След като бе изпратена така наречената хуманитарната флотилия за Газа – която по същество бе задълбочено и в детайли обмислена турска провокация на която Израел даде твърд отпор, в добре познатия си и очакван стил – нещата получиха логичното си развитие. В говорилнята ООН назначиха специално разследване, под ръководството на бившия новозеландски министър-председател, което се влачи цяла година и стигна до закономерното и вълкът гладен и агнето наръфано. Ето ви фрагменти от заключенията на въпросния документ, който на всичкото отгоре „изтече” във в.„Ню Йорк таймс”:

Докладът на ООН, Джефри Палмър:

„Решението на Израел да поеме контрола на корабите от флотилията с такава сила, на голямо разстояние от зоната на морската блокада над ивицата Газа и без предварителни предупреждения, е прекомерно и неразумно…

Хуманитарната флотилия, съставена от шест кораба, е действала непредпазливо, като се е опитала да пробие морската блокада над ивицата Газа. Израелските командоси, извършили щурма, са срещнали организирана и яростна съпротива от група пътници.

Израел да излезе с декларация, в която по подходящ начин да изрази съжалението си за щурма срещу флотилията и да изплати обезщетения на семействата жертвите и ранените…

Израел е изправен пред една действителна заплаха за сигурността си от страна на въоръжените групировки в Газа. Морската блокада на ивицата Газа беше наложена като законова мярка за сигурност, така че да попречи на проникването на оръжия в ивицата по море. Налагането на морската блокада и спазването й става в съответствие на изискванията на международното право…

Загубата на човешки животи и нараняванията, произтекли от използването на сила от израелската армия обаче са неприемливи.”

* * *

Срещу витиеватото дипломатничене ревнаха всички:

Сами Абу Зухри, говорител на „Хамас“ определи доклада като несправедлив и небалансиран, „Той ще позволи на израелския окупатор да не поеме отговорностите си”.

Реджеп Ердоган, премиер на Турция: „Този доклад не означава нищо за нас”.

Израел изрази готовност да изкаже съжаленията си и да плати обезщетения на хуманна основа на близките на жертвите, но отказва да поднесе извиненията си, за да не изложи военните, участвали в щурма, на риск от съдебно преследване.

* * *

Така, изтеклият в медиите документ стана сигнал за следващия етап в развитието на турската позиция през отминалата седмица, като в нея заскрибуцаха метални нотки. Ето и част от изявленията на външния министър Давутоглу и министър-председателят Ердоган –

Ахмед Давутоглу:

„Турция ще замрази всички военни споразумения с Израел, ще експулсира израелския посланик от Анкара и ще понижи ранга на посолството си в еврейската държава до ниво втори секретар.

Престъплението, извършено от Израел не е обикновено престъпление. Израел извърши военно престъпление в международни води. Исканията на турската страна са известни (Турция иска извинение) и, ако не бъдат изпълнени, отношенията между двете държави няма да се нормализират.

Турция не признава законността на израелската блокада над Газа.

Ако Израел упорства да не се извинява за щурма, то отношенията ще се влошат още повече.”

Реджеп Тайип Ердоган:

„Турция замразява военно-търговските си отношения с Израел и увеличава турските морски патрули в Източното Средиземноморие.

Израел винаги се е държал като разглезено момче. Ние проявихме решителност спрямо тази страна, която упражнява държавен терор. Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там. Този процес ще бъде последван от много различни видове санкции.

Израел се лиши в лицето на Турция от регионален партньор за постигането на своите политически цели.

Докладът на комисията на ООН за случая от 31 май м.г. не отговаря и на израелските очаквания. Този доклад не означава нищо за нас.”

* * *

От цялата тая врява не стана много ясно, дали Турция налага икономически бойкот на Израел та се наложи турският министър на икономиката Зафер Чаглаян да обяснява, че „засега” Турция няма да прави нищо за промяна на икономическите отношения с Израел, т.е. блокира отношенията само в сферата на военните поръчки и договори (които между другото не са никак малки и ще засегнат болезнено доста израелски фирми).

Всичко това, разбира се, на пръв поглед изглежда доста постно и би могло и да мине за дребни зарзаватчийски свади, които не са кой знае каква рядкост в международните отношения, ако го нямаше вечното „Да, ама не!”

Защото край Босфора не са кукнали да готвят постен тюрлю-гювеч, а се заформя един доста мазен овнешки курбан в който за жертвен агнец е наречена еврейската държавица. И не по някакви сюблимни хуманитарни причини, с каквито одежди бе облечена миналогодишната ердоганова провокация с флотилийката за Газа, а защото това, което предупреждаваме от години вече е факт –

Задействана е „Неоосманската доктрина”

на ислямисткото правителство на Партията на справедливостта на Реджеп Ердоган. Да ви припомня в едно изречение, че според тази фундаментална доктрина за новите турски държавници след края на епохата на кемализма, т. е. в първото десетилетие на двайсет и първи век, сферата на жизнените интереси на Турция обхваща на практика границите на върховата експанзия на Османската империя от 1683 г.(виж картата). И в частност по отношение на югозападния вектор, този геополитически периметър включва Арабия. Дефинираният интерес тук се дублира, защото Арабия (и Магреба естествено) попадат в сферата на турските интереси един път като „историческото наследство” от османците и втори път, като ареал, интензивно населен с мюсюлмански народи. А както неведнъж съм изтъквал, ердоганова Турция освен, че се е прицелила в регионалното лидерство на базата на неоосманизма, трескаво и сладострастно мечтае и за глобална роля, като лидер на световното мюсюлманство.

Непосредствени впечатления за този експанзионистичен ламтеж ни даде патерналистичната турска позиция в провокираните през настоящата година социални сътресения в целевия регион, наричани Арабска пролет.

Всичко изложено, мисля, ни дава доста ясна представа, как така дългогодишния турски съюзник Израел изведнъж се оказа трън в петата на Анкара. Поначало, натрапен от обстоятелствата съюзник, чиято роля през втората половина на двайсти век – да обуздава просъветските арабски режими по южните граници на остро противостоящата се със СССР в тези времена Турция – бе от жизнено значение за анадолската държава, днес Израел, в качеството си на турски „приятел” обезмисля цялата турска пропагандна стратегия, както за регионална, така и за глобална доминация в мюсюлманския свят. За Турция по-нататъшната „дружба” с Израел би означавала геополитическо самоубийство и в Анкара това бе пределно ясно. Трябваше час по-скоро да се отърват от Израел и както виждате, дори не си направиха труда да измислят нещо по-оригинално. Набързо скалъпената провокация с флотилията с хуманитарна помощ за Газа не би предизвикала комплиментите на никой фино мислещ стратег, но свърши работа, а еврейската държава попадна в клопката от която излизане няма.

За по-любопитните ще добавя и отговора на незададения им въпрос – САЩ не са пречка за подобно развитие, защото експедитивно се изнасят от региона, имат си невъобразимо количество главоболия както във вътрешен план, така и с предефинирането на собствената си геополитика, а и Израел вече не е онзи приоритет, какъвто беше преди 20 години.

Вместо финал ще ви цитирам думите на Ердоган, които може и да сте забелязали в цитираното му по-горе изказване – „Източното Средиземноморие не ни е чуждо и корабите ни ще започнат да се появяват по-често там”.

Чувате ли го? Подрънкването на оръжие? А помните ли гръмогласно прокламираната нова външна политика на проф. Ахмед Давутоглу за НУЛЕВИ ПРОБЛЕМИ СЪС СЪСЕДИТЕ?

Въпросът е, кога ние ще я засърбаме нулевата попара на професора…

(Материалът е публикуван в седмичника Десант)

Валентин ФЪРТУНОВ

Двама американци обясняват защо има или няма Арабска пролет

Американците са особено известни с култови фрази, главно от филми, за които шапка им свалям. Гоненето на афористичност в най-кратката възможна форма наистина ги е превърнало в майстори. Тук ще се вържа за един от най-светлите примери, който невероятно ярко осветлява днешната ни тема:

ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ ТАМ!

Да, нещастната бита, ругана, преследвана, възхвалявана, издигана в култ истина е неизвестно точно къде, особено когато става дума за глобална политика, стратегии и интереси на световните метрополии. А когато в играта се включат големите комерсиални медии и на сцената излезе г-жа Манипулацията с голямата баданарка, започвам да си мисля, че истината дори не е някъде там, а най-вероятно е натикана в кофата с мръсната вода, където под окъсаната стирка, никой няма да я търси.

Тук ви представям своеобразна ревизия на темата за онова, което наричат Арабската пролет, нещо, което и да го има и да го няма успя да навърти вече поне 6 месеца медиен животец.

Ще ви припомня само, че веднага след първите сензационни акорди за ставащото в Тунис, Египет, Йемен, Либия и прочее, в „Десант” публикувах анализа „Сорос нагази и Арабия”, където с достатъчно аргументи и цифри ви показах, кой стои зад подготовката на новия кръг нежни революции, както се опитваха да ги представят големите медии, насочвайки аналогии със случилото се преди двайсет години в Източна Европа.

Тук ще можете да прочетете последната статия на един от сериозните играчи в американския стратегически мозъчен тръст Джордж Фридман. Тонът вече е различен. Опитният шеф на популярната интелектуална собственост от Тексас – Стратфор, без да го признава директно, се опитва да замаже конфуза, търсейки под вола телета, кенгура и мечето панда за да обясни някак си по-приемливо за американското ушенце, защо Западът претърпя невиждана катастрофа при най-мащабния си досега опит да неоклониализира арабската дъга. Гарантирам ви, че гърчовете и пируетите му ще ви доставят истинска наслада.

Другият автор е много светла личност, и колкото светла, толкова и скандална, защото никога не си оставя магарето в калта, като за целта с цялата си тържествена осанка на професор по международно право се навира в най-големите жеги по планетата, за да събере информация от първа ръка. Франклин Ламб естествено не печели овации на червения килим, защото обикновено измъква истината от кофата и както си е непрана и ухаеща на злачни миризми я размахва под напарфюмираните носове на манипулаторите.

Впрочем, убедете се сами.

Аз само отново ще ви припомня едно изказване, което има пряка връзка с темата:

Владислав Тодоров, културолог:

„Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

*

*

Преразглеждане на арабската пролет

Джордж Фрийдман

Стратфор

Джордж Фрийдман е основател и шеф на частната разузнавателна агенция Стратфор, базирана в Остин, Тексас. Специалист по геополитика, близък до Пентагона.

На 17 декември 2010 г. Мохамед Буазизи, туниски уличен търговец се самозапали в знак на обществен протест. Самозапалването отключи размирици в Тунис и в края на краищата доведе до падането от власт на президента Бен Али. Това бе последвано от вълнения в редица арабски страни, които световната преса нарече „Арабската пролет“. Стандартният анализ на ситуацията бе, че потисническите режими седят върху вулкан на либерално-демократичните недоволство. Вярваше се, че Арабската пролет е по��итическа въстание на масите, искащи либерално-демократични реформи и че това въстание, подкрепено от западните демокрации, ще генерира радикални политически промени в целия арабски свят.

Сега, повече от шест месеца след началото на Арабската пролет, е важно да се направи равносметка на това, което се случи и това, което не се случи. Причините за широките вълнения излизат извън рамките на арабския свят, макар че, очевидно, динамиката в този свят е важна и сама по себе си. Въпреки това, вярата в Арабската пролет помогна да се оформи европейската и американската политика в региона и света. Ако предположенията за това, през януари и февруари се оказаха недостатъчни или дори погрешни, то това ще има регионални и глобални последици.

Важно е да се започне с факта, че до този момент, нито един режим в арабския свят не е паднал. Хора като Бен Али Тунис и египетския президент Хосни Мубарак бяха заменени, но самите режими, които представляват същината на управлението, не са се променили. Някои режими попаднаха под масирана атака, но не паднаха, както е в Либия, Сирия и Йемен. И в много страни като Йордания размириците никога не достигнаха размер на реална заплаха за режима. Моделът на бърз и пълен колапс, който видяхме в Източна Европа през 1989 г. с падането на комунизма не се състоя в арабския свят. Още по-важно, промените на режимите, които биха могли да настъпят от гражданските войни в Либия и Сирия няма да са изразително победни, нито категорично демократични, а тези, които са демократични очевидно няма да бъдат либерални. Митът, че във всеки либиец е заложен френския републикански копнеж да диша свободно е съмнителна до крайност.

Да вземем случая с Мубарак, който бе принуден да подаде оставка и впоследствие, изправен пред съда, въпреки че режимът – режимът на управление, в които военните остават основен арбитър на държавата – си остава непокътнат. Египет се ръководи от комитет на висши военни, всички от които са били част от режима на Мубарак. Идват избори, но опозицията е дълбоко разделена между ислямистите и секуларистите, личностни и идеологическите различия, от своя страна разединяват и тези фракции. Вероятността за появата на силен президент-демократ, който да контролира ленивите министри в Кайро, националната сигурност на страната и военния апарат е нищожна, и египетските военната хунта вече е предприела действия за потискане на всяка фигура, която е твърде радикална и твърде непредвидима.

Важният въпрос е защо тези режими успяха да оцелеят. В една истинска революция, режимът губи силата си. Анти-комунистическите сили събориха полското комунистическото правителство през 1989 г., независимо от разединението в средите на опозицията. Установените режими не са в състояние да определят собственото си бъдеще, да не говорим за бъдещето на техните страни. Преходът бе започнал, но те ​​нямаха контрол върху него. По същия начин, през 1979 г., когато бе свален на шаха на Иран, неговите военни и службите за сигурност не бяха тези, които управляваха прехода, след като шахът напуска страната. Тъкмо те бяха изправени пред съда. Имаше вълнения в Египет през януари и февруари 2011 г., но идеята, че те са с размера на революция изненада Египет, поставяйки въпросът – как всъщност изглежда една революция.

Оформянето на западния речитатив

Имаше три принципа за оформянето на западния речитатив за Арабската пролет. Първият е, че тези режими са изключително непопулярни. Вторият е, че опозицията представлява волята на по-голямата част от народа. Третият е, че веднъж започнали безредиците не могат да бъдат спрени. Добави към всичко това, че идеята, че социалните медии улесняват организирането на революцията и убеждението, че регионът е в разгара на радикална трансформация, всичко може лесно да бъде разбрано.

Тъкмо в Либия, че тези твърдения създадоха най-сериозните проблеми. Тунис и Египет не са били обект на сериозно външно влияние. Либия стана фокус на значителна западна намеса. Муамар Кадафи управлява Либия в продължение на почти 42 години. Той не би могъл да управлява толкова дълго без съществена подкрепа. Това не означава, че той има подкрепата на мнозинството (нито пък, че той я няма). Това просто означава, че оцеляването на режима му не е в интерес само на шепа хора, но че голяма мрежа от либийци, които са се възползвали от управлението на Кадафи, и биха загубили много, ако той падне. Затова те са готови да се борят за неговия режим.

Опозицията срещу него бе реална, но твърдението, че тя представлява преобладаващото мнозинство от либийския народ е съмнително. Много от лидерите са били част от режима на Кадафи, и е съмнително, че те биха били избрани на държавни постове, заради тяхна лична непопулярност. Други са били членове на племената, които бяха против режима, но не особено приятелски настроени едно към друго. Според митологията на Арабската пролет, Източната коалицията представлява обединения гняв на либийския народ срещу потисничеството на Кадафи. Кадафи беше слаб и изолиран, разчитащ на армия, която все още му бе лоялна и можеше да причини ужасно отмъщение на либийския народ. Но ако Западът можеше да демонстрира способността си да предотврати клането в Бенгази, военните щяха да разберат собствената си изолация и да се предадат на бунтовниците.

Нещата обаче не се случиха по този начин. Първо, режимът на Кадафи бе подкрепян от повече от „просто една шепа хора”, които тероризират населението. Той е със сигурност брутален режим, но не е оцелял в продължение на 42 години само поради тази причина. Той има значителна подкрепа в армията и сред основните племена. Дали това означаваше, че е мнозинство е точно толкова неясно, колкото и дали Източната коалиция е мнозинство. Но със сигурност това бе значителна група с много за губене, ако режимът падне. Така че, противно на очакванията на Запада, режимът продължава да се бори и да има лоялността на значителен брой хора. Междувременно, Източната коалиция продължава да оцелява под закрилата на НАТО, но не е в състояние да формира единно правителство или да свали Кадафи. Най-важно, винаги е било съмнително твърдението, че това, което ще се появи, ако бунтовниците нанесат поражение на Кадафи ще бъде демократичен режим, да не говорим за либерална демокрация, и това става все по-очевидно с продължаването на войната. Който и да  замени Кадафи няма категорично да го превъзхожда, а това говори много за ситуацията.

Много подобен процес върви и в Сирия. Там, правителство на малцинството алевити, на семейството Асад, което управлява Сирия вече 41 години, е изправено пред въстание, ръководено от мнозинството сунити, или поне някои сегменти от тях. Отново, предположението е, че режимът е нелегитимен и затова слаб и ще се разпадне срещу съгласувана съпротива. Това предположение се оказа погрешно. Режимът на Асад може и да е правителство на малцинството, но то има значителна подкрепа от военните, предимно алевитски офицери, командващи съставената от наборници-сунити армия. Военните се облагодетелстваха значително от режима на Асад – всъщност, той ги доведе на власт. Единственото нещо, което управляващата фамилия трябва да прави е да са внимателни, за облагите на военните и службите за сигурност, за да останат те лоялни към режима. Досега успяват. Единствената опасност за режима е, ако вследствие на нарастващото натоварване на доминираната от алевитите армия доведе до пукнатини, както в рамките на алевитската общност, така и в самата армия, вследствие на което се стигне до военен преврат.

От друга страна, тези арабски лидери нямат къде да отидат. Висшето ръководство на армията може да бъде съдено в Хага, а по-ниските чинове ще са обект на бунтовническо възмездие. Има правило във войната, че винаги трябва да се даде на врага възможност да се оттегли. Поддръжниците на Асад, като поддръжници на Кадафи и поддръжниците на Али Абдула Салех в Йемен, нямат място за отстъпление. Така че те се бият вече в продължение на месеци, и не е ясно, дали ще капитулират в скоро време.

Чуждите правителства, от САЩ до Турция, изразиха раздразнението си от сирийците, но никой сериозно не планира интервенция. Има две причини за това: Първо, след намесата в Либия, всички станаха по-предпазливи, когато се говори за слабост на арабските режими, и никой не иска наземна конфронтация с отчаяните сирийски военни. Второ, наблюдателите са станали предпазливи в твърдението, че широко разпространените размирици представляват народна революция или че революционерите непременно искат да се създаде либерална демокрация. Сунитите в Сирия, може и да искат демокрация, но те ​​биха могли да бъдат заинтересовани в създаването със сунитска „ислямска“ държава. Знаейки, че е важно да внимаваш какво си пожелаваш, изглежда всеки отправя сурови предупреждения към Дамаск, без да прави нещо друго.

Сирия е интересен случай, защото вероятно е единствената актуална тема по която Иран и Израел са солидарни. Иран е дълбоко сраснат с режима на Асад и се притеснява от нарастването на сунитската власт в Сирия. Изр��ел е също толкова дълбоко загрижен за режима на Асад – един познат и управляем дявол, от гледната точка на Израел – би могъл да се срине и да бъде заместен от сунитски ислямски режим с тесни връзки с Хамас и каквото е останало от Ал Кайда в Леванта. Това са страхове, не убеденост, но страховете ги правят солидарни.

Геополитическа значимост

От края на 2010 г. станахме свидетели на три вида на въстания в арабския свят. Първите са тези, които почти изметоха режима. Вторият са тези, които смъкнаха ръководителите, но не промениха начина, по който страната се управляваше. Третите са тези, които се превърна в граждански войни, като в Либия и Йемен. Налице е също така интересен случай в Бахрейн, където режимът бе спасен от намесата на Саудитска Арабия.

Трите примера, не означават, че липсва недоволство в арабския свят или пък желание за промяна. Те не означава, че промяната няма да се случи, или че недоволството няма да набере достатъчно сила, за да свалят режимите. Те също така не означават, че това, което се появи след режимите ще бъдат либерално-демократични държави, угодни на американците и европейците.

Въпросът не е дали човешките права са важни, но дали подкрепа на безредиците в репресивните държави автоматично защитава човешките права. Важен пример е Иран през 1979 г., когато опозицията на потисничество от правителството на шаха се възприема като движение към либералната демокрация. Това, което последва, може да са били демократично, но едва ли либерално. В действителност, много от митовете на Арабската пролет имат своите корени в иранската революция от 1979, а по-късно през 2009 в Зеленото движение на Иран, когато едно дребно въстание, лесно смазано от режима, бе масово разглеждано като голяма опозиция и широка подкрепа за либерализация.

Подкрепата за човешките права изисква безмилостна яснота – кого подкрепяме и какви са шансовете му. Важно е да запомните, че не западните поддръжници на човешките права страдат от последиците от неуспяло въстание, граждански войни или революционни режими, които са се ангажирали към каузи, различни от либералната демокрация.

Един погрешен прочит на ситуацията, също може да създаде ненужни геополитически проблеми. Падането на египетския режим, малко вероятно, такъв какъвто е в този момент, ще бъде също толкова вероятно да генерира ислямистки режим както и либерална демокрация. Оцеляването на режима на Асад може да доведе до повече клане, отколкото сме виждали и много по-здрава основа за Иран. Нито един режим не е паднал след Арабската пролет, но когато това се случи, ще бъде важно да се помни 1979 и убеждението, че нищо не може да бъде по-лошо от шаха на Иран, морално или геополитически. Нито едното, нито другото се оказаха верни.

Това не означава, че няма хора в арабския свят, които искат либералната демокрация. Това просто означава, че те не са достатъчно мощни, за да свалят режими или да запазят контрола над новоустановените режими, дори ако са успели. Арабската пролет е преди всичко грунд за пожелателно мислене пред лицето на реалния свят.

*

*

Край на играта за бунтовниците в Бенгази –

либийските племена се подготвят да се намесят

Франклин Ламб

Форин Полиси Джърнъл

Франклин Ламб е специалист по Близкия Изток, професор по международно право, особено силен с това, че е полеви анализатор – т.е. прекарва значително време на място, в горещите точки за които пише.

На 30 юли – денят преди в тази 97,5% мюсюлманска страна да започне свещения месец Рамадан, говорителят на НАТО – Роланд Лавойе неумело се опитваше да обясни на журналистите в хотел Риксос и по света защо се налага НАТО да бомбардира три телевизионни кули в Триполи, убивайки трима журналисти/техници и ранявайки 15 други. Както повечето хора намиращи се в момента в централните части на Триполи, аз бях събуден към 1:50 през нощта от първата от общо девет експлозии, три от които аз самия наблюдавах от своя балкон на около 800 ярда и видях как една от кулите бива взри��ена на парчета. По четирилентовата магистрала непосредствено пред хотела и под балкона ми, която върви успоредно на бреговата ивица аз видях два автомобила, които лудо завиваха наляво и надясно, бързайки, вероятно опитвайки се да избегнат натовска ракета, страхувайки се, че те самите може да станат мишена.

Според натовският говорител Лавойе, гледането на правителствената телевизия от населението на Либия и следователно слушането на терористични съобщителни публични услуги отнасящи се до въпроси като наличието на бензин, разпределяне на храна за Рамадан, емисии за местата, които да се избягват заради скорошни бомбардировки на НАТО, молитви и лекции на шейхове върху морални и религиозни въпроси по време на Рамадан, както и таблици с времената за молитва, детски програми и др. трябва да се спре незабавно.

Причината да се бомбардира либийската правителствена телевизия, според НАТО е, че либийският лидер Кадафи е давал интервюта и е държал речи след поредните бомбардировки, които отскоро включват и болници, складове за храна за Рамадан, главната водопреносна система на страната, университет, частни домове и повече от 1600 други цивилни обекти. НАТО вярва, че предотвратяване на използването от Кадафи на либийските обществени честоти влиза в рамките на резолюции 1970 и 1973, обхватът на които бе разширен до неузнаваемост от техния първоначален замисъл. Говорителят на НАТО твърди, че либийското ръководство използва телевизионните съоръжения, за да осуети „хуманитарната мисия“ на НАТО, и за пореден път „поставя под риск живота на цивилното население“.

Официалните либийски лица признават, че използват медията за комуникация с населението, включително опитвайки се да подтикнат към племенно обединение, да проведат диалог с тези, базирани в Бенгази, които всички тук наричат „натовските бунтовници“, да убеждават за незабавно спиране на огъня и да – за призив към всички либийци да се съпротивят на това, което повечето хора тук, включително полковник Кадафи наричат „натовска кръстоносна агресия“. В западна Либия, а дори и в източна, според многото наскоро дезертирали бунтовници, пристигащи всеки ден, смятат, че НАТО е загубило респекта на тази страна, на Африка, на Близкия Изток и все повече на международната общност. Причините са добре познати тук и включват серийните фалшиви обяснения и описания за това какво се случи през Февруари в районите на Бенгази и Мисрата.

В допълнение, натовските бомбардировки се увеличиха с приблизително 20% след 25 Юли и ще продължат да се увеличават, според френския министър на отбраната Жерард Лонгет, който, заедно с английския си колега Лиам Фокс, докато публично говорят, че НАТО трябва да продължи с бомбардировките, в частни разговори споделят своята фрустрация от убийството на бунтовническия лидер Абдул Фатах Юнис. Това убийство, според либийските власти, най-вероятно е извършено от бунтовническите командири на Юнис или от Ал Каида. Двамата министри са споделяли, че чустват, че бунтовническото командване в Бенгази е пред колапс. Така смятат и много от лидерите на НАТО, както и от администрацията на Обама.

Бивш високопоставен член на Либерално-демократичната партия на Великобритания – сър Мензис Кембъл отправи призив към правителството на острова да преосмисли своето вмешателство във войната в Либия. Кембъл заяви, че Великобритания трябва да предприеме „цялостно преразглеждане“ на своето участие в конфликта на НАТО в Либия след убийството на опозиционната фигура Юнис и трябва „да помисли относно край на играта с този конфликт“.

Един поддръжник на либийското правителство, който тъкмо пристигна в Триполи твърди, че е прекарал 2 месеца в Бенгази в ролята на връзка между НАТО и бунтовниците. Той разказа на съсредоточената си публика в хотела тази седмица много подробности за това, което той твърди, че е фрустрация на НАТО от влошаването, корумпирането и некомпетентността на техния „тим“ на изток, както и за становището на ЦРУ, че „Ал Каида ще изяде Махмуд Джибрил и цялото бунтовническо ръководство като ифтар за Рамадана през Август. Те просто изчакват правилната възможност да направят драматичния си ход и да вземат контрола.“

Само фанатиците на „хуманитарната интервенция“ може сериозно да са обмисляли модел на продължителна и кървава сухопътна война, необходима, за да се спечели властта. По този начин, да се заложи на съюз с НАТО, сега изглежда е било обречено от самото начало, въпреки че НАТО определяше правилата на играта.

Силата, която бързо навлиза в тоз�� конфликт е ръководството на либийските, повече от 2000 племена. В серия от срещи в Либия, Тунис и на други места, Племенният Съвет говори убедително и изгражда политически блок, който изисква край на това либийци да убиват либийци.

Смятаното за най-голямо либийско племе са Обейди, към които принадлежи семейството на Юнис. Някои племенни лидери и членове се заклеха да отмъстят на бунтовническите водачи и докато носеха ковчезите на Абдул Фатах и неговите двама спътници повтаряха скандирайки, под погледа на бунтовническите сили за сигурност, „кръвта на мъчениците няма да отиде напразно“.

Племенният съвет на Либия издаде манифест, от който става ясно, че имат намерение да сложат край на конфликта, да помогнат да се изпъдят „кръстоносците на НАТО“, да постигнат реформи, докато подкрепят правителството на Кадафи, базирано в Триполи. Преди края на Рамадан, те възнамеряват да спрат либийската криза, дори ако трябва да съберат своите стотици хиляди активни членове и да маршируват до Бенгази.

НАТО, според различни академици от университетите Ал Насър и Ал Фатах и според Племенните водачи, изглежда учудващо невежо и дори пренебрежително относно племената на тази страна и историческата им роля във времена на кризи и чуждестранна агресия и окупация. Един племенен водач, добре познат на Италия е Омар Муктар, чийто образ в една нагла ирония сега се опитват да ползват  като пиар „натовските бунтовници“.

Докато НАТО и неговите поддръжници планират своя „край на играта“, те може би ще искат да вземат предвид някои извадки от манифеста на Либийския Племенен Съвет, издаден на 26 Юли. Говорейки от името на 2000-те племена на Либия, Съветът издаде Прокламация, подписана от голямо множество племенни водачи от източна Либия (където е и Бенгази).

„С това писмо към забележителната Африканска среща на най-високо равнище (всъщност срещата е втората индо-африканска среща на високо ниво с участието на индийския премиер и премиерите на 43 африкански държави – линк), проведена в Адис Абеба, видните от източните племена на Великата Джамахирия потвърждават своето пълно отхвърляне на така наречения Преходен Съвет в Бенгази, който не е бил номиниран, нито избран от племенните представители, а по-скоро наложен от НАТО.“

„Т��ва, което се нарича Преходен Съвет в Бенгази е наложено от НАТО върху нас и ние напълно го отхвърляме. Демокрация ли е да налагаш хора с въоръжена сила върху хората на Бенгази? Много от техните лидери не са даже либийци или от либийски племена, а идват от Тунис и други страни.“

„Племенният Съвет потвърждава своето продължаващо сътрудничество с Африканския Съюз по отношение на отправените предложения за помощ да се предотврати агресията върху либийския народ“…

„Племенният Съвет осъжда кръстоносната агресия срещу Великата Джамахирия осъществена от НАТО и арабските регресивни сили, която е смъртна опасност за либийските цивилни, продължавайки да ги избива, докато НАТО бомбардира цивилни обекти.“…

„Ние не приемаме и няма да приемем друга власт и авторитет от тези, които сме избрали с нашата свободна воля, и които са Народния Конгрес и Народните Комитети и популярното обществено ръководство,(бързам да поощря критиците на „диктатора Кадафи“ и изобщо – „диктатура ли е Либия“ да се запознаят с устройството на тази държава), и ще се противопоставим с всички достъпни средства на натовските бунтовници и тяхните кланета, насилие и осакатяване на трупове. Ние възнамеряваме да се противопоставим с всички достъпни нам средства на натовските кръстоносни агресори и техните назначени лакеи.“

Според представител на Върховния Племенен Съвет на Либия – „Племената на Либия до днес не се бяха изцяло присъединили към отблъскването на натовските агресори. Днес го направихме и това трябва да послужи за знак към НАТО, че ние няма да спрем докато те не напуснат нашата страна и ние ще се погрижим те никога да не се върнат.“

Статията на Фр. Ламб е подготвена за печат от Богдан Николов http://brink.blog.bg

Тема: „Световен колапс“

---

>>> Линк за сваляне на предаването
Потребителите на Opera трябва да изберат линка с десния бутон на мишката и от контекстното меню да изберат Save Linked Content As…